Стивън Кинг
Мизъри (89)

30

Навярно полицаите можеха да надушат нещо нередно, защото бяха професионалисти и познаваха миналото на Ани. Но по-вероятно бе тя да успее да се изплъзне за последен път. Пол предполагаше какво се е случило. Тя непрекъснато е слушала радиото и е научила, че започват да издирват младия полицай на име Къшнър. Изчезването му бе предизвикало сензация. Съобщили са, че е бил по следите на известния писател Пол Шелдън, но засега не свързвали липсата му с изчезването на писателя.

Поне засега.

Колата на Пол била открита съвсем случайно. Полицаи, които наблюдавали района с хеликоптер, забелязали отражението на слънцето в предното стъкло и кацнали на една поляна, за да огледат, терена. Колата била смазана до неузнаваемост, защото била завлечена от придошлата вода в пресъхналото корито на някаква река. В съобщението не се казваше дали са били открити следи от кръв — пък и едва ли щяха да намерят такива, след като автомобилът бе прекарал месеци на открито.

Но всъщност вниманието на полицията в Колорадо бе съсредоточено върху издирването на изчезналия Къшнър — посещението на двамата полицаи потвърждаваше предположението на Пол. Засега се говореше, че навярно Къшнър е открил незаконни производители на спиртни напитки и марихуана, докато претърсвал областта за изчезналия писател. Постепенно стана ясно, че той е изчезнал безследно и се повдигна въпрос, защо е патрулирал сам. Пол беше убеден, че щатската полиция не разполага с достатъчно средства, но при все това вече изпраща по двама полицаи да претърсват района.

Голиат посочваше към къщата. Ани сви рамене и поклати глава. Давид каза нещо. Тя кимна и ги поведе към вратата на кухнята. Пол чу изскърцването на пантите. Стъпките на толкова много хора му прозвучаха светотатствено.

— Спомняте ли си кога дойде Къшнър? — попита Голиат. Пол предположи, че е той, съдейки по загрубелия от цигарите глас.

— Около четири — отвърна Ани. Току-що била окосила тревата и нямала часовник, но си спомняла, че било дяволски горещо.

— Колко време остана при вас, мисис Уилкс? — обади се Давид.

— Мис Уилкс, ако нямате нищо против.

— Извинете.

Ани отвърна, че не знае, навярно около пет минути.

— Показа ли ви някаква снимка?

— Да, затова бе дошъл — отвърна тя и Пол се удиви на спокойния й и приветлив глас.

— Разпознахте ли човека на снимката?

— Моментално. Пол Шелдън е любимият ми писател — притежавам всичките му книги. Стори ми се, че младежът беше разочарован, освен това му бе много горещо.

— Да, наистина беше много топло — каза Голиат и Пол с ужас разбра, че гласът му прозвуча съвсем близо, навярно от гостната. Подозираше, че Ани върви по петите им. Не ги бе поканила, но полицаите все пак оглеждаха къщата.

Въпреки че любимият й писател бе на по-малко от петдесет метра, Ани продължи да говори съвършено спокойно. Каза, че предложила на младежа студен чай, но той отказал, затова го попитала дали не иска бутилка…

— Гледайте да не го счупите — внезапно се сопна тя. — Обичам статуетките си, а някои от тях са много, чупливи.

— Извинете. — Навярно говореше Давид, тихият му глас бе смирен и някак си стреснат. При други обстоятелства тонът му би се сторил забавен на Пол, но сега не му беше до смях. Седеше вдървено, стиснал ръчките на стола. Чу как полицаят внимателно остави статуетката (може би беше пингвинът, стъпил върху леден блок) на мястото й. Представи си как Ани опипва чантичката си. Всеки момент очакваще Давид да я попита какво крие там. Тогава ще започне престрелка.

— Та какво говорехте? — попита Давид.

— Предложих му бутилка студена „Пепси“, защото беше много горещо. Младежът ми благодари — беше извънредно учтив. Защо са го оставили да патрулира сам?

— Изпи ли я тук — продължи да разпитва Давид, все едно, че не бе чул въпроса й. Гласът му прозвуча съвсем близо, навярно беше прекосил гостната. Пол не трябваше да затваря очи, за да си представи как той стои до вратата и оглежда коридора, който водеше към затворената врата на спалнята. Седеше вдървен, пулсът му биеше в измършавялата му шия.

— Не — спокойно отвърна Ани. — Взе я със себе си, защото бил много зает.

— Какво има там? — попита Голиат. Тежките му стъпки изтрополиха върху дъските на коридора.

— Баня и допълнителна стая, където спя, когато е много горещо. Ако искате проверете, но ви уверявам, че не съм завързала колегата ви за леглото.

— Сигурен съм, че не сте — отвърна Давид. За огромно учудване на Пол, стъпките им се отдалечиха по посока на кухнята. — Стори ли ви се развълнуван, докато беше при вас?

— Не. Просто обезсърчен, явно умираше от жега.

Пол с облекчение си пое дъх.

— Усетихте ли дали мисълта му е заета с нещо друго?

— Не.

— Спомена ли къде отива?

Полицаите положително не го забелязаха, но опитното ухо на Пол долови моментно колебание в гласа й, сякаш Ани се питаше дали не й готвят някаква клопка. Поколеба се за миг и отвърна, че тръгнал на запад.

— Благодаря ви, госпожо. Може би ще се наложи да ви посетим повторно.

— Заповядайте. Напоследък нямам много гости.

— Имате ли нещо против да надникнем в обора? — внезапно попита Голиат.

— Не, но не забравяйте да поздравите, когато влезете.

— Кого да поздравим?

— Ами Мизъри, моето прасе — отговори Ани.