Робърт Б. Паркър
Може би сън (3)

2

Спрях за миг на стъпалото пред вратата на Стърнуд Хаус, придържайки шапката до бедрото си. Пред мен се спускаше терасовидният склон, който завършваше с висока ограда от заострени железни пръчки, отделяща света на Стърнуд или онова, което бе останало от него, от хората, работещи за прехраната си. Отразените слънчеви лъчи проблясваха по бронзираните шипове. На север белееха снежните върхове на Сан Габриел. Обърнах поглед назад по посока на нефтените сонди, които с последни сили и мъчително скърцане изпомпваха по пет-шест варела на ден. В подножието им бе вонящата яма, на дъното на която лежеше тялото на Ръсти Риган, заспал големия сън. Оттук не се виждаше почти нищо.

Вратата зад мен се отвори.

— Марлоу?

Обърнах се и срещнах погледа на Вивиан, по-голямата дъщеря на генерала, онази с огнения поглед, начупената уста и страхотните крака. Беше облечена в домашен копринен костюм: дълбоко изрязано горнище с широки ръкави и свободен панталон, който скриваше невероятните й крака и в същото време загатваше, че ако ти ги покаже, няма да съжаляваш. Между устните си стискаше незапалена цигара.

— Имаш ли огънче? — попита ме тя и едва забележимо се наведе към мен, без да прекрачва прага.

Успях да намеря клечка, драснах я о нокътя на палеца си и запалих цигарата й.

— Все същият сръчен грубиян — рече тя.

Не й възразих и оставих забележката й за сметка на семейство Стърнуд.

— Все така надничаш през завесите.

— Забравяш, че аз живея тук, Марлоу. Обичам да знам кой влиза и излиза.

— Дойдох преди малко. Отивам си вече. Вивиан прекрачи прага и затвори вратата. Смукна леко от цигарата, задържа дима, сетне бавно го издуха с поглед, зареян към нефтените кладенци.

— Кратка разходка из спомените, а, мистър Марлоу? Или може би искахте да пофлиртувате с някого, а после куражът ви напусна.

Поклатих глава.

— Все същият мълчалив мъжага.

Ухилих се, нахлупих шапката си ниско над челото. Тръгнах надолу по склона към колата. Вивиан ме следваше. Усещах напрежението й. Движенията й го издаваха.

— Говорил си с Еди Марс — рече тя.

— Естествено, след историята с Риган. Предупредих те.

— Той как реагира?

— Знаеше, че ще говоря с него — отвърнах. — Можеш да си представиш как реагира.

— Казал си му да стои далеч от мен и Кармен. Баща ми не бивало да узнае, а ако това се случи, обещал си му, че ще намериш начин да го отстраниш за доста дълго време.

— Само разменихме няколко думи — поясних. — Надявам се, не се е разстроил много.

— Кой, Еди Марс ли? Малко трудно ще го стресне едно нископлатено ченге.

— Моята такса е като на всички останали. Баща ти умря, без да разбере.

— Да, така е.

Изопнатите черти на лицето й за миг се отпуснаха. Тя се облегна на ръката ми, докато се спускахме надолу по пътеката.

— И съм ти благодарна за това, Марлоу.

— Ъхъ — обадих се от чиста любезност.

Стигнахме до портата. Паркирал бях колата под същото дърво както в онзи дъждовен октомврийски ден, когато по молба на Бърни Олс, главен следовател, бях пристигнал в тази къща. Генерал Стърнуд бе поискал да му изпратят частен детектив.

— Какво те води насам, Марлоу?

— Дойдох да посетя иконома ви — отвърнах аз.

— Без да ме попиташ дори?

— Сега е двайсети век и се намираме в Южна Калифорния, мисис Риган. Слугите отдавна вече не са роби. Зная, че това не ви харесва, но рано или късно ще трябва да се примирите.

Тя посегна да ме удари, но аз светкавично вдигнах ръка пред лицето си.

— Копеле! — изсъска тя.

— Как е Кармен? — попитах.

— Добре е — отвърна Вивиан.

— Съмнявам се. Никак не беше добре последния път, когато я видях. Помня, че се опита да изпразни пълнителя в мен, както бе направила с Риган.

— Послушах съвета ти. Заминахме. Отидохме в Швейцария и там започнаха да я лекуват.

— Но ти се върна. Къде е Кармен?

— В клиниката — отсече Вивиан.

— В „Рестхевън“ ли?

Вивиан ме прониза с поглед. Стори ми се, че кожата й е твърде силно изопната върху скулите.

— Какво ти каза Норис? — попита тя.

— Професионална тайна. Какво направи, за да я откриеш?

— Оня дърт негодник е изпял всичко, а?

— Не бива да я оставяте без надзор.

— Тя е на сигурно място. Има хора, които ще се погрижат за това.

— Марс ли?

— Еди обеща да я намери. Най-вероятно е избягала с някой мъж. Познаваш Кармен.

Вивиан изглеждаше безгрижна като пеперудка, кацнала върху лале.

— Да не би да е срещнала онзи, с когото вероятно е избягала, на тържество в клиниката?

— Спести си сарказма, драги. Издава лош вкус. В „Рестхевън“ не държат пациентите под похлупак. Доктор Бонсентир е със съвременни разбирания.

— Без съмнение — рекох аз. — Как попадна на него?

— Препоръчаха ми го — отговори Вивиан.

— Кой точно? — попитах. — Еди Марс ли?

— По дяволите, Марлоу, защо се заяждаш с Еди? Откакто татко почина, той се държи като истински приятел.

— Марс е комарджия, гангстер и си служи с наемни убийци. Вероятно е и сводник. Ако въобще можем да говорим, че е нечий приятел, то обектът е единствено собствената му персона. Всички останали са тор.

Вивиан хвърли цигарата, стъпка я с върха на розовата си пантофка. Вдигна поглед към мен, същия онзи пламенен поглед, който добре помнех. В него прозираше огнената кръв на рода Стърнуд, все хора, способни на върховен героизъм или на истинска поквара.

— До гуша ми дойде от тебе, Марлоу. От теб и от физиономията ти. Искам да изчезнеш от живота ми. Писна ми да ме поучаваш. Какво ми вириш нос с твоята гнусна кантора в най-скапаната част на града! Едва ли имаш повече от два костюма! Такива като теб мога да купя петдесет, та да ми подпират книгите.

Тя се обърна рязко и зачатка с токчета по пътеката, очевидно търсеше врата, която да тръшне. Намери я едва когато стигна къщата и я захлопна с оглушителен трясък.

Пъстро колибри кръжеше над цъфналата азалия недалеч от портата.

— Сто на сто няма толкова книги — споделих аз с колибрито.

Птичето не ми обърна никакво внимание. Примирих се и влязох в колата. Поех към гнусната си кантора в най-скапаната част на града.