Стивън Кинг
Мизъри (77)

18

Съобщи му още, че щом се стъмни, ще закара полицейската кола в убежището си и ще я скрие в бараката. Наистина, съществуваше опасност да я забележат, докато пътува по шосето, но рискът си заслужаваше. Планинските пътища бяха безлюдни, защото по склоновете вече не пасяха стада. Някои от тях бяха преградени с врати, но тя и Ралф бяха получили ключовете при покупката на къщата. „Прекрасни добросъседски отношения“ — похвали се Ани, но изречени от нея, думите придобиха ново значение: подозрение, презрение, горчива ирония.

— Бих те взела със себе си за по-сигурно, но няма как да те върна. Ще взема мотоциклета на Ралф и вероятно ще си строша главата.

Разсмя се весело, за да покаже, че се шегува, но На Пол съвсем не му беше до смях.

— Какво ще стане с мен, ако се пребиеш?

— Ще се справиш, Пол — спокойно изрече тя. — Господи, какъв лигльо си!

Ани отиде до прозорчето на мазето и погледна навън, за да разбере дали се е стъмнило.

Пол я наблюдаваше намръщено. Ако падне от мотоциклета по стръмните планински пътища, той ще умре като куче и ще нахрани плъховете, които още отсега наблюдаваха двуногите същества, окупирали царството им. Ани бе поставила солидна ключалка на вратата на килера, а капакът на избата беше затворен с лост, дебел колкото ръката му. Прозорците на мазето представляваха тесни процепи — едва ли би успял да избяга през тях, дори да бе в отлична форма. Навярно можеше да счупи стъклото и да вика за помощ, докато пукне от глад, но подобна идея не беше особено успокоителна.

Болката прониза краката му, тялото му жадуваше за „Новрил“ — сигурен бе, че се е превърнал в наркоман.

Ани се върна до масичката и взе третата бутилка „Пепси“.

— Преди да тръгна, ще ти донеса още няколко, но сега имам нужда от нещо сладко. Нали нямаш нищо против?

— Абсолютно нищо.

Ани отвъртя капачката и жадно отпи от бутилката, бълбукането на течността му напомни стара песен на Роджър Милър.

— Ще го сложа в колата и ще го закарам в убежището си — продължи Ани. — Ще прибера всичките, му вещи, ще прибера колата в бараката и ще заровя него и… остатъците от него… в гората.

Пол мълчеше и си мислеше за кучето, което никога вече няма да лае, защото беше мъртво. Хрумна му още една поговорка, популярна сред жителите на западния склон: „Мъртвите крави не лаят.“

— Имам специална верига за преграждане на алеята — говореше Ани. — Ще я поставя, въпреки че вероятно ще предизвика подозрение. Но полицаите няма да могат да стигнат до къщата и да чуят виковете ти. Мислех да ти запуша устата, но се страхувам да не се задушиш, защото взимаш лекарства, които затрудняват дишането. Освен това има опасност да повърнеш или да ти се запушат синусите от влагата. Ако те се запушат и не можеш да дишаш през устата… — Ани извърна очи. Отново бе откачила. Мълчеше като пън, главата й бе празна както първата бутилка „Пепси“, която бе изпила. Пол отново си спомни песента на Роджър Милър и се засмя. Ани сякаш не го чу.

Сетне полека-лека тя започна да идва на себе си. Погледна към Пол и премигна, след което продължи да говори, сякаш събираше мислите си.

— На около трийсет и пет мили от тук се намира градче на име Стиймбоут хевън^[1] — много смешно название, нали? През тази седмица там ще се състои ежегодният панаир. Ще оставя на оградата бележка, в която ще пиша, че отивам да разгледам изложбата на керамични фигурки в Стиймбоут хевън и ще пренощувам там. Ако някой се заинтересува къде съм отседнала и провери в регистрите на хотелите, ще кажа, че съм била уморена, отбила съм се край пътя и съм заспала в колата.

Пол беше зашеметен от хитростта й. Изведнъж му хрумна, че Ани правеше точно това, което той не бе успял да стори: играеше на „Можеш ли?“ в истинския живот. „Ето защо тя не пише книги — просто няма нужда.“

— Ще се върна, колкото е възможно по-скоро, защото полицията ще се появи тук. — Ани не изглеждаше ни най-малко разтревожена, въпреки че според Пол отдавна бе разбрала, че наближаваше краят на играта. — Навярно няма да дойдат тази нощ, но положително ще започнат да душат наоколо, когато разберат, че колегата им е изчезнал. Ще проследят маршрута му и ще се опитат да разберат къде е спирал. Какво мислиш, Пол?

— Права си.

— Трябва да се върна преди тях. Ако яхна мотоциклета призори, ще се върна преди пладне и навярно ще ги изпреваря. Ако младокът е тръгнал от Сайдуиндър, навярно е спирал на много места, преди да се появи тук.

Когато полицаите дойдат, вече ще бъдеш обратно в стаята си. Няма да те вържа, нито да запуша устата ти — дори можеш да надникнеш и да си поговориш с тях, защото следващия път посетителите ще бъдат двама, нали?

И Пол мислеше същото.

Тя доволно кимна и потупа чантата.

— Мога да се справя и с двама. Но ако решиш да надникнеш, спомни си за пистолета — чантата ще бъде отворена, докато говоря с полицаите. Можеш да ги видиш, Пол, но забележат ли те — случайно, или ако привлечеш вниманието им, както направи днес — ще извадя пистолета и ще започна да стрелям. Знаеш, че си причина за смъртта на младежа.

— Дрън-дрън — каза Пол. Знаеше, че ще последва наказание, но не му пукаше.

Но този път му се размина. Ани се усмихна спокойно и майчински.

— Зная, че не те е грижа дали още двама души ще загинат, ако можеш да се спасиш, но смъртта им няма да ти помогне, Пол. Защото вместо двама, мога да убия четирима — тях и нас двамата. Но все ми се струва, че трепериш за кожата си.

— Право да ти кажа, напоследък все повече ми се иска да се отърва от нея.

Ани се засмя:

— Всички говорят така! Но какво става, когато стиснеш с ръка гърлата им? Променят се изцяло, хленчат, крещят и се превръщат в истински сополанковци!

„Но стенанията им не са ти попречили, Ани.“

— Все пак исках да знаеш, че имаш право на избор — продължи тя. — Щом не те е грижа, викай колкото ти глас държи, когато полицаите се появят. Всичко зависи от тебе.

Пол мълчеше.

— Когато дойдат, ще застана на алеята и ще кажа, че полицаят наистина е идвал точно когато съм тръгвала за Стиймбоут хевън. Ще кажа, че ми е показал снимката ти, а пък аз съм потвърдила, че не съм те виждала. Навярно единият ще запита: „Как можете да сте толкова сигурна — лицето е изчезнало през зимата?“ Тогава ще кажа: „Ако Елвис Пресли беше жив, нима няма да помните, че сте го виждали през зимата?“ Полицаят ще се съгласи, че навярно съм права и ще попита какво общо има Елвис Пресли с цената на кафето в Борнео. Ще отговоря, че Пол Шелдън е любимият ми писател и много пъти съм виждала снимката му. Знаеш ли защо трябва да го кажа?

Пол знаеше. Хитростта й непрекъснато го смайваше, въпреки че вече би трябвало да е свикнал с нея. Спомни си надписа под снимката на Ани в затворническата килия, направена в промеждутъка между завършването на заседанието и завръщането на съдебните заседатели. Спомняше си го дословно: „В неволя ли? Жената дракон чете спокойно в очакване на присъдата.“

— И тъй — продължи тя, — ще им съобщя, че полицаят записал всичко и ми благодарил. Ще кажа, че съм му предложила чаша кафе, въпреки че съм бързала да тръгна за панаира и ченгетата ще ме попитат защо съм била толкова любезна. Ще им отговоря, че навярно младежът е бил запознат с историята ми и съм искала да му покажа, че всичко е наред. Но той отказал и обяснил, че му предстои дълъг път. Тогава съм му предложила бутилка „Пепси“, която той взел със себе си. Ще изхвърля празната бутилка по пътя, но преди това ще притисна към нея пръстите му — Ани се усмихна невесело. — Заради отпечатъците. Колегите му ще се убедят, че си е отишъл жив и здрав и ще ме оставят на мира.

Пол я изгледа смаяно.

— Ще претърсят шосето и околностите, но няма да го намерят, сякаш се е изпарил. Също като индусите, които надуват свирките си, докато от кошницата им изскочат въжета, по които се изкачват и изчезват. Пу-у-ф!

— Пу-у-ф — повтори Пол.

— Но заблудата им няма да трае дълго, след като не го открият, отново ще се върнат тук. Та нали съм луда, пишеше го дори във вестниците. Отначало ще ми повярват, защото никак не им се иска да претърсват дома ми. Преди да се върнат, ще проверят навсякъде. Мисля, че разполагаме с около седмица.

Изгледа го спокойно и каза:

— Ще се наложи да пишеш по-бързо, Пол.