Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Филип Марлоу (9)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Perchance to Dream, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Boman (2008)
Корекция
asssi (2008)

Издание:

Робърт Паркър. Може би сън

Издателство „Сампо“, София

ISBN 954–8048–08–6

 

Американска. Първо издание

Превод: Теодора Давидова и Здравка Славянова, 1993

Поредично оформление: Красимира Деспотова

Редактор Надя Баева

Художник Красимира Деспотова

Технически редактор Иван Андреев

Печат: ДФ „Полипринт“, Враца

История

  1. — Добавяне

15

От една година живеех в Хобарт Армс на Франклин, западно от Кенмор. Взех си колата и се прибрах. Бях открил изкукуригала старица, която все не съзираше къщата си, изгубих я, но затова пък намерих част от тялото на друга жена. Открих и Тагърт Уайлд, и Олс, и Бонсентир. Открих дори Рандолф Симпсън, макар че нищо не спечелих с това. Бедата е там, че не те ми бяха нужни. От мен се очакваше да открия Кармен Стърнуд, а с такова нещо не можех да се похваля.

Отворих вратата и отвътре ме лъхна застоялата миризма на празните стаи. Добре познавах миризмата, макар че така и не свикнах с нея. Отворих прозорците с надеждата горещият въздух да поразведри атмосферата. Май не се получи. Какво ли очаквах? От шкафа в кухнята извадих бутилката уиски, щедро си налях, допълних чашата с вода и я отнесох в дневната. Загледах се надолу по Франклин Авеню. На тротоара се виждаше обичайната редица паркирани автомобили. Често ми се случваше да ги съзерцавам в късния следобед с чаша в ръка и без никаква компания. Жилището ми бе толкова нависоко, че до мен не достигаше почти нищо от уличния шум, по-скоро чувах тишината зад мен, почти осезаема, потрепваща в късния следобед също като жегата, която на невидими вълни се издигаше от напечената настилка долу. След толкова дълги самотни часове човек свиква. Почти.

Отсреща, една пресечка по-надолу по посока на Александрия, забелязах кола, която някак не се връзваше с обичайната гледка. По-голяма и по-нова от останалите. Моторът работеше на празен ход. Светлината отвън биеше право в прозорците и не успях да видя дали вътре има човек. Наблюдавах я известно време и полека отпивах от чашата. Когато я пресуших, отново отидох да си сипя и пътем поспрях пред шахматната дъска в средата на стаята. Не изпитах желание да реша задачата. Царете, цариците и офицерите ми се сториха едва ли не нелепи. Известно съчувствие изпитах единствено към пешките. Пийнах си и отново приближих до прозореца. Буикът не беше мръднал от мястото си. Това ме успокои. Аз също останах на своето.

Трябваше да има някакво обяснение фактът, че край обезобразеното тяло бе намерена чантичка, а вътре — кибрит с телефонния номер на Стърнудови. За всички това бе телефонът на Кармен, но в същото време и на Вивиан. Дявол да го вземе, Норис също се обаждаше на този телефон, както и прислужницата с конската физиономия. Все пак Кармен беше добро попадение. Поне предоставяше посока на размисъл и хрумването би придобило смисъл, ако Кармен и непознатата по едно и също време бяха попаднали в „Рестхевън“, ако и двете се бяха спречкали със Симпсън или може би са се срещнали на пролетния благотворителен бал и докато пробвали престилчици, набързо се сприятелили.

Свърши ми се питието. Отидох в кухнята, изплакнах чашата и я прибрах. Загледах се за миг в шахматната задача, поклатих глава и се върнах край прозореца. Потърсих с поглед черния буик. Телефонът иззвъня.

Прозвуча гласът на Винсънт Норис:

— Мисис Риган много би искала да ви види тази вечер, мистър Марлоу. Заповядайте при първа възможност.

— Ченгета ли ви посетиха?

— За жалост, имате право. Мисис Риган видимо се разстрои от тази визита. Смея да настоявам да ни посетите.

— Ти си моят клиент, Норис. Ти настояваш, аз изпълнявам:

— Точно така, сър. Благодаря ви, сър.

— Предай на мисис Риган, че ще дойда веднага щом отменя срещата си с графинята на Колумбия.

— Надявам се, графинята ще прояви разбиране, сър.

— А, сигурно.

Затворих телефона, извадих пистолета от чекмеджето на бюрото и го напъхах в кобура под мишницата си. Слязох долу, качих се в колата и поех по Франклин, като подминах буика. Скоро черната кола се залепи за мен и ме придружи чак додето стигнах в Алта Бреа Кресънт.

Шофьорът без съмнение имаше опит в преследването и като че ли пет пари не даваше дали ще го забележа. Държеше се близо до мен, не пропускаше повече от една-две коли помежду ни, но не правеше опит да ги задмине. Очевидно просто искаше да знае къде отивам. Аз също не знаех накъде ще поема от Алта Бреа Кресънт.