Стивън Кинг
Мизъри (46)

9

Този път Ани не си изкара яда върху него. Влезе в спалнята с разкопчана канадка и без да го погледне, закрачи напред-назад. Листчето все още беше в ръката й — от време на време го размахваше под носа си сякаш за собствено назидание.

— Онзи каза, че увеличават данъка ми с десет процента. Изостанала съм с вноските. Адвокати! Имали право да ми отнемат имуществото! Просрочено плащане…

Пол измуча през парцала, но тя дори не го погледна — беше забравила за присъствието му. Разхождаше се напред-назад все по-бързо, солидното й тяло сякаш разсичаше въздуха. Пол си мислеше, че ще разкъса документа на парченца, но явно Ани не се осмеляваше да го стори.

— Петстотин и шест долара! — извика тя и този път размаха листчето под неговия нос, сетне разсеяно измъкна парцала от устата му и го захвърли на пода.

Пол задъхано отметна глава назад. Струваше му се, че ръцете му ще изскочат от ставите си.

— Петстотин и шест долара и седемнайсет цента! Изрично ги предупредих, че не искам да стъпват тук. И погледни какво става!

Пол отново почувства, че му се повдига.

— Ако повърнеш, ще те оставя в мръсотията — закани се Ани. — Имам много по-важни задачи. Онзи спомена нещо за отнемане на имуществото. Какво означава това?

— Свали ми белезниците — прегракнало й напомни Пол.

— Да, да — нетърпеливо промърмори тя. — Понякога си такова дете…

Измъкна ключа от джоба на полата си и го изблъска още по-вляво — носът му се опираше в чаршафа. Пол изкрещя, но тя не му обърна внимание. Последва щракване, сетне ръцете му отново бяха свободни. Пол задъхано се изправи в леглото, сетне се плъзна надолу, като внимаваше да не размърда счупените си крака. Забеляза върху китките си белезникави бразди, които постепенно се изпълваха с кръв.

Ани разсеяно напъха белезниците в джоба на полата си, сякаш бяха хартиени носни кърпички или закачалки, задължителни за всеки порядъчен дом.

— Каква беше онази дума? Означава ли, че притежават къщата ми?

— Не. Просто искат да кажат… — той прочисти гърлото си, струваше му се, че още усеща вонята на мръсния парцал. — … че нямаш право да я продаваш.

— Така ли? Имаш много странни идеи на какво имам право, мистър Пол Шелдън. Но естествено, затрудненията на една бедна вдовица не интересуват богаташ като теб.

— Напротив. Много съм разтревожен, Ани. Просто исках да кажа, че ипотекирането не е нищо в сравнение със санкциите, които ще ти наложат, ако си изостанала в плащането на месечните вноски. Наистина ли си пропуснала да ги платиш?

— Не съм някоя крадлива ирландка — озъби се Ани. — Редовно плащам сметките си. Само този път…

„… забравила си, нали? Точно както непрекъснато забравяш да откъснеш листа на проклетия календар, но сега последствията са много по-сериозни. Притесняваш се, защото за пръв път забравяш нещо важно. Всъщност състоянието ти се влошава с всеки изминал ден, нали? Психопатите успяват да се справят с живота — по своему, разбира се — и както знаеш от опит, често наказанието им се разминава. Но има разлика между кротките и буйните луди. Нещо ти подсказва, че ти постепенно се приближаваш към: втората категория.“

— Просто не се бях наканила — намусено промърмори Ани. — Покрай тебе не мога да вдигна глава от работа.

Внезапно Пол бе осенен от великолепна идея, която криеше огромни възможности и той произнесе прочувствено:

— Зная, че ти дължа живота си и че ти създавам непрекъснати неприятности. В портфейла ми има около четиристотин долара. С тях ще платиш вноската си.

— О, Пол, не мога да приема парите ти — тя се втренчи в него смутено, но същевременно с явно облекчение.

— Те не са мои — каза той и се усмихна лъчезарно, докато си мислеше: „Искам само едно Ани, да откачиш точно когато докопам някой от ножовете ти. Смятам, че съм достатъчно подвижен, за да го използвам. Десет секунди, преди да разбереш, че си мъртва, вече ще се печеш в пъкъла.“ Сетне продължи:

— Парите ти принадлежат. Ако искаш, считай ги за аванс — замълча, после реши да рискува и каза:

— Трябва да си побъркана, ако мислиш, че не съзнавам как си спасила живота ми.

— Пол… просто не знам…

— Не се шегувам — усмивката му бе заменена от изражение на сериозна (Господи, дано повярва, че е сериозна) загриженост. — Знаеш, че направи нещо повече, че спаси два живота, защото, ако не беше ти, Мизъри все още щеше да лежи в гроба.

Цялото лице на Ани грейна, тя дори забрави хартийката в ръката си.

— Освен това ми показа грешките и ме върна в правия път — само заради това заслужаваш повече от четиристотин долара. Ще ме обидиш, ако не вземеш парите.

— Ами… съгласна съм. Благодаря ти.

— Аз трябва да ти благодаря. Мога ли да видя документа?

Ани му го подаде безропотно. Беше предупреждение за неплатен данък и заплахата за отнемане на имота не бе чиста формалност. Той го прегледа набързо и й го върна.

— Имаш ли пари в банката?

Ани погледна встрани и промълви:

— Имам нещо скътано за черни дни, но не е в банката. Не вярвам на подобни учреждения.

— Тук пише, че няма да ти наложат санкции, ако платиш вноската до двайсет и пети март. Каква дата сме днес?

Ани намръщено се втренчи в календара.

— Божичко! Не може да бъде!

Откъсна листа и Пол със странно съжаление видя как изчезва момчето с шейната. На листа за месец март бе изобразен буен поток, който кривуличи между заснежени брегове. Ани се втренчи в него с късогледите си очи и възкликна:

— Днес е двайсет и пети март.

„Господи, прекалено късно е“ — помисли си Пол и продължи:

— Навярно посетителят беше дошъл точно заради това.

„Джентълменът не ти казваше, че ще ти отнемат къщата, Ани. Просто те предупреждаваше, че ще се наложи да го направят, ако не снесеш мангизите до края на работното време. Всъщност човекът се опитваше да ти направи услуга.“

— Но ако платиш тези петстотин и шест долара преди…

— И седемнайсет цента — яростно добави тя. — Не забравяй мръсните седемнайсет цента…

— Добре, и седемнайсет цента. Ако ги внесеш, преди затварянето на банката днес следобед, не могат да ти отнемат къщата. Ако хората от града наистина не те обичат, Ани…

— Те ме ненавиждат. До един са против мен!

— … ще се постараят да те прогонят чрез данъците. Доста странна ми се вижда заплахата за отнемане на къщата ти, след като си пропуснала да платиш, само една вноска. Струва ми се, че тук има нещо гнило. Навярно чакат да пропуснеш няколко вноски и да се опитат да ти отнемат къщата, като я обявят за продан. Може би предположението ми звучи налудничаво, но сигурно имат правно основание.

Ани се изсмя или по-точно излая:

— Само да се опитат. Първо ще изтърбуша някого от тях, да знаеш. Да, сър. Да, сър Боб!

— Накрая те ще ти видят сметката, Ани — тихо я прекъсна Пол. — Но това не е най-важното.

— Ами кое?

— Ани, предполагам, че в Сайдуиндър има хора, които не са си плащали данъците от три-четири години, но никой не ги заплашва с изземване и разпродажба на имуществото им. Най-много да им спрат водата. Ето например Родимънови — Пол спря и я изгледа под око. — Смяташ ли, че плащат сметките си навреме?

— Тези ли боклуци? — изкрещя Ани. — Как не!

— Ето защо ми се струва, че преследват точно теб, Ани — всъщност Пол бе абсолютно убеден в твърдението си.

— Никога няма да напусна! Ще си остана тук напук на тях!

— Имаш ли още сто и шест долара, за да ги прибавиш към парите в портфейла ми?

— Да — изрече Ани с явно облекчение.

— Прекрасно — предлагам ти да платиш дребната сметка днес. „А през това време ще се опитам да изтрия проклетите следи от вратата, а когато го сторя, ще се опитам да изчезна оттук. Гостоприемството ти започва да ми писва.“

Той направи опит да се усмихне и каза:

— Предполагам, че върху нощното шкафче има седемнайсет цента.