Робърт Б. Паркър
Може би сън (32)

31

Щеше ми се тъмнината да е по-гъста. Светеха ярки звезди, почти пълната луна бе застинала над черните води и неподвижния кораб. Блонди майсторски доближи скифа до дъсчената платформа на яхтата. Долавях шумотевицата на развихрил се гуляй, макар че това като нищо можеше да е и пукот от брадва в ръцете на побеснял убиец. Гласовете долитаха неясни. Спокойните води се плискаха леко о корпуса. Друго нищо не чувах. От лодката се прехвърлих на платформата и Блонди се отдалечи безмълвно. Усетих приятната тежест на пистолета под мишницата си, после тихо запълзях по стълбата към палубата. Прекрасна нощ, лекият хлад от океана изпълваше въздуха с приятна свежест. На палубата сякаш нямаше жив човек, но си спомних, че много скоро бях зърнал моряшка униформа, та затова останах неподвижен в укритието си и чаках. Долиташе само приглушеният плясък на вълните и ромонът на човешките гласове. Продължавах да чакам. Въжетата тихичко поскърцваха. Потърсих с поглед кораба на Марс. Очевидно се бяха оттеглили зад носа без никакви светлини. Не виждах и Блонди в лодката. От вътрешността на кораба се разнесе смях на жена, който заглуши останалите звуци, но странно защо накара кръвта ми да се вледени — сякаш шумно оплакваше своя любовник демон. Кармен! Неочаквано съвсем наблизо чух лекия шум от стъпки с маратонки. Малко след това видях и собственика им — в бял моряшки костюм със съответните отличителни знаци за чин във флота. Истински моряк, като изключим маратонките. Очевидно бе отегчен от еднообразното си ежедневие и бе излязъл да се разтъпче. Мина покрай мен, без да ме забележи, и продължи към носа Тихо се примъкнах към близкия отвор на палубата към помещенията долу, по-бърз от отлитащата младост.

Гласовете на хората долитаха до мен вече далеч по-ясни. Чувах и тракането на чинии и прибори за храна. Бавно пристъпвах от стъпало на стъпало, докато не зърнах дългия коридор, който очевидно минаваше под палубата от носа до кърмата, а от Двете му страни се виждаха врати, сигурно към каютите. Една от тях до самата стълба беше открехната и гласовете, които бях чул, идваха тъкмо оттам. Тихо изминах и последните стъпала, шмугнах се покрай вратата и натиснах дръжката на съседната. Вътре бе тъмно и още в първия миг разбрах, че е празна. Какво прекрасно чувство, да знаеш, че си сам в празно помещение! Направо като по поръчка. В повечето каюти вентилационната решетка е съвсем близо до тавана и свързва две съседни помещения. Тази тук бе отворена. Преместих един стол, стъпих отгоре и надникнах.

Всички бяха там — Бонсентир, Кармен Стърнуд и висок човек с женствено лице и къдрави коси, които се спущаха почти до очилата с дебели рогови рамки. Това трябва да беше Рандолф Симпсън. Седяха върху възглавници на пода около ниска масичка с медни инкрустации. Ядяха нещо, което ми заприлича на варено жито с плодове. Стори ми се странно, че бъркат с пръсти в храната, но очевидно за тях това бе нещо съвсем естествено. Кармен бе с широки копринени панталони и шарена риза, която падаше свободно, дори прекалено свободно, така че разкриваше всичките й прелести. От мястото си не можех да разбера има ли скъпоценен камък в пъпа или не. Хранеше се с едната ръка, а с другата усукваше и разсукваше къдрици от косата на Симпсън. Умно момиче беше нашата Кармен! С нея никога няма да скучаеш. Ноктите на босите й крака бяха лакирани в синьо. От време на време преставаше да усуква косите на Симпсън, колкото да поднесе хапчица на жълтото коте с тигрова окраска, което с готовност близваше пръстите й, а в следващия миг недоволно се дръпваше, сядаше си на задничето и мяукаше. Симпсън бе с риза на цветя и бели памучни панталони, Бонсентир носеше белия ленен костюм, познат ми от последната ни среща в „Рестхевън“. Докторът се пресегна и от кристална гарафа наля червеникава течност в чашата на Кармен. Тя отпи и се изкиска. Очите й бяха ококорени, зениците изпълвах почти докрай кръгчето на ириса. Кикотът бе придружен от гърлено бълбукане, което напълно подхождаше на миризмата на лекарство, достигаща до мен. Драперии от копринен брокат висяха по стените на помещението, тук-там се мъдреха бухнали цветя в големи саксии. Симпсън бе впил очи в Бонсентир и гласът на доктора достигна до слуха ми — дълбок, изразителен като гласа на Господ иззад облаците в някой забранен за деца филм.

— Ти си човек с огромна власт, Рандолф, не може да те пипне. А и никой друг не би могъл. Нищо не пречи да си живеем както досега.

Симпсън се опули на тоя господ като някой статист от същия филм, навлякъл проядена от молци роба, обул сандали не по мярка. Отпи от червеникавата течност в чашата си. С трите пръста на дясната си ръка Кармен гребна храна от чинията и я поднесе на Симпсън. Мъжът преглътна, останалото се посипа върху ризата му. Кармен го почисти с вишнево червена копринена салфетка. А с трохите нахрани котето.

— Не се отказва — настоя Симпсън. — Все души и разпитва. Откри изоставената мина.

— Тоя човек е нищожество — отсече докторът, — абсолютно нищожество. Просто ще го смачкаме като муха.

Нещо ме стисна за гърлото. Ставаше дума за мен.

Симпсън говореше високо, с треперещ глас. Впи очи в Бонсентир и се наклони към него. Кармен плъзна ръка по бедрото му, взе си зърно грозде от подноса и го пъхна в устата си. Задъвка бавно и потърка буза в ръката на Симпсън. Котето измяука.

— Открил е мината. Заедно с оная смахната бабка от местния вестник.

— Не са открили нищо особено. Имаш сили, Рандолф, сигурен съм, и ще ти помогна да ги извадиш на бял свят.

— А планът? — изскимтя Симпсън. Бил е в Невил Вали и в Спрингс. Той знае.

Бонсентир стисна дясната ръка на Симпсън.

— Ще го премахна, Рандолф. Той те дразни. Ще го ликвидирам.

— Ами ако се раздрънка?

— Пред кого? Пред полицията? Полицията е в ръцете ни. Също и кметът, и губернаторът, и законодателството. Наши са Рандолф, Калифорния е твоя собственост.

Замълчаха, лекарят продължаваше да държи ръката на Рандолф.

— Да! — промълви Симпсън с писклив гласец. Опряла се на бедрото му, Кармен отри буза в ръката му. Котето измяука отново. Младият мъж го изгледа с раздразнение.

— Нали изпрати ония хора — обади се пак Рандолф. — Каза, че те ще го спрат. — Гласът взе да му изменя. — Но не стана. Изпрати хората си и при Вивиан, а тя отговори, че той изобщо не работи за нея. Дори след като я набиха. И той изобщо няма намерение да спре. Никак не ми харесва тази работа!

— Какво са направили на Вивиан? — поинтересува се Кармен, пускайки гъргорещия си порочен смях, който все още ме спохождаше в сънищата ми.

Никой от двамата не й обърна внимание.

— Няма да създава повече проблеми.

Кармен спря да го милва по бедрото, след което засмука палеца си. Ту отсам, ту оттам, сякаш искаше да опита всичките му качества.

— Значи искаш да го убиеш? — попита тя, притиснала глава към рамото на Симпсън.

— Искаш ли да ни помогнеш? — попита я Симпсън и се усмихна бащински.

Бълбукащият смях на Кармен бликна и тя закима с глава, някак тъжно, с пръст в устата и с огромни очи, празни като обитавана от духове къща.

— Кармен обича това — рече тя, отвори малката си уста и показа низ от остри бели зъби.

— Зная — отговори Симпсън. Гласът му бе възвърнал спокойствието и мекотата си. — Аз също харесвам Кармен.

Тя се изправи и го целуна по темето.

— Кармен трябва да отиде да се изпишка — заяви момичето и излетя от каюткомпанията, безгрижна като кралска пеперуда. Симпсън я изпрати с поглед и се обърна към Бонсентир. Котето измяука и се отърка в крака на Симпсън. Той го изгледа с отвращение. Сетне внезапно се изправи и улови животинчето за врата. То се мяташе и дращеше. Симпсън направи една крачка с дългите си крака и се озова до люка. Отвори го и запрати животното навън. После се върна на мястото си и седна.

— Скоро май ще настъпи часът и на Кармен — рече той гърлено и с мрачен поглед.

— Тя се задържа по-дълго от много други — отбеляза Бонсентир.

— Предвкусвам мига… — започна Симпсън и думите му се процеждаха като отровна течност. — Предвкусвам мига, когато ще научи какво я чака, първия миг на просветление.

И двамата мъже с наслада се замислиха за този миг. Вратата се отвори и Кармен се върна при тях.

— Всичко свърших — обяви тя. Отпусна се до Симпсън и опря главица на едрото му рамо. Мъжът повдигна брадичката й и впи устни в нейните. Дребното й тяло се изви като на уловена рибка.

Слязох от стола, приближих вратата и я открехнах. Време беше да измъкна момичето. Надникнах в коридора — нямаше никой. Излязох навън. Три стъпки ме деляха от съседната каюта. Мушнах ръка под сакото да се уверя, че пистолетът си е на място. Неочаквано стоманена тел, по-дебела от онази, на която се държи Бруклин Бридж, опаса врата ми. Сякаш менгеме стисна ръката ми върху пистолета. По миризмата познах кой е. Беше мексиканецът. Не стоманена тел, а ръката му притискаше врата ми. Опитах се да го настъпя, но яката му хватка не ми позволяваше да мръдна. Забих левия си лакът между ребрата му. Все едно го ударих с цвете. Кръвта все по-силно туптеше в главата ми. Не виждах нищо друго освен розова мъгла. Ръката ми все така си стоеше върху пистолета. Направих отчаян опит да се наведа напред и да го преметна, но все едно се опитвах да прегъна дъб. Не можех да дишам. Мъглата пред очите ми ставаше все по-гъста и по-червена, докато най-сетне ме обгърна, потънах в нея и изчезнах.