Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Misery, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 154 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
maskara (2008)

Издание:

Стивън Кинг. Мизъри

Издателска къща „Ведрина“, София, 1992

ISBN 954–404–020-Х

 

Превод от английски: Весела Прошкова, Весела Еленкова, 1992

Художник: Петър Добрев, 1992

Технически редактор: Георги Кожухаров, 1992

Коректор: Емилия Александрова, 1992

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от meduza)

Статия

По-долу е показана статията за Мизъри (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Мизъри.

Мизъри
Misery
АвторСтивън Кинг
Първо издание1987 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрхорър
Видроман
ISBNISBN 0-670-81364-8
Мизъри в Общомедия
Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

Мизъри (на английски: Misery) е роман от Стивън Кинг, публикуван през 1987. Книгата, за която Кинг твърди, че почти е написал на ръка, е една от малкото му романи, чието действие се развива в Колорадо. Първоначално Стивън Кинг има идея Мизъри да е следващият роман на Ричард Бакман (псевдоним на Стивън Кинг) след Проклятието, но след като се разкрива, че Ричард Бакман е негов псевдоним, той се отказва от идеята.

Действието в романа се развива около Пол Шелдън, автор на любовни романи-бестселъри, който, след автомобилна катастрофа, е спасен от жена на име Ани Уилкс, медицинска сестра, която твърди, че е най-голямата му почитателка. Тя отвежда Пол в дома си и започва да се грижи за него. Малко след това последният роман на Пол, Детето на Мизъри излиза от печат. Като разбира, че любимата ѝ героиня умира, Ани държи Пол като затворник, докато не напише нова книга, в която да върне живота на Мизъри.

Адаптации

Външни препратки

2

Ани постави машинописните страници върху масичката до леглото му и той застина в очакване на мнението й. Беше му любопитно, но не се безпокоеше — установи, че с лекота отново се озова в света на Мизъри. Вярно е, че този свят беше еснафски и мелодраматичен, но завръщането към него не се оказа така неприятно, колкото очакваше. Всъщност дори му подейства успокоително — все едно, че обуваше стари, удобни чехли. Ето защо зяпна и изгледа учудено Ани, когато тя каза:

— Не звучи правдоподобно.

— Нима не харесваш написаното?

Не можеше да повярва на ушите си. Невъзможно бе Ани да отхвърли този роман, след като харесваше останалите му книги за Мизъри. Онова, което бе написал, бе абсолютно дори карикатурно тяхно подражание. Само като се сетеше как старата мисис Рамидж тайно смърка енфие в килера, как Ян и Мизъри се натискат като похотливи хлапета след танците в гимназията, а…

Ани на свой ред го изгледа смаяно.

— Дали я харесвам? Естествено. Прекрасна е. Просто не можах да се въздържа и се разплаках, когато Ян притисна Мизъри в прегръдките си — очите й наистина бяха зачервени. — Адски е трогателно, че си кръстил на мен дойката на бебето Томас.

Пол си помисли: „Хитро, нали? Или поне се надявам, че е така. Между другото, сладурано, длъжен съм да те уведомя, че бебето трябваше да се казва Шон, но промених името му заради проклетата буква «н».“

— В такъв случаи не разбирам…

— Много си глупав. Не съм казала, че не харесвам книгата, казах, че е неправдоподобна. Трябва да я промениш.

Някога си бе представял, че Ани Уилкс е от онези жени, които обожават всяка негова творба.

„Голяма работа си, Пол — когато направиш някоя глупост, караш докрай! Вярната ти читателка се превърна в безмилостна редакторка!“

Несъзнателно лицето на Пол придоби израз на пълно съсредоточаване. Той тайничко наричаше това изражение: „С какво мога да ви бъда полезен, госпожо?“, защото повечето редактори приличаха на жени, които отиват в сервиза и заръчват на механика да поправи онази част, която хлопа под капака, и то още преди да е приел поръчката. Сериозният му вид ласкаеше редакторите и понякога те се отказваха от налудничавите си идеи.

— Защо?

— В трийсет и осма глава на „Рожбата на Мизъри“ описваш как Джофри яхва коня си и отива за лекар. Но много добре знаеш, че лекарят не идва, защото конят се препъва, когато Джофри се опитва да прескочи портата на онзи гадняр мистър Кран — искрено се надявам, че старият мръсник ще си получи заслуженото в „Завръщането на Мизъри“. Верният приятел на Ян счупва раменната си кост и ребрата си и остава да лежи цяла нощ под дъжда, докато го намира овчарското куче. Ето защо лекарят е не идва. Разбираш, нали?

— Да. — Пол внезапно усети, че очите му са приковани към лицето й. Беше си въобразил, че Ани възнамерява да играе ролята на редактор или на съавтор и да го съветва как и какво да пише, но явно се бе излъгал. Много показателен беше примерът с мистър Кранторп. Ани не искаше, а се надяваше той да си получи заслуженото. Тя държеше в ръцете си писателя, но не контролираше творческия процес. Но Пол просто не можеше да се подчини — нежеланието му нямаше нищо общо с вдъхновението или липсата му. Идеята на Ани му се струваше глупава като декларация, отменяща закона за земното притегляне; или пък опит да се играе тенис на маса с тухла вместо с ракета. Ани наистина беше Вярна читателка, но това съвсем не означаваше, че трябва да изсмуче жизнените му сили.

Забранила му бе да убива Мизъри, но искаше той да я съживи по честен начин.

„Господи, та нали я убих. Какво ще правя сега?“ — унило си помисли той.

— Когато бях малка — поде Ани, — в кината се прожектираха серии с продължение — по един епизод седмично за Маскирания отмъстител, за Флаш Гордън и дори за Франк Бък, човекът, който замина за Африка на лов за диви зверове и който укротяваше с поглед лъвовете и тигрите. Спомняш ли си ги?

— Добре ги помня, но ми се струва невъзможно да си моя връстница, Ани. Навярно си ги гледала по телевизията или си чула за тях от твоя по-голям брат или сестра.

Ани се усмихна, за миг на бузите й се появиха трапчинки.

— Дявол да те вземе, ласкател такъв! Но наистина имам по-голям брат, с когото ходехме на кино всяка събота. Това беше в Бейкърсфийлд, Калифорния, където съм израснала. Харесваха ми прегледът на новините, рисуваните филми и игралният филм, но всъщност с нетърпение очаквах поредния епизод от сериите. През цялата седмица си мислех какво ще се случи, особено когато урокът беше скучен или трябваше да гледам децата на съседите — Господи, как навиждах тези пикльовци!

Ани млъкна и намръщено се втренчи в ъгъла. Отново бе откачила. Случваше й се за пръв път от няколко дни насам и Пол с уплаха си помисли, че може би тя навлиза в най-опасния период на пристъпите си. В такъв случай трябваше да бъде подготвен за буря.

След малко Ани отново дойде на себе си и учудено се огледа, сякаш очакваше светът да е изчезнал.

— Най-любимата ми серия бе за Човека ракета. Епизодът „Смърт в небето“ завършваше, когато Човекът ракета изпада в безсъзнание, докато самолетът му пикира към земята. Или пък в „Огнена съдба“ — там е завързан за стол в горящ склад. Понякога епизодите завършваха, когато героят пътуваше в кола с повредени спирачки, понякога го тровеха с газ или се опитваха да го убият с електрически ток.

Ани говореше разпалено и напълно искрено.

— Наричаха ги „На косъм от пропастта“ — осмели се да я прекъсне той.

Ани се намръщи:

— Зная, мистър Хитрецо. Господи, понякога ми се струва, че ме смяташ за ужасно глупава.

— Наистина грешиш, Ани.

Тя нетърпеливо махна с ръка и Пол осъзна, че е по-добре — поне днес — да не я прекъсва.

— Доставяше ми удоволствие да си представям как ще се измъкне от невероятната ситуация. Понякога се досещах, друг път решението на загадката ми се изплъзваше. Но всъщност това не бе важно, стига сценаристите да играеха честно.

Изгледа го изпод око, за да се убеди, че е схванал мисълта й и продължи:

— Спомняш ли си епизода, когато Човекът ракета беше изпаднал в безсъзнание в самолета. Свести е и намери парашут под седалката. Надяна го, скочи от самолета и според мен такъв край беше правдоподобен.

Пол си помисли: „Хиляди преподаватели по композиция едва ли ще се съгласят с теб, скъпа. Онова което описваш, се нарича «Бог в машината» и е използвано за пръв път в гръцките амфитеатри. Когато драматургът накара героя да изпадне в безизходно положение, от небето се спуска окичен с цветя стол, героят сяда в него и се озовава в безопасност. Дори най-големият тъпанар би трябвало да схване смисъла — героят е спасен от Бога. Но този похват — понякога наричан на технически жаргон «стария номер с парашута под седалката на самолета» — най-сетне излязъл от мода някъде около хиляда и седемстотната година. Естествено, с изключение на боклуци от рода на сериите за Човека ракета и романите на Нанси Дрю. Предполагам, че не си чула новината, Ани.“

В един страшен, незабравим момент Пол си помисли, че ще избухне в смях. Като знаеше в какво настроение е Ани от сутринта, положително щеше да последва неприятно и болезнено наказание. Закри устата си с ръка, като заличи усмивката си и се престори, че кашля.

Ани го потупа така силно по гърба, че го заболя.

— Как си? Да продължавам ли, или ще започнеш да кихаш? Може би ще се наложи да изтичам за кофата, защото ще повръщаш?

— Не, Ани. Моля те, продължавай. Това, което казваш, живо ме интересува.

Изражението й леко се смекчи.

— Беше честно, когато Човекът ракета намери парашута под седалката си. Може би не съвсем реално, но честно.

Пол се замисли върху думите й и потръпна — внезапните й прозрения винаги го сепваха, и реши, че е права. „Честно“ и „реално“ може би бяха синоними, но не се отнасяха за измисления свят на киното.

— А сега слушай внимателно. Ще ти разкажа епизод, който много точно илюстрира погрешния ти подход.

— Целият съм слух.

Ани го изгледа подозрително, за да разбере дали й се подиграва, но бледото му лице бе сериозно като на любознателен ученик. Желанието му да се засмее се бе изпарило, когато разбра, че с изключение на термина, Ани знае всичко за „Бог в машината“.

— Слушай тогава. В този епизод лошите хора поставиха Човека ракета — само че този път той играеше под чуждо име — в кола без спирачки, залостиха плътно всички врати и тласнаха колата по стръмния планински склон. Повярвай ми, този ден гледах филма, седнала на ръба на стола.

Ани седеше на ръба на леглото му, а Пол — в инвалидния стол. Бяха изминали пет дни от експедицията му в банята и в хола, от която той се беше възстановил невероятно бързо. Сякаш фактът, че не го беше хванала, му служеше като вълшебен лек.

Ани погледна разсеяно към календара, където усмихнатото момченце се спускаше с шейната си през безкрайния месец февруари.

— И ето го Човека ракета, натикан в колата, без да носи специалната си ракета или шлема с еднопосочно виждане: той се опитва едновременно да шофира и да спре колата, както и да отвори страничните врати. Повярвай ми, беше по-зает от еднорък човек, който лепи тапети.

Пол внезапно видя картината пред очите си и инстинктивно разбра как от подобна абсурдна и мелодраматична ситуация може да се създаде напрежение. Представи си как колата се носи по нанадолнището. Кадър върху педала за газта, който отказва да работи, когато кракът на човека (видя ясно този крак, обут в авиаторски обувки от четирийсетте години) години го натиска. Кадър върху рамото на Човека ракета, който блъска вратата. Кадър върху външната страна на колата, който показва мястото, където вратата е запечатана. Естествено, че бе глупаво и наивно, но от подобен материал можеше да се получи филм, който да накара да потръпнат милиони сърца. Ани продължи:

— Пътят свършваше до онази скала и всички знаехме, че Човекът ракета трябва да се измъкне от колата, преди да се е преобърнала в пропастта — иначе щеше да загине. И ето… колата се задава, виждаме как Човекът ракета все още се опитва да натисне спирачките или да отвори вратата… тя полита в пропастта, удря се в скалата, подпалва се и пада в океана. На екрана се появява надпис: „Продължението следва.“

Тя седеше на ръба на леглото му, стиснала здраво ръце и дишаше ускорено. Сетне заговори, вперила поглед в стената.

— През цялата седмица мислех единствено за Човека ракета. Не ми идваше наум, как ще се измъкне.

Следващата събота застанах пред касата още по обяд, макар филмът да започваше след два часа. Но онова, което се случи… Пол… не можеш да си представиш!

Писателят мълчеше, въпреки че започваше да се досеща. Разбра, че тя може да харесва творбата му а същевременно да критикува слабостите й. При това, за разлика от снобските увъртания на редакторите, Ани изтъкваше недостатъците с нетърпяща противоречие увереност, типична за Вярната читателка. Пол схвана смисъла на историята, която му разказваше, и се засрами от себе си. Беше се опитал да я изиграе. Написаното беше чиста фалшификация.

Тя поднови разказа си.

— Новият епизод винаги започваше с края на предишния. Ето, че се появи Човекът ракета, който се носи стремително към пропастта, като удря по вратата и се опитва да я отвори, ето я и скалата. Изведнъж, точно преди да достигне ръба й, вратата се отвори и той изхвръкна на пътя. Колата се преобърна в пропастта и хлапетата в салона полудяха от радост, защото Човекът ракета успя да се спаси. Но аз не споделях радостта им, Пол. Бях вбесена! Започнах да крешя: „Миналата седмица филмът не свършваше така!“

Ани скочи и закрачи из стаята с наведена глава, косата й закриваше лицето й, тя удряше дланта с юмрука си, очите й хвърляха мълнии.

— Брат ми се опита да ме накара да млъкна. Когато не се подчиних, той затисна устата ми с ръка, но аз го ухапах и продължих да викам: „Миналата седмица филмът свършваше другояче. Нима всички сте толкова тъпи? Да не сте получили амнезия?“ Брат ми каза, че съм откачила, но знаех, че не съм. Собственикът на салона заплаши, че ще ме изгони, ако не млъкна, и аз му отговорих: „Бъди сигурен, че сама ще си отида, защото най-подло ме изиграхте. Предишният епизод не завършваше така!“

Погледът й подсказа на Пол, че е способна на убийство.

— Човекът ракета не успя да се измъкне от скапаната си кола. Тя се преобърна в пропастта заедно с него. Разбираш ли?

— Да — отвърна Пол.

— РАЗБИРАШ ЛИ?

Изведнъж пъргаво подскочи към него, лицето й бе освирепяло. Пол беше сигурен, че ще последва нов удар — може би защото Ани не можеше да отмъсти на гадния сценарист, който я бе измамил и бе накарал Човека ракета да изскочи от колата, преди тя да олети в пропастта. Въпреки това той изобщо не се помръдна — Ани бе открехнала прозорец към миналото си, през който съзря зародиша на сегашната й лудост. Същевременно изпита страхопочитание, защото споделяше чувството й за справедливост — детинско, но безспорно истинско.

Ани не го удари; сграбчи реверите на халата му и го привлече към себе си така, че лицата им почти се допряха.

— РАЗБИРАШ ЛИ?

— Да, Ани, да.

Тя втренчи в него потъмнелите си от ярост очи и навярно прочете истината върху лицето му, защото след миг пренебрежително го блъсна обратно в стола.

— Значи осъзнаваш грешката си?

— Да. „Но да ме убие Господ, ако знам как да я поправя.“

Тайният гласец веднага отвърна: „Не знам дали Господ ще те убие, или ще те спаси, но едно е абсолютно сигурно, Пол: ако не измислиш правдоподобен начин за съживяване на Мизъри, Ани ще те убие.“

— Тогава работи — рязко нареди Ани и си отиде.