Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Misery, 1987 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- , 1992 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,5 (× 154 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- maskara (2008)
Издание:
Стивън Кинг. Мизъри
Издателска къща „Ведрина“, София, 1992
ISBN 954–404–020-Х
Превод от английски: Весела Прошкова, Весела Еленкова, 1992
Художник: Петър Добрев, 1992
Технически редактор: Георги Кожухаров, 1992
Коректор: Емилия Александрова, 1992
История
- — Добавяне
- — Добавяне на анотация (пратена от meduza)
Статия
По-долу е показана статията за Мизъри (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
- Вижте пояснителната страница за други значения на Мизъри.
Мизъри | |
Misery | |
Автор | Стивън Кинг |
---|---|
Първо издание | 1987 г. САЩ |
Оригинален език | английски |
Жанр | хорър |
Вид | роман |
ISBN | ISBN 0-670-81364-8 |
Мизъри в Общомедия |
Мизъри (на английски: Misery) е роман от Стивън Кинг, публикуван през 1987. Книгата, за която Кинг твърди, че почти е написал на ръка, е една от малкото му романи, чието действие се развива в Колорадо. Първоначално Стивън Кинг има идея Мизъри да е следващият роман на Ричард Бакман (псевдоним на Стивън Кинг) след Проклятието, но след като се разкрива, че Ричард Бакман е негов псевдоним, той се отказва от идеята.
Действието в романа се развива около Пол Шелдън, автор на любовни романи-бестселъри, който, след автомобилна катастрофа, е спасен от жена на име Ани Уилкс, медицинска сестра, която твърди, че е най-голямата му почитателка. Тя отвежда Пол в дома си и започва да се грижи за него. Малко след това последният роман на Пол, Детето на Мизъри излиза от печат. Като разбира, че любимата ѝ героиня умира, Ани държи Пол като затворник, докато не напише нова книга, в която да върне живота на Мизъри.
Адаптации
- Уилям Голдман адаптира романа във филмов сценарий за американски филм от 1990 със същото име, режисиран от Роб Райнър. В ролите на Пол и Ани участват артистите Джеймс Каан и Кати Бейтс. Кати Бейтс получава Оскар за най-добра актриса за ролята си във филма (вижте Мизъри (филм))
- Романът е адаптиран и в театрална пиеса, която не се радва на особен успех.
Външни препратки
3
— … полянката.
— Остави ме на мира — озъби се Ян и замахна с юмрук към Джофри. Опулените му очи блестяха лудешки, лицето му беше зачервено. Той сякаш не съзнаваше кой му пречи да отиде при любимата си съпруга. Джофри беше абсолютно сигурен, че гледката, разкрила се пред очите им, когато Езекия отдръпна клоните, заплашваше да подлуди приятеля му. Ян все още се държеше, но беше на косъм от безумието. Ако се случеше най-лошото, Джофри трябваше да отведе със себе си Мизъри.
— Ян…
— Пусни ме ти казвам! — Ян яростно се отдръпна назад и Езекия уплашено изстена:
— Не, господарю! Ако ядосаме пчелите, те ше ужилят госпожата.
Ян сякаш не го чу. Втренчи в приятеля си безумен поглед, замахна и го удари в лицето, В главата на Джофри закръжиха тъмни звезди.
Въпреки това успя да забележи, че Езекия се отви да замахне със смъртоносната „гоша“ — напълнена с пясък торба, която бурките използват вместо оръжие. Той изсъска:
— Недей. Остави на мен.
Езекия колебливо отпусна „гоша“-та и тя увисна на кожената каишка като забавено махало.
В този момент нов удар разтърси главата му и разби устните му — Джофри усети, че устата му се напълни с кръв. Той сграбчи избелялата и разкъсана риза на Ян и излинялата тъкан се разкъса: само миг и полуделият Ян щеше да бъде свободен. Джофри с учудване разбра, че това бе същата риза, която Ян бе носил на празненството, уреждано от барона и баронесата преди три дни… Никой не бе имал възможност да се преоблече. Бяха изминали само три дни, но ризата изглеждаше така, сякаш е била носена три години. Самият Джофри чувстваше, че са изминали поне триста от нощта на празненството. „Само преди три нощи“ — объркано си помисли той, след което Ян обсипа с удари лицето му.
— По дяволите, пусни ме! — извика Ян и замахна с окървавения си юмрук към приятеля си, за когото би се хвърлил в огъня, ако беше на себе си.
— Нима искаш, да покажеш колко я обичаш, като я убиеш? — тихо прошепна Джофри. — В такъв случай не се колебай, стари приятелю, удари ме с все сила.
Ян се поколеба и отпусна юмрук. Проблясък на разум се появи в ужасените му, лудешки очи.
— Трябва да отида при нея — промърмори той, като че беше в транс. — Искрено съжалявам че те ударих, драго старче, сигурен съм, че ме разбираш… но трябва… Нали я видя…
Ян отново погледна към храстите, сякаш да се увери колко страшна бе гледката, разкрила се пред очите им. За миг изглеждаше, че ще се втурне към полянката, където Мизъри беше привързана с вдигнати ръце към някакъв стълб. Всъщност не беше стълб, а евкалипт — единственото дърво на полянката. Мизъри беше прикрепена към най-долния клон на дървото с някакъв блестящ предмет, който бурките явно бяха харесали, преди да хвърлят барон Хайдциг в устата на идола, където го очакваше мъчителна смърт: върху китките й проблясваха стоманените белезници на барона.
Този път Езекия успя да възпре Ян, но храстите изшумоляха отново и Джофри погледна към полянката. За миг дъхът му спря — чувстваше се като човек, който трябва да се изкачи по някакъв хълм, натоварен с готови да избухнат експлозиви. „Едно ужилване — помисли си той — само едно ужилване и с нея е свършено.“
— Недейте, господарю — уплашено, но търпеливо говореше Езекия. — Прав е другият господар… ако отидете там, пчелите ще се събудят. Тогава няма значение дали госпожата ще бъде ужилена от една, или от хиляда пчели. Ако те се събудят, всички ще загинем, но най-страшна смърт чака господарката.
Лека-полека Ян се успокои, сякаш се вслуша в думите на чернокожия и на приятеля си. Колебливо погледна към полянката, като че се страхуваше от картината, разкрила се пред очите му.
— Какво ще правим? Как ще спасим бедничката ми съпруга?
Джофри беше толкова объркан, че за малко щеше да каже: „Не зная.“ Отново си помисли, че ролята на съпруг на Мизъри, която Джофри също обичаше (макар и тайно), позволяваше на Ян да да проявява странен егоизъм и почти женска слабост, които Джофри не можеше да си позволи: за хората той си оставаше единствено добрият приятел на Мизъри.
„Да, само неин приятел“ — иронично си помисли той, сетне отново погледна към полянката и към своята приятелка.
Мизъри беше съвършено гола, но дори най-набожната селска клюкарка не би я упрекнала в неприлично поведение. Въображаемата стара пуританка по-скоро би изпищяла и би избягала при вида на Мизъри, но не поради липсата на благоприличие, а от уплаха и от отвращение. Мизъри не носеше дрехи, но не беше гола.
От глава до пети беше покрита с пчели — сякаш беше облечена със странно монашеско расо, което се движеше и надигаше върху гърдите и бедрата й, въпреки че не духаше вятър. Лицето й също изглеждаше забулено като на мохамеданка — виждаха се само сините й очи, които надничаха през маската от пчели. Насекомите пълзяха навсякъде и скриваха носа, брадичката й, устата и челото й. Гигантски кафяви пчели, известни като най-отровни и раздразнителни, се спускаха по белезниците и се присъединяваха към живите ръкавици върху ръцете на Мизъри.
Докато Джофри наблюдаваше полянката, от всички посоки продължаваха да долитат пчели, въпреки че беше побъркан от скръб, той забеляза че повечето идваха от запад, където се намираше тъмното каменно лице на богинята.
Барабаните продължаваха да бият монотонно ритъмът им действаше приспивно както жуженето на пчелите. Но Джофри знаеше, че не трябва да заспива, защото бе видял какво се беше случило с баронесата. Благодареше на Бога, че Ян не беше при него тогава. Спомни си как монотонното жужене изведнъж се бе превърнало в яростно свистене подобно на звук, издаван от трион, което бе заглушило и погълнало предсмъртните писъци на баронесата. Наистина, последната беше суетна и глупава жена, при това много опасна — за малко не ги беше убила, когато освободи избягалия разбойник — но независимо от всичко, нито едно човешко същество не заслужаваше такава смърт.
Мислено Джофри повтори въпроса на Ян: „Какво ще правим? Как ще спасим бедната Мизъри?“
Езекия каза:
— Сега не можем да направим нищо, господарю, но тя не е в опасност. Пчелите ще спят, докато барабаните бият. Господарката също ще спи.
Сега пчелите покриваха тялото на Мизъри като дебело одеяло; отворените й, но безжизнени очи сякаш потъваха сред пълзящите жужащи пчели.
— Ами ако спрат? — запита Джофри със слаб, измъчен глас — в този миг барабаните престанаха да бият.
За момент