Стивън Кинг
Мизъри (83)

24

Когато се събуди, навън се зазоряваше. Огромен плъх с подвита опашка се бе настанил върху масичката и гризеше сирене.

Пол изкрещя и болката прониза тялото му. Плъхът избяга. Ани му беше оставила няколко таблетки. Знаеше, че „Норвил“-ът няма да облекчи страданията му, но все пак реши да го изпие.

„Няма значение дали те боли, Пол. Време е за поредната доза наркотик, прав ли съм?“

Пол си наля „Пепси“ и изгълта две таблетки. Облегна се върху възглавниците, усещаше тъпа болка в бъбреците — явно бе получил инфекция. Великолепно, няма що.

Отново погледна към ъгъла — очакваше, че на дневната светлина скарата няма да му се види толкова страшна, но с учудване установи, че продължава да му напомня за страшна унищожителна машина от романите на Уелс.

„Какво ти беше хрумнало?“

„Гори, малката ми, гори…“

„Страхотна е твоята «малка». Не ти остави дори свещ. С какво смяташ да запалиш?…“

Човечетата от подземните цехове се намесиха: „Сега няма да гориш нищо.“

„По дяволите, за какво говорите, момчета? Осведомете ме, ако обичате.“

Внезапно му хрумна прекрасна идея.

„Изгори я…“

Погледна към скарата, като очакваше да го прободе мъчителната болка от онова, което Ани го бе накарала да стори. Действително изпита неприятно усещане, но болката в бъбреците беше по-страшна. Какво бе казала вчера? „Какво толкова съм направила… накарах те да унищожиш отвратителната книга, която беше написал и те принудих да сътвориш най-великото си произведение…“

Може би наистина беше права. Навярно Пол бе надценил качествата на „Бързи коли“.

„Разумът ти търси начин да оцелее — нашепна някакъв вътрешен глас. — Ако някога се измъкнеш от тази каша, навярно ще започнеш да си внушаващ че нямаш нужда от крака си — какво пък, един нокът по-малко за рязане. Освен това сега изработват чудесни протези. Признай, Пол — книгата беше великолепна, а без крак не можеш — престани да се заблуждаваш.“

Все пак му се струваше, че се заблуждава, като мисли така.

„Не се заблуждаваш, Пол. Наричай нещата с истинските им имена и се съгласи, че си лъгал себе си. Съгласи се, че човек, който измисля различни истории и лъже читателите, не може вечно да се самозалъгва. Може да звучи смешно, но е самата истина. Щом започнеш да се самозалъгваш, зарежи пишещата машина и си потърси нова работа, защото си свършен като писател.“

Тогава каква е истината? Е, щом толкова настоявате, ще ви кажа: беше жестоко засегнат от непрекъснатото пренебрегване на творбите му от литературните критици, които го считаха за автор на популярна литература (според него подобно определение го поставяше едно стъпало над „драскачите“). Отношението им не се покриваше с представата му за самия себе си като Сериозен Писател, който произвежда като на конвейер скапаните романтични истории, за да подпомогне (фанфари, ако обичате!) своя ВЕЛИК ТРУД! Наистина ли мразеше Мизъри? Защо тогава тъй лесно отново бе завладян от нейния свят? Дори му достави огромно удоволствие, все едно, че сяда в топлата вана, сграбчил студена бира в едната си ръка, а в другата — интересна книга. Навярно най-много се дразнеше от факта, че изрисуваното върху обложките лице на Мизъри закриваше неговите снимки и не позволяваше на критиците да видят, че пред тях стои нов Мейлър или Чийвър. Навярно в резултат на това „сериозните“ му произведения постепенно ставаха все по-помпозни, сякаш искаха да изкрещят: „Вижте ме! Вижте колко хубава е книгата ми! Хей, момчета, романът е страхотно перспективен, написан е в традицията на «потока на съзнанието»! Ето го ВЕЛИКИЯ МИ ТРУД, задници такива! Само да посмеете да ми обърнете гръб! Само да посмеете, сополанковци такива! Само да посмеете, аз ще…“

Какво ще направи? Ще им отреже краката? Ще им отсече пръстите?

Пол внезапно се разтрепера. Изпитваше страхотна нужда да уринира. Сграбчи подлогата и най-сетне успя да се облекчи, въпреки че сега усети още по-голяма болка и после дълго продължи да стене.

Таблетките вече оказваха въздействието си и той започна да се унася. Погледна с притворени очи скарата.

„Как ще се почувстваш, ако Ани те накара да изгориш «Завръщането на Мизъри»?“ — прошепна подигравателният гласец и го накара да се стресне. Докато задрямваше, си помисли, че ще бъде безкрайно мъчително: ще накара болката, която бе изпитал при изгарянето на „Бързи коли“ да изглежда нищожна, все едно да сравни инфекцията на бъбреците с отсичането на крака му.

Всъщност въпросът не бе в това.

Въпросът бе как ще се почувства Ани.

До скарата стоеше маса, върху която имаше бурканчета и тенекиени кутии. Между тях Пол забеляза флаконче със запалителна течност.

„Изгори я“ — помисли си Пол и заспа. Върху бледото му лице играеше усмивка.