Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Misery, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 155 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
maskara (2008)

Издание:

Стивън Кинг. Мизъри

Издателска къща „Ведрина“, София, 1992

ISBN 954–404–020-Х

 

Превод от английски: Весела Прошкова, Весела Еленкова, 1992

Художник: Петър Добрев, 1992

Технически редактор: Георги Кожухаров, 1992

Коректор: Емилия Александрова, 1992

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от meduza)

Статия

По-долу е показана статията за Мизъри (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Мизъри.

Мизъри
Misery
АвторСтивън Кинг
Първо издание1987 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрхорър
Видроман
ISBNISBN 0-670-81364-8
Мизъри в Общомедия
Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

Мизъри (на английски: Misery) е роман от Стивън Кинг, публикуван през 1987. Книгата, за която Кинг твърди, че почти е написал на ръка, е една от малкото му романи, чието действие се развива в Колорадо. Първоначално Стивън Кинг има идея Мизъри да е следващият роман на Ричард Бакман (псевдоним на Стивън Кинг) след Проклятието, но след като се разкрива, че Ричард Бакман е негов псевдоним, той се отказва от идеята.

Действието в романа се развива около Пол Шелдън, автор на любовни романи-бестселъри, който, след автомобилна катастрофа, е спасен от жена на име Ани Уилкс, медицинска сестра, която твърди, че е най-голямата му почитателка. Тя отвежда Пол в дома си и започва да се грижи за него. Малко след това последният роман на Пол, Детето на Мизъри излиза от печат. Като разбира, че любимата ѝ героиня умира, Ани държи Пол като затворник, докато не напише нова книга, в която да върне живота на Мизъри.

Адаптации

Външни препратки

6

Тя остана още двайсетина минути до леглото му и продължи да разказва. След поглъщането на супата болката в краката му се пробуди. С усилие на волята се вслушваше в думите й, но част от съдържанието им му се изплъзваше. Умът му бе раздвоен. Слушаше как Ани го измъкнала от останките на колата му — тази част от ума му бе завладяна от пулсиращата болка — приличаше му на старите счупени подпори, които се появяваха сред вълните на оттеглящия се прилив. В друга, отделна част на съзнанието си виждаше как седи в хотел „Булдерадо“ и завършва новия си роман, който — слава Богу — този път не бе посветен на Мизъри Частийн. Най-сетне беше мъртва, беше се споминала пет страници преди края на романа „Рожбата на Мизъри“. Смъртта й бе потопила в скръб целия й дом. Пол също се бе разплакал, но сълзите му бяха предизвикани от истеричен смях.

Докато довършваше новата си книга съвременен роман за някакъв крадец на леки коли, си припомни момента, в който бе напечатал последното изречение от „Рожбата на Мизъри“: „И тъй, Ян и Джофри напуснаха заедно двора на църквата в Литъл Дънторп, като търсеха взаимна подкрепа в скръбта си, твърдо решени да се върнат към живота.“ Докато печаташе изречението, Пол се кикотеше така лудешки, че напечата няколко погрешни букви и няколко пъти му се наложи да преписва. Слава Богу, че разполагаше с коригираща лента. Сетне написа отдолу „КРАЙ“ и заподскача из стаята — същата тази стая в хотел „Булдерадо“ — като крещеше:

— Най-сетне съм свободен, велики Боже, най-сетне съм свободен! Тъпата кучка най-сетне обърна петалата!

Новият му роман се наричаше „Бързи коли“ и когато го свърши, никак не му беше смешно. Остана за миг пред пишещата машина и си помисли: „Може би току-що си спечелил наградата за най-добра американска книга през следващата година, приятелю.“ Сетне вдигна…

… леко одраскване по лявото слепоочие, но то беше незначително. Обаче краката ти… дори в падащия мрак забелязах, че краката ти не бяха…

… телефонната слушалка и си поръча бутилка скъпо шампанско. Помнеше, че докато чакаше келнера, се разхождаше напред-назад из стаята, където бе завършил всичките си книги от хиляда деветстотин седемдесет и четвърта година насам. Помнеше, че даде петдесет долара бакшиш на келнера и го попита за прогнозата за времето. Доволно усмихнатият прислужник му съобщи, че се очаквало бурята да се отклони на юг, към Ню Мексико. Помнеше звука на отварянето на бутилката и сладникаво тръпчивия вкус на първата глътка; помнеше, че отвори пътническата си чанта и намери самолетния билет за Ню Йорк; помнеше как импулсивно реши…

… да те закарам право вкъщи! Трудничко ми бе да те кача в камионетката, но виждаш, че съм доста силна. Увих те в одеялата, които винаги нося със себе си. Още тогава, в мрачината, ми се стори, че те познавам. Помислих си, че може да…

… да извади старата си „Камаро“ от гаража и да потегли на запад, вместо да се качи на самолета. По дяволите, кой ли го очакваше в Ню Йорк? Единствено къщата му — пуста, мрачна, неприветлива, а може би ограбена. „Майната му!“ — помисли си той и отново отпи от шампанското. — „Тръгни на запад, младежо, тръгни на запад!“ Лудешката идея ужасно му се понрави. Ще вземе само една смяна дрехи и…

… чантата, която намерих. Взех я, огледах се, не видях нищо друго, пък и се страхувах да не умреш в ръцете ми. Затова натиснах педала на „Старата Беси“ и взех…

… ръкописа на „Бързи коли“, после ще потегли към Вегас, към Рино или може би към „Града на ангелите“. Отначало идеята му се стори глуповата — подобно пътешествие повече подхождаше на двайсет и четиригодишния хлапак, който навремето бе продал първия си роман, а не на улегналия четирийсет и двегодишен писател. След няколко чаши шампанско му хрумна, че идеята е великолепна, дори благородна — велика одисея, която ще му помогне да се приспособи към реалността след измисления свят на романа. И тъй, бе…

… да умираш. Сигурна бях, че ще умреш. Затова извадих портфейла от задния ти джоб, погледнах шофьорската ти книжка и видях името Пол Шелдън. Помислих си, че е съвпадение, но те познах и на снимката. Толкова се изплаших, че трябваше да се подпра на масата — отначало ми се стори, че ще припадна. След малко ми хрумна, че навярно приликата е случайна, знаеш колко са лоши тези снимки на шофьорските книжки — но след това открих членската ти карта за писателската гилдия и разбрах, че си…

… загазил, когато снегът заваля. Но много преди това си бе осигурил срещу двайсет долара бакшиш втора бутилка шампанско от бара на „Булдерадо“ и я бе изпил по пътя, докато небето над него притъмняваше. Източно от тунела „Айзенхауер“ бе напуснал аутобана, защото шосетата изглеждаха сухи. По дяволите, бурята се отклоняваше на юг, а проклетият тунел го изнервяше. През цялото време слушаше стари мелодии по касетофона, поставен под таблото, и не чу новините по радиото. Едва когато колата му започна да поднася, Пол осъзна, че го заплашва сериозна опасност — бурята не отминаваше на юг, а навярно идваше право към него и здравата го бе загазил,

(точно както е загазил в момента)

но беше прекалено пиян и си въобрази, че ще се измъкне невредим. Ето защо бе продължил, вместо да спре в Кана и да потърси хотел. Спомни си как небето притъмня, как започна да се отърсва от въздействието на шампанското и как се наведе напред, за да вземе цигарите от таблото. Колата поднесе за последен път, той се опита да я овладее, но не успя. Последва приглушен удар, след което светът се преобърна. Започна…

… да крещиш. Тогава разбрах, че ще оживееш. От опит зная, че умиращите нямат сили да викат. Реших, че ще те накарам да оживееш. Напъхах в устата ти таблетки за успокояване на болките и ти заспа. Когато се събуди, закрещя отново, затова ти дадох още няколко. Известно време имаше висока температура, но успях да се справя с нея. Един-два пъти беше на косъм от смъртта, но сега всичко е наред, бъди спокоен.

Тя стана от леглото.

— А сега трябва да почиваш, Пол. Трябва да възвърнеш силите си.

— Краката ме болят.

— Вярвам ти. След час ще получиш лекарството си.

— Моля те, сега — унизително бе да се моли, но едва се сдържаше. Приливът се бе оттеглил и назъбените подпори стърчаха заплашително, нямаше сили да се пребори с тях.

— След един час — строго заяви Ани и се отправи към вратата. В едната си ръка държеше празната купичка и лъжицата.

— Почакай!

Тя се обърна и го изгледа едновременно нежно и строго. Изражението й не му се понрави, никак не му се понрави.

— Казваш, че си ме измъкнала от колата преди две седмици?

Ани отново изглеждаше объркана и притеснена. След време той щеше да разбере, че тъмничарката му губеше представа за времето.

— Горе-долу…

— Бил съм в безсъзнание?

— Почти непрекъснато.

— Как си ме хранила?

Тя го изгледа и рязко отвърна:

— Венозно.

— Венозно? — повтори той и го побиха тръпки. Ани явно помисли, че не е разбрал, затова побърза да обясни:

— Чрез системи. От тях са и белезите върху ръцете ти. Дължиш ми живота си, Пол. Надявам се, че няма да го забравиш.

Сетне си отиде.