Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Misery, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 154 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
maskara (2008)

Издание:

Стивън Кинг. Мизъри

Издателска къща „Ведрина“, София, 1992

ISBN 954–404–020-Х

 

Превод от английски: Весела Прошкова, Весела Еленкова, 1992

Художник: Петър Добрев, 1992

Технически редактор: Георги Кожухаров, 1992

Коректор: Емилия Александрова, 1992

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от meduza)

Статия

По-долу е показана статията за Мизъри (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Мизъри.

Мизъри
Misery
АвторСтивън Кинг
Първо издание1987 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрхорър
Видроман
ISBNISBN 0-670-81364-8
Мизъри в Общомедия
Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

Мизъри (на английски: Misery) е роман от Стивън Кинг, публикуван през 1987. Книгата, за която Кинг твърди, че почти е написал на ръка, е една от малкото му романи, чието действие се развива в Колорадо. Първоначално Стивън Кинг има идея Мизъри да е следващият роман на Ричард Бакман (псевдоним на Стивън Кинг) след Проклятието, но след като се разкрива, че Ричард Бакман е негов псевдоним, той се отказва от идеята.

Действието в романа се развива около Пол Шелдън, автор на любовни романи-бестселъри, който, след автомобилна катастрофа, е спасен от жена на име Ани Уилкс, медицинска сестра, която твърди, че е най-голямата му почитателка. Тя отвежда Пол в дома си и започва да се грижи за него. Малко след това последният роман на Пол, Детето на Мизъри излиза от печат. Като разбира, че любимата ѝ героиня умира, Ани държи Пол като затворник, докато не напише нова книга, в която да върне живота на Мизъри.

Адаптации

Външни препратки

46

Когато се събуди, беше тъмно и отначало не разбра къде се намира — защо спалнята е станала толкова малка? После си спомни всичко и внезапно изпита странното чувство, че Ани не е мъртва, а стои зад вратата с вдигната брадва и щом той изпълзи навън, ще отсече главата му. Тя ще се изтъркаля по коридора като топка за боулинг, а Ани ще продължи да се смее.

„Започваш да полудяваш“ — помисли си той и чу или му се стори, че чува тихо шумолене, сякаш колосана женска дреха се докосваше до стената.

„Въобразяваш си.“

„Не, наистина чух нещо.“

Сигурно си въобразява. Посегна към дръжката на вратата, но отдръпна ръката си — какво, ако наистина бе чул някакъв звук?

„Може би е излязла през прозореца.“

„Пол, Ани е мъртва!“

„Богините никога не умират.“

Осъзна, че трескаво хапе устните си и с усилие на волята се овладя. Нима полудява? Сигурно, и то с пълно право. Но когато полицаите дойдат отново — утре или може би вдругиден, ще намерят мъртвата Ани в гостната, а в банята — някаква цивреща топка протоплазма, която някога се наричаше Пол Шелдън. Това би означавало победа за Ани.

„Хайде, Пол, бъди послушен и следвай първоначалния сценарий.“

Той протегна ръка към дръжката… и отново я отпусна. Не може да изпълни първоначалния си план. Беше си представял как ще запали хартията и тя ще я грабне — дотук всичко бе точно. Само че трябваше да разбие черепа й с проклетата машина, а той беше улучил гърба й. После възнамеряваше да изпълзи в гостната и да подпали къщата. Според сценария щеше да скочи от прозореца — рискуваше да се пребие, но знаеше, че Ани никога не пропуска да заключи вратата.

В романите всичко би протекло по предварителния план, но в живота бе съвсем различно.

— Голяма мръсотия — изграчи Пол. — Добре че има хора като мен, да изплакнат всичко — той се изсмя.

Бутилката шампанско също не влизаше в сценария, но бе нищо в сравнение със страхотната жизненост на Ани и с болезнената му нерешителност.

Преди да подпали къщата, трябваше да се увери, че Ани е мъртва — не че се притесняваше, че ще изгори жива. Причината бе друга — бе запалил празни листове хартия, върху които бе поставил заглавната страница. Истинският ръкопис бе скрит под леглото и все още се намираше там.

„Но ако Ани е още жива, навярно го е намерила и го чете.“

„Какво ще правиш сега?“

„Остани тук, където си в безопасност.“

Но някакъв по-смел вътрешен глас му нашепваше да следва първоначалния си план: да проникне в гостната, да счупи прозореца и да се измъкне от отвратителната къща, да се добере до шосето и да спре някоя минаваща кола. Преди би трябвало да чака с дни, но сега домът на Ани привличаше посетителите като магнит.

Събра цялата си смелост и натисна дръжката. Вратата бавно се отвори: там, в мрака, стоеше богинята Ани… бяла сянка в униформа на медицинска сестра.

Пол премигна, стисна очи и отново ги отвори. Бяха само сенки. Всъщност никога не бе виждал Ани в униформа, освен на снимките във вестниците. Бяха сенки, само сенки и неговото

(толкова ярко)

въображение…

Бавно изпълзя в коридора, погледна бегло към затворената врата на спалнята и продължи към гостната. Струваше му се, че Ани се крие някъде в сенките — зад кухненската врата, зад дивана. Държеше брадвата, готова да я стовари върху него. Дъските на пода изскърцаха… разбира се, Ани стоеше зад него.

Обърна се, сърцето му биеше лудо, кръвта пулсираше в слепоочията му — Ани действително стоеше там с вдигната брадва. Сетне тя се стопи между сенките.

Точно когато стигна до гостната, дочу бръмченето на автомобилен мотор, в прозорците проблеснаха фарове. Чу как колата спря в началото на алеята — явно бяха забелязали веригата. Някой отвори вратата и изпсува.

Пол запълзя още по-бързо, надникна през прозореца и видя, че към къщата приближава полицай.

Той слепешком се добра до масичката с керамични фигури. Няколко паднаха на пода и се счупиха. Успя да хване една — това поне беше като по книга — ръцете му държаха пингвина, стъпил върху леден блок, където пишеше: „ТУК СВЪРШВА МОЯТ РАЗКАЗ“. Пол си помисли: „Благодаря ти, Господи.“

Той се подпря на дясната си ръка, а с другата здраво стисна пингвина. Мехурите му се спукаха, потече гной. Той замахна и хвърли статуетката към прозореца, както някога бе направил с пепелника, после изкрещя като луд:

— Тук съм! Моля ви, елате! Тук съм!