Стивън Кинг
Мизъри (45)

8

На следващата сутрин Пол седеше в леглото, облегнат върху куп възглавници, пиеше кафе и оглеждаше следите от двете страни на вратата като гузен убиец, току-що забелязал кървава дреха, която е пропуснал да унищожи. Внезапно Ани нахлу в спалнята, очите й щяха да изхвръкнат от орбитите. В едната си ръка пържеше парцал за прах, а в другата — колкото и да бе невероятно — белезници.

— Какво… — успя да каже Пол, после тя го сграбчи с отчаяна сила и го накара да седне в леглото. Ужасна болка прониза краката му и той изкрещя. Чашата изхвръкна от ръката му и се разби на пода. Пол си помисли: „В този дом непрекъснато се чупи по нещо“, после се вцепени: навярно Ани е забелязала следите и ще го подложи на ново, невероятно мъчение.

— Млъкни, глупако — изсъска Ани. Изви ръцете му назад и щракна белезниците. В този миг Пол чу как някаква кола идва по алеята.

Отвори уста с намерението да проговори или отново да извика, но преди да успее, тя натика вътре парцала, който миришеше на препарат за полиране на мебели.

— Да не си посмял да гъкнеш — каза Ани, наведе се над него и постави ръцете си от двете страни на главата му, косата й гъделичкаше бузите и челото му. — Предупреждавам те, Пол, ако посетителят чуе нещо, или ако някакъв звук долети до ушите ми, ще го убия, след което ще направя същото с теб и със себе си.

Очите й бяха опулени, лицето й бе потно, а върху устните й имаше засъхнал жълтък.

— Запомни, Пол!

Пол кимна усърдно, но тя не го забеляза, защото вече тичаше навън.

Зад джипа й беше спрял стар, но добре поддържан шевролет. Човекът, който излезе от него, бе също тъй възрастен и добре запазен — типичен жител на Колорадо. Изглеждаше шейсет и петгодишен, но може би имаше осемдесет; възможно бе да е старши съдружник в правна фирма или пенсиониран шеф на конструкторско бюро, но повече приличаше на собственик на ранчо или на търговец на недвижими имоти; вероятно принадлежеше към управата на града и идваше по работа — това беше единственото обяснение подобен джентълмен да посети отшелничка като Ани Уилкс.

Пол забеляза, че Ани бърза към алеята с намерението да пресрещне неканения гост. Ето, че онова, което си бе представял, ставаше в действителност. Е, не беше полицай, но все пак човек от ВЛАСТИТЕ беше дошъл в дома на Ани Уилкс — пристигането му заплашваше да съкрати живота на Пол.

„Покани го вътре, Ани! — помисли си той, докато се опитваше да не се задави от мръсния парцал. — Покани го вътре и му покажи рядката си птица от Африка!“

О, не, няма да го стори. Все едно да закара Пол на гарата и да пъхне в ръката му билет за първа класа до Ню Йорк.

Тя заговори още преди да стигне до непознатия — дъхът й излизаше на облачета, които му напомниха балончетата, които излизат от устите на героите на карикатурите, само че в тях нямаше думи. Джентълменът й протегна облечената си в черна елегантна ръкавица ръка, Ани я изгледа презрително и започна да му се заканва с пръст, от устата й продължаваха да излизат празни бели балони. Тя успя да навлече канадката си и престана да му се заканва с пръст, докато вдигне ципа си.

Непознатият извади от джоба на палтото си някакъв лист и й го връчи с виновно изражение, сякаш се опитваше да се извини. Пол не можеше да прочете написаното, но беше сигурен, че Ани ще го окачестви с някое от презрителните си прилагателни.

Тя го поведе по алеята и продължи да говори. Двамата изчезнаха от полезрението му. Сега виждаше само сенките им върху снега. Помисли си с безразличие, че Ани го бе направила нарочно, за да е сигурна, че гостът няма да погледне през прозореца и да го забележи.

Сенките им се открояваха върху топящия се сняг около пет минути. Само веднъж Пол чу как Ани сърдито повиши глас. Петте минути му се сториха безкрайно дълги. Рамената го боляха, не можеше да помръдне — след като му бе сложила белезниците, Ани бе успяла да го прикове към леглото.

Но още по-неприятен беше парцалът, натикан в устата му. Вонята на мебелна политура бе предизвикала страхотно главоболие, все повече му се гадеше. С усилие на волята успя да се въздържи — в противен случай щеше да се задуши, докато Ани спореше с възрастния представител на градската администрация, който навярно се подстригваше всяка седмица и носеше галоши през цялата зима.

Пол усети как студена пот обля челото му — в този момент те отново се появиха на алеята. Сега Ани държеше листа. Вървеше зад джентълмена и размахваше пръст зад гърба му, от устата й излизаха смешните балончета. Непознатият не благоволи да се обърне. Лицето му беше безизразно. Единствено плътно стиснатите му устни издаваха някакво скрито чувство. Яд? Може би. Но по-скоро беше отвращение.

„Знаеш, че е луда. Навярно вие, партньорите на покер — които по всяка вероятност притежавате целия град — сте теглили карта, за да определите кой да свърши черната работа. Никой не обича да съобщава неприятни вести на умопобърканите. О, скъпи господине, ако наистина знаеше колко е луда, нямаше да й обръщаш гръб!“

Джентълменът се качи в шевролета и затвори вратата. Ани застана до колата и продължи да му се заканва с пръст. Отдалеч прозвучаха думите й:

— … мислиш се за много хитър!

Шевролетът тръгна на заден ход по алеята. Непознатият преднамерено не обръщаше внимание на Ани, чиито зъби бяха оголени в грозна гримаса. Тя изкрещя още по-силно:

— Смяташ се за голяма клечка!

Внезапно ритна предницата на колата толкова силно, че от нея паднаха бучки полепнал сняг. Точно в този момент джентълменът гледаше назад, докато изкарваше колата по алеята. Втренчи се стреснато в нея — за пръв път неутралната маска падна от лицето му.

— И да го запомниш от мен, мръснико! Кученцата препикават големите клечки. Какво ще кажеш за това?

Непознатият явно нямаше намерение да отговори на Ани. На лицето му отново се появи безразличното изражение, сякаш спусна прозорче на шлем. Колата му изчезна от погледа на Пол.

За миг Ани остана неподвижна, сложила на кръста стиснатите си юмруци. После се запъти към къщата и затвори с трясък външната врата.

Пол си помисли: „Джентълменът си отиде, но аз съм тук, уви, оставам си тук.“