Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Misery, 1987 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- , 1992 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,5 (× 154 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- maskara (2008)
Издание:
Стивън Кинг. Мизъри
Издателска къща „Ведрина“, София, 1992
ISBN 954–404–020-Х
Превод от английски: Весела Прошкова, Весела Еленкова, 1992
Художник: Петър Добрев, 1992
Технически редактор: Георги Кожухаров, 1992
Коректор: Емилия Александрова, 1992
История
- — Добавяне
- — Добавяне на анотация (пратена от meduza)
Статия
По-долу е показана статията за Мизъри (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
- Вижте пояснителната страница за други значения на Мизъри.
Мизъри | |
Misery | |
Автор | Стивън Кинг |
---|---|
Първо издание | 1987 г. САЩ |
Оригинален език | английски |
Жанр | хорър |
Вид | роман |
ISBN | ISBN 0-670-81364-8 |
Мизъри в Общомедия |
Мизъри (на английски: Misery) е роман от Стивън Кинг, публикуван през 1987. Книгата, за която Кинг твърди, че почти е написал на ръка, е една от малкото му романи, чието действие се развива в Колорадо. Първоначално Стивън Кинг има идея Мизъри да е следващият роман на Ричард Бакман (псевдоним на Стивън Кинг) след Проклятието, но след като се разкрива, че Ричард Бакман е негов псевдоним, той се отказва от идеята.
Действието в романа се развива около Пол Шелдън, автор на любовни романи-бестселъри, който, след автомобилна катастрофа, е спасен от жена на име Ани Уилкс, медицинска сестра, която твърди, че е най-голямата му почитателка. Тя отвежда Пол в дома си и започва да се грижи за него. Малко след това последният роман на Пол, Детето на Мизъри излиза от печат. Като разбира, че любимата ѝ героиня умира, Ани държи Пол като затворник, докато не напише нова книга, в която да върне живота на Мизъри.
Адаптации
- Уилям Голдман адаптира романа във филмов сценарий за американски филм от 1990 със същото име, режисиран от Роб Райнър. В ролите на Пол и Ани участват артистите Джеймс Каан и Кати Бейтс. Кати Бейтс получава Оскар за най-добра актриса за ролята си във филма (вижте Мизъри (филм))
- Романът е адаптиран и в театрална пиеса, която не се радва на особен успех.
Външни препратки
3
Пол погледна към пишещата машина, която се мъдреше пред очите му. Никога не се бе замислял колко букви „н“ има в обикновен машинописен ред.
„Предполагах, че си добър в занаята“ — проговори машината. Мислено я бе надарил с подигравателен, но неуверен глас на младок от холивудски уестърн, който се стреми към бърза слава тук, в пущинака. — „Обаче установих, че не важиш. Господи, дори не можеш да угодиш на някаква си луда, затлъстяла бивша медицинска сестра. Може би при катастрофата си счупи и вълшебната костица, която ти помага да пишеш и която сега не може да зарасне.“
Пол се отпусна назад и затвори очи. Лесно можеше да оправдае провала с болките, но всъщност те бяха започнали да намаляват.
Откраднатите таблетки бяха скрити на сигурно място между дюшека и пружината. Не беше изпил нито една, достатъчно му бе да знае, че са там, нещо като застраховка срещу внезапните пристъпи на Ани.
Навярно тя щеше да ги намери, ако й хрумнеше да преобърне дюшека, но си заслужаваше да поеме риска.
Скандалът за хартията бе последван от спокоен период. Ани му носеше навреме лекарството и той го изпиваше. Питаше се дали тя съзнава, че го е превърнала в наркоман.
„Хайде де, Пол, струва ми се, че драматизираш положението!“
Не, не го драматизираше.
Преди три нощи, когато бе сигурен, че си е легнала, беше измъкнал една кутийка и бе прочел написаното върху етикета, въпреки предварително да знаеше, че основната съставка на „Новрил“-а е кодеин.
„Всъщност състоянието ти се подобрява, Пол. Вярно е, че долната част на краката ти наподобява несръчна детска рисунка, но си по-добре. Сега можеш да взимаш само аспирин: самозалъгваш се, че не можеш без «Новрил».“
Трябва да намали дозата, в противен случай вечно ще е зависим от нея, никога няма да се измъкне от инвалидния стол.
„Добре, няма да гълтам едната таблетка. Ще я слагам под езика си, докато поглъщам другата, после Ще я пъхам под дюшека при останалите лекарства, Докато Ани изнася чашата с вода. Само че не днес. Чувствам, че не съм готов да започна от днес. Ще започна от утре.“
— Ха-ха-ха, Пол, наистина успя да ме разсмееш — подигравателно възкликна машината.
— Трябва да признаеш, че ние, мръсниците, непрекъснато се стараем да ви развеселим, въпреки че невинаги успяваме — промърмори той.
Внезапно реши, че ще започне да крие таблетките веднага щом напише първата глава от книгата, която ще бъде одобрена от Ани.
Онази част от съзнанието му, която изслушваше с неудоволствие дори най-уместните забележки на редактора — запротестира, че жената е ненормална, че няма начин да предскаже какво ще хареса и какво не и че всеки негов опит да й угоди е равностоен на изстрел в мрака.
Но друга част — много по-разумна — му подсказа, че отново се самозалъгва. Когато му дойде времето, ще разбере, че се е натъкнал на необходимата идея. Тогава тъпотиите, които Ани бе прочела снощи и за написването на които бе употребил три дни, щяха да изглеждат като кучешко лайно до сребърен долар. Нима не съзнаваше грешката си? Никога не бе работил така мъчително, пълнеше кошчето за отпадъци с надраскани бележки и наполовина изписани страници, които завършваха с изречения от сорта на: „Мизъри се обърна към него с блеснали очи, устните й нашепваха вълшебни слова…“ „О, тъпако, НЕ ВИЖДАШ ЛИ, ЧЕ НЕ ВЪРВИ!“ Беше оправдавал неспособността си да пише с болката и с факта, че пише не за пари, а за да спаси живота си, но съзнаваше, че се самозалъгва. Истината бе, че идеите му са пресъхнали. Работата му не вървеше, защото играеше нечестно.
— Е, Ани те разобличи, глупако — прозвуча отвратителният глас на машината. — И какво ще правиш сега?
Пол изобщо нямаше представа, но съзнаваше, че трябва да побърза. Днешното й настроение не му се понрави. Навярно имаше късмет, че не е счупила отново краката му с бухалка за бейзбол или не му е направила маникюр с киселина, за да изрази недоволството си от начина, по който бе започнал книгата й — подобна критика винаги можеше да се очаква от Ани като се има предвид изкривената й представа света. Помисли си, че ако някога се измъкне оттук ще изпрати записка на Кристофър Хейл — литературния критик на нюйоркския „Таймс“, която ще гласи следното: „Винаги съм се разтрепервал, когато научавах, че ще пишеш критика зд някоя от книгите Признавам, че съм получавал и добри отзиви, стари приятелю, но както добре знаеш, повечето пъти си ме сразявал. Както и да е, не се притеснявай, че си ме очернил — открих съвършено нов начин за литературна критика, приятелю мой. Бихме могли да я наречем «Колорадска скара» или «Школата на кофата с мръсна вода». Тази школа прави писанията на събратята ти безопасни като кръгче с въртележката в Сентръл Парк.“
„Писането на въображаеми бележници до критиците е много забавно, Пол, но не мислиш ли, че трябва да се захванеш за работа?“
Да, така е.
Машината го наблюдаваше подигравателно.
— Мразя те — мрачно изрече Пол и погледна през прозореца.