Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Misery, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 155 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
maskara (2008)

Издание:

Стивън Кинг. Мизъри

Издателска къща „Ведрина“, София, 1992

ISBN 954–404–020-Х

 

Превод от английски: Весела Прошкова, Весела Еленкова, 1992

Художник: Петър Добрев, 1992

Технически редактор: Георги Кожухаров, 1992

Коректор: Емилия Александрова, 1992

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от meduza)

Статия

По-долу е показана статията за Мизъри (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Мизъри.

Мизъри
Misery
АвторСтивън Кинг
Първо издание1987 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрхорър
Видроман
ISBNISBN 0-670-81364-8
Мизъри в Общомедия
Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

Мизъри (на английски: Misery) е роман от Стивън Кинг, публикуван през 1987. Книгата, за която Кинг твърди, че почти е написал на ръка, е една от малкото му романи, чието действие се развива в Колорадо. Първоначално Стивън Кинг има идея Мизъри да е следващият роман на Ричард Бакман (псевдоним на Стивън Кинг) след Проклятието, но след като се разкрива, че Ричард Бакман е негов псевдоним, той се отказва от идеята.

Действието в романа се развива около Пол Шелдън, автор на любовни романи-бестселъри, който, след автомобилна катастрофа, е спасен от жена на име Ани Уилкс, медицинска сестра, която твърди, че е най-голямата му почитателка. Тя отвежда Пол в дома си и започва да се грижи за него. Малко след това последният роман на Пол, Детето на Мизъри излиза от печат. Като разбира, че любимата ѝ героиня умира, Ани държи Пол като затворник, докато не напише нова книга, в която да върне живота на Мизъри.

Адаптации

Външни препратки

11

Въпреки нежността си Ани не пропусна да заключи вратата на спалнята, но отварянето й не представляваше проблем — сега не беше обезумял от болка или от липсата на наркотик. Грижливо като катеричка бе скътал под дюшека четири фиби.

Изчака известно време, за да се увери, че наистина е заминала, изтъркаля стола до леглото и взе фибите, заедно с каната с вода и кутията хартиени носни кърпички от шкафчето. Придвижването на стола заедно с пишещата машина не го затрудняваше, защото ръцете му бяха заякнали. Навярно Ани Уилкс здравата ще се изненада, когато разбере колко е силен — Пол искрено се надяваше, че това ще се случи съвсем скоро.

Старата машина марка „Роял“ не ставаше за писане, но пък беше идеална за вдигане на тежести. Беше започнал да се упражнява по време на отсъствията на Ани, когато беше прикован към стола. Отначало успяваше да вдигне машината само пет пъти, а сега стигаше до осемнайсет-двайсет повдигания, и то без почивка. Прилично постижение, като се има предвид, че проклетата машина тежеше минимум двайсет и пет килограма.

Вкара в ключалката фиба, докато стискаше другите в устата си като шивачка, която подгъва рокля.

Предполагаше, че металното парче, останало в ключалката, ще му създаде затруднения, но се бе излъгал. Почти веднага улови запънката и я повдигна заедно с езичето. За миг се изплаши, че Ани е залостила вратата отвън, въпреки че се беше постарал да изглежда по-немощен и болен, отколкото се чувстваше. Но знаеше, че лудите са безкрайно мнителни. Оказа се, че греши, защото вратата се отвори.

Пол изпита познатото чувство на вина и желание да побърза. Непрекъснато се ослушваше за пристигането на джипа, въпреки че Ани беше заминала едва преди четирийсет и пет минути. Той измъкна от кутията сноп хартиени кърпички, потопи саморъчно направения тампон в каната и несръчно се наведе встрани, стиснал в ръка подгизналата хартия. Стисна зъби и без да обръща внимание на болката, затърка следата в долната част на рамката.

Изпита огромно облекчение, когато тя започна да избледнява. Беше се опасявал, че главините на колелата са олющили боята, но всъщност само леко я бяха издраскали.

Отдалечи се от вратата, обърна стола в противоположната посока, за да изчисти другата следа. Когато свърши, даде на заден ход и изгледа вратата, като се опитваше да я види през крайно мнителния поглед на Ани. Следите оставаха, но бяха почти незабележими. Надяваше се, че тя няма да ги види.

— Приятели и съседи — извика той, навлажни с език устните си и се засмя, — бурята идва, скрийте се в мазетата!

Отново закара стола до вратата и погледна в коридора, но след като бе изтрил следите, вече не изпитваше желание, нито се осмеляваше да продължи опасния експеримент. Стига толкова за днес. Ще опита някой друг път.

Сега единственото му желание бе да работи.

Стори му се, че изщракването на ключалката отекна в празния коридор.

„Африка.“

„Птицата беше от Африка.“

„Не трябва да плачеш за нея, Поли, защото след време тя забрави уханието на степта по пладне; забрави звуците, издавани от животните, дошли на водопой, и уханието на високите дървета в голямата горска просека на север от Големия път; забрави вишневочервеното слънце, залязващо зад Килиманджаро. След време птицата свикна със замъглените от смога залези в Бостън и вече не искаше да се върне в родината си. Дори ако някой намислеше да я освободи, тя щеше да се свие в някое ъгълче, уплашена и изпълнена с носталгия, докато най-сетне щеше да загине.“

— О, по дяволите Африка — изрече той с треперещ глас.

Поплака си, докато закара стола до кошчето за отпадъци, където скри намокрените кърпички под боклука. Настани се на предишното си място до прозореца и сложи лист хартия в машината.

„Между другото, Поли, навярно задната част на колата ти се подава изпод снега, проблясва весело под слънчевите лъчи и очаква някой да те посети и да види как изпускаш последния си шанс.“

Пол хвърли поглед към празния лист и си помисли, че едва ли ще може да пише днес, защото онова, което си бе представил, напълно развали настроението му.

Но явно нищо не бе в състояние да спре творческия му процес, който повечето писатели сравняваха с крехък предмет. При него беше обратното — писането беше неизчерпаем извор на удоволствие и нищо не беше в състояние да омърси този постоянен източник на вдъхновение: нито алкохола, нито наркотиците, нито болката. Сега се спусна към него също като жадно животно, открило кладенец при залез слънце, и жадно пи от него — т.е. намери „дупката“ в хартията и с облекчение премина през нея.

Ани се прибра в шест и четвърт — по това време той бе написал близо пет страници.