Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Misery, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 154 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
maskara (2008)

Издание:

Стивън Кинг. Мизъри

Издателска къща „Ведрина“, София, 1992

ISBN 954–404–020-Х

 

Превод от английски: Весела Прошкова, Весела Еленкова, 1992

Художник: Петър Добрев, 1992

Технически редактор: Георги Кожухаров, 1992

Коректор: Емилия Александрова, 1992

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от meduza)

Статия

По-долу е показана статията за Мизъри (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Мизъри.

Мизъри
Misery
АвторСтивън Кинг
Първо издание1987 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрхорър
Видроман
ISBNISBN 0-670-81364-8
Мизъри в Общомедия
Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

Мизъри (на английски: Misery) е роман от Стивън Кинг, публикуван през 1987. Книгата, за която Кинг твърди, че почти е написал на ръка, е една от малкото му романи, чието действие се развива в Колорадо. Първоначално Стивън Кинг има идея Мизъри да е следващият роман на Ричард Бакман (псевдоним на Стивън Кинг) след Проклятието, но след като се разкрива, че Ричард Бакман е негов псевдоним, той се отказва от идеята.

Действието в романа се развива около Пол Шелдън, автор на любовни романи-бестселъри, който, след автомобилна катастрофа, е спасен от жена на име Ани Уилкс, медицинска сестра, която твърди, че е най-голямата му почитателка. Тя отвежда Пол в дома си и започва да се грижи за него. Малко след това последният роман на Пол, Детето на Мизъри излиза от печат. Като разбира, че любимата ѝ героиня умира, Ани държи Пол като затворник, докато не напише нова книга, в която да върне живота на Мизъри.

Адаптации

Външни препратки

13

В периода от осми до четиринайсети април времето бе прекрасно — слънцето блестеше в безоблачното небе и температурата се покачваше. Оголени от снега петна започнаха да се появяват в ливадата зад червения обор на Ани. Пол се задълбочаваше в работата си и се опитваше да не мисли за колата си — крайно време бе да я намерят. Работата му спореше, но настроението му беше отвратително: все по-остро усещаше, че витае сред облаците и вдишва изпълнен с напрежение въздух. Щом се сетеше за колата си, незабавно повикваше на помощ полицая на име „Разум“, който поставяше белезници на неприятната мисъл и я отвеждаше. Лошото бе, че тя често успяваше да избяга и непрестанно го измъчваше.

Една нощ сънува, че възрастният непознат се е върнал в дома на Ани. Той излезе от отлично поддържания си шевролет, в едната си ръка държеше част от задницата на колата на Пол, а в другата — волана, и се обърна към Ани: „Ваши ли са тези части?“

Пол се събуди и усети отчаяние.

За разлика от него през тази слънчева пролетна седмица Ани бе в отлично настроение. Чистеше, приготовляваше ястия, които трябваше да бъдат деликатеси, но бяха някак си безвкусни, сякаш годините, през които се бе хранила в стола на болницата, бяха унищожили в зародиш кулинарните й заложби. Всеки следобед тя увиваше Пол в дебело синьо одеяло, нахлузваше на главата му зелена ловджийска шапка и изкарваше стола на задната веранда.

Пол взимаше томчето на Моъм, но рядко го четеше — предпочиташе да се наслаждава на неочакваната си свобода. През повечето време седеше неподвижно и вдъхваше свежия, прохладен въздух, толкова различен от болничната атмосфера на стаята му. Понякога се вслушваше в топенето на висулките; най-голямо удоволствие му доставяше да гледа как вятърът гони сенките на облаците над покритата с топящ се сняг ливада.

Ани пееше фалшиво и като дете се смееше на шегите от телевизионния сериал. Особено удоволствие й доставяха изтърканите вицове. Неуморно попълваше липсващите букви „н“, докато Пол довършваше девета и десета глава.

На петнайсети април времето се промени: вятърът гонеше облаците по притъмнялото небе. Ани също се промени — може би защото барометърът падаше.

Появи се с лекарството му едва в девет часа, когато Пол усещаше, че не ще може да издържи и се канеше да посегне към запасите си. Ани не носеше закуска, а само таблетките. Все още беше облечена в розовия си пеньоар. Той се изпълни с лоши предчувствия, когато забеляза алени драскотини върху бузите и ръцете й и лепкави петна от храна върху дрехите й. Беше успяла да намери само единия си пантоф, косата й бе разчорлена, очите — безизразни.

— Вземи — тя хвърли таблетките към него, ръцети й също бяха набраздени с мръсотия — червени, кафяви, лепкавобели ивици. Пол нямаше представа от какво са, нито искаше да узнае. Таблетките улучиха гърдите му и паднаха на скута му. Тя си тръгна.

— Ани?

Ани спря, без да се обърне. Сега му се стори още по-едра, раменете й опъваха пеньоара, косата й бе прилепнала като надупчен шлем. Приличаше на първобитна жена, която наднича от пещерата си.

— Ани, добре ли си?

— Не — с безразличие отвърна тя. Безизразно се втренчи в него и прищипа долната си устна, между палеца и показалеца си. Издърпа я и започна да я извива. Кръв бликна между устната и венеца й и се стече по брадичката й. Обърна се и безмълвно си отиде, преди зашеметеният му мозък да възприеме разигралата се пред очите му сцена. Тя затвори вратата, но този път я заключи. Пол чу как с провлечени стъпки мина по коридора и влезе в гостната; чу изскърцването на любимия й стол, когато се отпусна в него, после настъпи абсолютна тишина — никакъв телевизор, никакво пеене, никакво потракване на сребърни прибори. Не, Ани просто седеше там, което бе лош признак.

Сетне Пол дочу отчетлив звук, който не се повтори — беше силна плесница. От едната страна на заключената врата седеше той, а от другата — Ани; Пол не трябваше да притежава дарбата на Шерлок Холмс, за да разбере, че тя си бе зашлевила силен шамар. Отново видя как дърпа долната си устна и забива късите си нокти в нежната розова плът.

Внезапно си спомни своя бележка, свързана с изследванията на умствените заболявания, които бе извършил при написването на първата книга за Мизъри. (По-голямата част от действието се развиваше в една от прочутите лудници в Лондон, където Мизъри бе натикана от полудяла от ревност злодейка.) „Когато маниакът навлезе в период на депресия, един от характерните симптоми е, че той или тя започват да се самонаказват: удрят си шамари, щипят се, забиват горящи фасове в плътта си и т.н.“

Внезапно усети, че се вцепенява от страх.