Стивън Кинг
Мизъри (74)

15

Отвори ги едва когато чу, че Ани отключва вратата на кухнята. През отворената врата на спалнята я видя да се приближава: носеше стари кафяви каубойски ботуши, джинси, на колана на които бе закачена връзка с ключове, и мъжка тениска, която сега беше изпръскана с кръв. Пол се сви на кълбо от страх, искаше да извика: „Ще умра, ако ми отрежеш още нещо, Ани. И няма да бъде от шок — ще умра нарочно.“ Но откри, че не може да говори — от устата му излизаха звуци, подобни на мучене, които го накараха да се отврати от себе си.

Ани и без това нямаше време да го изслуша.

— Ще се разправям с тебе по-късно — заяви тя, затръшна вратата и я заключи — новата брава би шашнала най-опитния крадец — сетне отново премина през коридора и за щастие стъпките й се отдалечиха.

Без да иска, Пол отново погледна през прозореца. Видя само част от тялото на полицая, чиято глава още беше под косачката. Машината се подпираше върху колата на полицая; приличаше на малък трактор и бе предназначена за поддържане на големи площи. Навярно би се преобърнала, ако се натъкнеше на паднали дънери или на глави на полицаи. Ако младежът не се бе добрал толкова бързо до колата си, косачката положително щеше да се преобърне, Ани щеше да изхвръкне от седалката и да се нарани жестоко.

„Има дяволски късмет“ — помисли си Пол, докато я наблюдаваше как измъква младежа изпод косачката, която се плъзна и издраска полицейската кола.

Сега, когато младежът вече беше мъртъв, Пол отново се осмели да го погледне. Ченгето приличаше на голяма кукла, разкъсана от банда лоши деца. Писателят изпита към непознатия младеж дълбока симпатия, примесена със завист: полицаят нямаше да прибере вкъщи при семейството си, но за сметка на това беше успял да се спаси от Ани Уилкс.

Тя сграбчи окървавената му ръка и го повлече към обора, чиито врати бяха широко отворени. На излизане ги отвори докрай, после се върна при полицейската кола. Движеше се спокойно и някак си тържествено. Запали колата и я закара в обора. Когато излезе за втори път, затвори вратите, като остави малък процеп, през който да се промушва.

После застана по средата на алеята и се огледа, сложила ръце на кръста си, лицето й бе съвършено спокойно.

Долната част на косачката беше окървавена, кръв капеше от отвора на окосената трева. Парченцата от униформата на полицая се виждаха върху алеята и върху прясно окосената трева. Навсякъде имаше кръв. Пистолетът на младежа лежеше на земята, дулото му беше издраскано. Някаква бяха хартийка стърчеше между иглите на малкия кактус, който Ани бе засадила през май. Счупеният кръст бе захвърлен на алеята.

Ани отново изчезна от погледа му и се отправи към кухнята. Пол я чу да пее: „Когато тя дойде, ще кара шест бели коня…“ Сетне тя отново се появи на алеята, носеше няколко големи торби за смет, други се подаваха от джобовете й. Тениската й беше потъмняла от пот под мишниците и около врата й. Ани се обърна и Пол забеляза на гърба й огромно петно, което приличаше на дърво.

„Май че си взела прекалено много торби само за няколко парцала“ — помисли си Пол, въпреки че отлично знаеше какво ще прибира Ани в тях.

Ани вдигна остатъците от униформата и ги напъха в торбата, счупи кръста на две и го пусна при парцалите, като не пропусна да се прекръсти. Взе пистолета, изпразни патроните, пъхна ги в джоба си и затъкна оръжието на колана си. Посегна към забодената в кактуса хартийка, замислено я огледа и я сложи в джоба си. Хвърли торбите в обора, затвори вратите и тръгна обратно към къщата.

Вървеше по страничната алея, която минаваше точно под прозореца на Пол. Забеляза пепелника, вдигна го, учтиво го подаде на Пол през счупеното стъкло и каза:

— Заповядай.

Пол покорно протегна ръка.

— После ще събера кламерите — заяви Ани, сякаш я беше помолил за това. Пол се изкуши да стовари тежкия керамичен пепелник върху главата й и да разцепи черепа й, за да изтече болният й мозък.

После си представи какво ще му се случи, ако само я нарани, затова остави пепелника на старото му място с треперещата си ръка, на която липсваше палецът.

Ани го изгледа и заяви:

— Знаеш много добре, че ти го уби. Момчето щеше да е живо и здраво, ако си беше държал устата затворена, а аз нямаше да почиствам тази мръсотия.

— Да, щеше да си отиде по живо, по здраво, но къде щеше да ме скриеш, Ани?

Тя измъкна маркуча от мазето и го преметна през ръката си.

— Не разбирам какво искаш да кажеш.

— Много добре разбираш — Пол се чувстваше напълно спокоен след преживения шок. — Полицаят носеше снимката ми, която сега е в джоба ти.

— Не питай, за да не бъдеш излъган — отвърна тя и се залови да прикрепва маркуча към външната чешма.

— Това означава, че са намерили колата ми. И двамата знаехме, че ще я открият, чудно ми е защо толкова се забавиха. В литературното произведение колата би могла да изчезне безследно — дори бих накарал читателите да ми повярват — но подобни неща не се случват в истинския живот. Но ние продължавахме да се самозалъгваме, нали, Ани? Ти — заради книгата, а аз — заради мизерния си живот.

— Не разбирам за какво говориш — тя завъртя крана. — Зная едно — че уби бедното момче, когато хвърли пепелника през прозореца. Май че бъркаш онова, което се случи с него, и онова, което ще се случи с теб.

Ухили се с лудешката си усмивка, но Пол здравата се изплаши, защото му се стори, че някакъв демон лудува в очите й.

— Кучка такава! — сопна се той.

— Побъркана кучка, нали? — Ани все още се усмихваше.

— Е, добре — признавам, че си откачена.

— Ще обсъдим този въпрос, когато разполагаме с повече време. В момента съм много заета.

Тя разви маркуча и близо половин час полива с него алеята, като се стараеше да измие кръвта от косачката и от страничната алея. Водните капки образуваха пъстроцветна дъга. Ани свърши с поливането и нави отново маркуча. Навън бе още светло, но сянката й я следваше по петите. Беше шест часът.

Ани пусна зелената пластмасова змия обратно в мазето, затвори капака, изправи се и огледа локвичките върху алеята и тревата, която изглеждаше сякаш върху нея бе паднала роса.

После се върна при косачката, възседна я, запали мотора и я подкара към задната страна на къщата. Пол леко се усмихна. Ани имаше дяволски късмет и почти дяволска хитрост — почти, но не съвсем. Беше допуснала грешка в Боулдър и се бе изплъзнала безнаказано благодарение на късмета си. Днес отново бе сгрешила, и то пред очите му. Беше измила кръвта от косачката, но не от острието. На Пол не му се вярваше, че по-късно ще си спомни за пропуска й. Ани моментално забравяше всичко, което ставаше в момента. Хрумна му, че косачката и мозъкът на Ани си приличат — отвън изглеждаха наред. Но ако ги обърнеш, ще видиш окървавена машина със смъртоносно острие.

Дни отново влезе в къщата и се качи на горния етаж, където тършува известно време. Пол чу как слиза обратно, влачеше нещо меко и тежко. Той се поколеба, после закара стола до вратата и притисна ухо към нея.

Стъпките на Ани се отдалечиха, последвани от странния шум. Пол моментално бе обзет от паника, лицето му се зачерви от ужас. „Отива в бараката за брадвата“ — помисли си той, но разбра, че се е излъгал. Ани слизаше в мазето и влачеше нещо след себе си.

Когато се изкачи обратно по стъпалата, Пол побърза да закара стола до прозореца. Тежките й стъпки приближиха вратата, ключът се завъртя в бравата и той си помисли, че този път ще го убие, но изпита единствено облекчение.