Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Misery, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 154 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
maskara (2008)

Издание:

Стивън Кинг. Мизъри

Издателска къща „Ведрина“, София, 1992

ISBN 954–404–020-Х

 

Превод от английски: Весела Прошкова, Весела Еленкова, 1992

Художник: Петър Добрев, 1992

Технически редактор: Георги Кожухаров, 1992

Коректор: Емилия Александрова, 1992

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от meduza)

Статия

По-долу е показана статията за Мизъри (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Мизъри.

Мизъри
Misery
АвторСтивън Кинг
Първо издание1987 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрхорър
Видроман
ISBNISBN 0-670-81364-8
Мизъри в Общомедия
Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

Мизъри (на английски: Misery) е роман от Стивън Кинг, публикуван през 1987. Книгата, за която Кинг твърди, че почти е написал на ръка, е една от малкото му романи, чието действие се развива в Колорадо. Първоначално Стивън Кинг има идея Мизъри да е следващият роман на Ричард Бакман (псевдоним на Стивън Кинг) след Проклятието, но след като се разкрива, че Ричард Бакман е негов псевдоним, той се отказва от идеята.

Действието в романа се развива около Пол Шелдън, автор на любовни романи-бестселъри, който, след автомобилна катастрофа, е спасен от жена на име Ани Уилкс, медицинска сестра, която твърди, че е най-голямата му почитателка. Тя отвежда Пол в дома си и започва да се грижи за него. Малко след това последният роман на Пол, Детето на Мизъри излиза от печат. Като разбира, че любимата ѝ героиня умира, Ани държи Пол като затворник, докато не напише нова книга, в която да върне живота на Мизъри.

Адаптации

Външни препратки

4

Някаква пророческа частица от съзнанието му я бе забелязала, преди сам той да разбере, че я вижда. Същата тази частица прозря в душата й преди самия него. Единствено така Пол си обясняваше факта, че присъствието на Ани му вдъхваше най-зловещи представи. Когато тя влезеше в стаята му, писателят веднага се сещаше за обожаваните от африканските племена идоли от романите на Радър Хагард, за каменни истукани и за зловеща съдба.

Представата за Ани Уилкс като африканско божество от романите „Тя“ или „Рудниците на цар Соломон“ беше нелепа, но й подхождаше. Тя бе едра жена, която с изключение на големия си увиснал бюст под вечния сив пуловер не притежаваше формите, характерни за нежния пол. Неизменните вълнени поли, които носеше вкъщи (за работа навън се оттегляше в спалнята си и навличаше джинси), прикриваха закръглеността й. Едрото й тяло напомняше непревземаема крепост, прегради и барикади по пътищата, сякаш по него нямаше нито едно отворено пространство, нито една създадена от природата цепнатина.

Но най-тревожно му действаше чувството за нейната монолитност, сякаш Ани нямаше кръвоносни съдове, нито вътрешни органи — сякаш от глава до пети бе едно солидно парче. Все повече се убеждаваше, че очите й всъщност бяха изрисувани и се движеха както очите на портретите, които те следват с поглед от стената, където са окачени. Хрумна му, че ако се опита да бръкне с два пръста в носа й, не ще проникне дори милиметър, защото ще се сблъска със солидна (но леко податлива) преграда; че дори сивият й пуловер, натруфените домашни поли и избелелите работни панталони са част от солидното й, монолитно тяло. Никак не му бе чудно, че му приличаше на идол от приключенски роман. Отначало присъствието й те караше да се чувстваш неловко, сетне те изпълваше с ужас. Подобно на идол, тя отнемаше всичко останало.

Не, почакай, не е честно. Всъщност му даваше нещо — таблетките, които помагаха на прилива да залее подпорите.

Таблетките бяха приливът. Ани Уилкс олицетворяваше периодичното му нахлуване, благодарение на което таблетките попадаха в устата му като понесени от вълните отломки. Даваше му по две на шест часа; отначало не я виждаше, усещаше само как пъха пръстите си в устата му (много скоро той се научи жадно да смуче двата й пръста, въпреки горчивия вкус на лекарството); по-късно забеляза, че непрекъснато носи един и същ пуловер и една от многобройните — си поли, обикновено носеше под мишница евтино джобно издание на някой от романите му. Нощем се появяваше издокарана в натруфен розов пеньоар, лицето й лъщеше от крем (Пол веднага се досети за главната му съставна част, въпреки че никога не бе виждал кутийката; достатъчно му бе да подуши силната миризма на ланолин). Появяването й го изтръгваше от полусънното му състояние — Ани държеше таблетките в шепата си, а лунният сърп надничаше през прозореца зад солидните й рамена.

След време, когато страхът му надви болката, Пол разбра с какво го тъпче. Лекарството се наричаше „Новрил“ — болкоуспокояващо средство с голямо съдържание на кодеин. Не се налагаше да му носи често подлогата, защото приемаше само течности и желатин (докато бе в безсъзнание го бе хранила интравенозно), а и защото лекарството предизвикваше запек. Но то имаше и много по-сериозен страничен ефект — причиняваше задушаване при по-чувствителните пациенти. Тъй като повече от осемнайсет години Пол бе страстен пушач, той не се смяташе за особено чувствителен, но дишането му бе спряло поне веднъж (а може би и повече, докато е бил в безсъзнание). Тогава Ани го бе съживила с изкуствено дишане. По-късно той заподозря, че едва не го беше убила със свръхдоза от медикамента. Ани се мислеше за всезнаеща, но всъщност не беше такава. Той постепенно научаваше повече подробности за нея, които го плашеха. Около десет дни след „възкръсването“ му от черния облак Пол откри почти едновременно три неща. Първо, Ани притежаваше огромни запаси от „Новрил“ (както и от много други лекарства). Второ, той се бе пристрастил към медикамента. Трето, Ани Уилкс беше луда за връзване.