Робърт Б. Паркър
Може би сън (7)

6

По онова време кантората ми все още се намираше в Кауенга Билдинг. Седях пред отворения прозорец и горещият вятър на Санта Ана издухваше праха от бюрото ми. Бях извадил служебното уиски, пиех обедната си доза и полюшвах крак. Сигурен бях, че Кармен е напуснала клиниката на Бонсентир. Също толкова сигурен бях, че всички, с които бях разговарял за това, също го знаеха, но не искаха да я открият. Не можех да разбера само причината. Предполагах, че Бонсентир се опитва да прикрие своята некомпетентност и че се занимава с премного съмнителни неща, в които предпочита полицията да не се бърка. Какво ли криеше Вивиан? И колко ли могъщ бе покровителят на Бонсентир, та такъв добър полицай като Грегъри да не смее да припари, а и мен да разубеждава? Едно е да подкупиш местния здравен инспектор или кварталния полицай, но съвсем дебела ставаше работата, ако ченге от ранга на Грегъри недвусмислено ти намекне, че това е забранена територия; това наистина означава, че играят големи пари и тръгнеш ли по следата, току-виж си стигнал до големите риби.

Това означаваше, че хора, към които Грегъри се обръща със „сър“, редовно си получават пая. И какви ли суми отиваха за това? Откъде имаше Бонсентир толкова много пари? Уморих се да си блъскам главата и щедро се почерпих. А може би не ставаше въпрос за пари? Човек като Бонсентир вероятно знае немалко мръсни тайни. Ето как се бе издигнал дотук. Познавах лекари като него — гладко избръснати, с добре школуваната дикция на радиоговорител. Те обикновено ръководят големи клиники далеч от света и от хорските погледи, където богаташите могат да настанят близките си, които им създават затруднения: племенник алкохолик, сестра нимфоманка, застаряваща майка, която обича да показва бельото си. Или ексцентричен зет клептоман, влюбен в магазините на Улуърт. В клиники като „Рестхевън“ попадат съпруги на филмови звезди и синове на политици. Всичко остава скрито зад стените.

Доктор Бонсентир разполагаше с игли и хапчета и не ги оставяше да бездействат. Никой не се оплакваше в „Рестхевън“. Пациентите обикаляха като сомнамбули и на лицата им висеше една и съща тъповата усмивка. И дори да имаха някакви мисли, кой се интересуваше от тях? Позната картина.

Толкова ясен ми беше доктор Бонсентир, че реших да пия за негово здраве. Налях си още малко във водната чаша и отпих в негова чест. В този момент чух да се отваря и затваря външната врата на моята кантора. Последва кратко мълчание, сякаш онзи отвън не можеше да се реши да влезе. Или пък се възхищаваше на колекцията ми от остарели издания на „Нешънъл Джиографик“. Най-сетне вратата се отвори и в рамката застана Вивиан Стърнуд в рокля на големи сини капки върху бял фон. Шапката и ръкавиците също бяха бели, а голямата чанта — с цвета на капките.

— Да те почерпя ли? — попитах аз. — Тъкмо пия за здравето на великия лечител Клод Бонсентир.

— Ти си пиян — заяви тя.

— Едва ли. — Но това не значи, че няма да се напия.

Отидох до умивалника в ъгъла и взех втората водна чаша, която държах, в случай че имам компания. Изплакнах я, после налях и в двете по един пръст ръжено уиски.

Подадох чашата на Вивиан и вдигнах своята.

— Да пием за нашия Хипократ, цар на спринцовката, доктор Бонсентир.

Очите на Вивиан бляскаха от ярост, но тя отпи една глътка.

— Няма ли да ме поканиш да седна, Марлоу?

— Разбира се — казах аз, — заповядай. А сега, вече удобно настанени, можем да вдигнем още един тост, за тайнствената Кармен Стърнуд, която никой не може да види, но според всички е налице.

— Зная, че сестра ми е изчезнала, Марлоу. Съвсем не ми е нужен пиянският сарказъм на хора като теб.

— Тогава какво предпочиташ?

— Единственото, което искам, е разбиране. Вероятно имаш някаква представа какво значи да се опитваш да предпазиш Кармен.

— По-скоро имам представа как трябва да защитя останалата част на света от Кармен.

Лицето на Вивиан се изкриви в драматична гримаса.

— Очаквах по-голямо съчувствие от теб, Марлоу. Надявах се, че онази искра, която пламна между нас преди, не е изгаснала напълно.

Засмях се и отпих от чашата си.

— Онова, което се случи между нас, мисис Риган, се свеждаше до това да ми покажете краката си и да ме накарате да ви се подчиня само защото съм ги видял.

— И нищо повече?

Свих рамене. Възможно бе да е имало и нещо повече. Усещах, че ще се напия посред бял ден.

— Не зная. Нима имаше и друго?

— Да, имаше.

Щеше ми се да й повярвам. Очите й пламтяха. Парфюмът й бе с аромат на люляк, от най-скъпите. Красивата й чувствена уста бе създадена за целувки. Кимнах, но предпочетох да мълча.

— Не съм толкова корава, колкото изглеждам, Марлоу — обади се Вивиан.

— Ако беше толкова твърда, колкото изглеждаш, вероятно щяха да ти издадат и тапия.

— Не мога да се сравнявам с теб. Ясен си ми. Познавам тези мъжествени устни, мургавото лице и всичко останало. Наистина привлекателно ченге. Но много добре знам какво стои зад това — лед и желязо.

Тя се наведе напред, показвайки бял дантелен сутиен и доста плът около него.

— Обзалагам се обаче, че там има и нещо друго.

— Не залагай на това, драга — измърморих. — Приятно ми е да ти се любувам. Но се заблуждаваш, ако си мислиш, че можеш да стопиш леда и желязото.

Вивиан бавно се изправи, заобиколи бюрото и се настани в скута ми. Обгърна шията ми и се притисна в мен. По лицето си усещах топлината на дъха й.

— Нека да опитам — рече тя и впи устни в моите.

Застинахме в тази поза, дълго се изучавахме, докато най-сетне спряхме задъхани. Вивиан се взря в мен, лицето й бе толкова близко до моето, че чертите му се размазваха пред погледа ми, както навярно и моите пред нея.

— Нищо ли не почувства?

— Сети се къде е Кармен ли? — попитах аз.

Тя се сепна, изправи се и се върна на стола от другата страна на бюрото.

— По дяволите! — изруга. — Проклет да си, Марлоу! Никога ли няма да се промениш?

Гласът й потрепваше. Тя сведе поглед и пое дълбоко дъх, за да се овладее.

— Зная, че е на сигурно място — промълви накрая с леко дрезгав глас. — Не зная точно къде е, но доктор Бонсентир знае и мястото е сигурно.

— Това е пълна глупост — отсякох.

— Моля те. Нали това искаш, да ти се моля, Умолявам те да забравиш тази работа. Известно ми е, че парите не те интересуват. Но съм готова да платя два пъти… не, три пъти повече от това, което Норис ти е дал. Само за да се откажеш.

— Говори ли с Норис? — попитах. Вивиан поклати глава.

— С Норис не мога да говоря както с теб.

— Защо не? Ще му покажеш краката си… — И се плеснах по бедрото.

— Та той е иконом, за Бога, Марлоу. Какво, удоволствие ли изпитваш да ме унижаваш?

— Не те унижавам аз, ти сама го правиш. Просто търся истината.

— Истината! — избухна тя в невесел смях. — Какво, по дяволите, е истината? А и има ли някакво значение? Май по нищо не се различаваш от останалите. Ти самият притежаваш всичко онова, което ти се струва толкова важно. Честност. Справедливост. Гордост. Достойнство. — Тя поклати глава и отново се разсмя. Прозвуча по-скоро като вик на отчаяние и болка. — А нищо чудно да вярваш и в любовта.

— Онова, в което наистина вярвам сега, мисис Риган, е, че искам да открия Кармен.

— Но защо? Защо, за Бога, какво те интересува това? Нима има някакво значение за теб?

— С това си печеля хляба. Някой ме е наел да го свърша.

— Не си даваш дори сметка колко неприятности ще причиниш.

Сега вече нямах какво да отговоря, ето защо предпочетох да замълча. Гледахме се, без да продумаме. Вивиан въздъхна и се изправи.

— Съжалявам, Марлоу — промълви тя.

— Няма нищо. И аз съжалявам.

Тя се обърна и тръгна към вратата. Преди да я затвори, извърна лице, сякаш се канеше да каже нещо. Само тръсна глава.

— Вивиан — повиках я аз. Спря и се извърна.

— Целувката ми достави голямо удоволствие. Тя ме изгледа продължително и отново тръсна глава.

— Там е работата, че и на мен ми хареса.

Най-сетне затвори след себе си. Трябва да бе забравила за външната врата, защото не я чух да се хлопва.