Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Misery, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 154 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
maskara (2008)

Издание:

Стивън Кинг. Мизъри

Издателска къща „Ведрина“, София, 1992

ISBN 954–404–020-Х

 

Превод от английски: Весела Прошкова, Весела Еленкова, 1992

Художник: Петър Добрев, 1992

Технически редактор: Георги Кожухаров, 1992

Коректор: Емилия Александрова, 1992

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от meduza)

Статия

По-долу е показана статията за Мизъри (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Мизъри.

Мизъри
Misery
АвторСтивън Кинг
Първо издание1987 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрхорър
Видроман
ISBNISBN 0-670-81364-8
Мизъри в Общомедия
Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

Мизъри (на английски: Misery) е роман от Стивън Кинг, публикуван през 1987. Книгата, за която Кинг твърди, че почти е написал на ръка, е една от малкото му романи, чието действие се развива в Колорадо. Първоначално Стивън Кинг има идея Мизъри да е следващият роман на Ричард Бакман (псевдоним на Стивън Кинг) след Проклятието, но след като се разкрива, че Ричард Бакман е негов псевдоним, той се отказва от идеята.

Действието в романа се развива около Пол Шелдън, автор на любовни романи-бестселъри, който, след автомобилна катастрофа, е спасен от жена на име Ани Уилкс, медицинска сестра, която твърди, че е най-голямата му почитателка. Тя отвежда Пол в дома си и започва да се грижи за него. Малко след това последният роман на Пол, Детето на Мизъри излиза от печат. Като разбира, че любимата ѝ героиня умира, Ани държи Пол като затворник, докато не напише нова книга, в която да върне живота на Мизъри.

Адаптации

Външни препратки

6

Този път облакът беше по-тъмен и по-непроницаем. Сега Пол не витаеше, а се плъзгаше надолу. Понякога разумът му се връщаше, понякога беше обгърнат от болка, понякога смътно чуваше гласа на Ани, който звучеше както по времето, когато ръкописът в скарата заплашваше да предизвика пожар.

— Трябва да изпиеш това, Пол.

Не се плъзгаше, а чезнеше. Спомни си за телефонното обаждане в три през нощта, когато учеше в колежа: полузаспалият му съученик чукаше на вратата и викаше, че го търси майка му. Тя каза: „Прибери се, колкото е възможно по-бързо, Поли. Баща ти получи инсулт и вече чезне.“ Пол беше послушал съвета и и въпреки че бе пришпорвал безмилостно стария си Форд, не успя да завари баща си жив.

Навярно самият той е бил на прага на смъртта в нощта след ампутацията, съдейки по липсата на болка и по прикритата паника в гласа на Ани.

Беше прекарал цялата следваща седмица в състояние подобно на кома, дишането му почти бе спряло благодарение на страничните ефекти на препарата, с който го тъпчеше Ани, отново бе на системи. Свести се, защото му се стори, че дочува ударите на барабани и жуженето на пчели.

Барабаните на бурките.

Пчелите на бурките.

Сякаш в действителност виждаше страната и племето, които не съществуваха извън въображението му.

Сънуваше богинята, черното й лице се извисяваще над зеленината на джунглата, беше замислено и набраздено от времето. Над всичко това му се натрапваше друг образ, който ставаше все по-ясен (сякаш бяха поставили гигантски диапозитив пред облака, в който лежеше). Виждаше полянката, сред която стърчеше стар евкалипт. На най-долния му клон бяха закачени старомодни стоманени белезници, гъмжащи от пчели. Белезниците бяха празни, защото Мизъри беше… избягала. Нали така продължаваше романът?

Пол не беше сигурен. Може би празните белезници не означаваха, че Мизъри е избягала. Може би е била отведена при идола, при Пчелата царица на бурките.

„За кого разказваш всичко това, Пол? За Ани ли?“

Не, разбира се. Не се взираше през процепа в хартията, за да види Ани или за да й угоди, а за да избяга от нея.

Отново усещаше болка, но този път бе придружена от сърбеж. Облакът започна да се разкъсва, погледът му се проясни и той отново видя спалнята, което не му достави удоволствие, и Ани, което бе още по-неприятно. Но независимо от всичко беше решил да живее. Подтикваше го онази част от разума му, която подобно на Ани, беше пристрастена към сериалите. Беше решил да живее, за да разбере какъв ще бъде краят.

Навярно Мизъри бе успяла да избяга с помошта на Ян и на Джофри? Или беше попаднала в ръцете на богинята? Колкото и да е странно, трябваше да отговори на тъпите си въпроси.

Отначало Ани не му разрешаваше да работи. Страхът в очите й му подсказваше, че е бил и все още е косъм от смъртта. Тя полагаше огромни грижи за него и сменяше превръзките върху ампутирания му крак на всеки осем часа (беше му съобщила с вид на неоправдан човек, че отначало ги е сменяла на всеки четири). Миеше тялото му с гъба и го разтриваше със спирт, като че да изкупи онова, което бе сторила. Твърдеше, че работата ще влоши състоянието му: „Послушай ме, Пол, не настоявам напразно. Ти поне знаеш какво ще се случи, а аз умирам от любопитство.“

Оказа се, че е прочела всичките триста страници, написани преди ампутацията, докато Пол е бил на косъм от смъртта, дори бе попълнила липсващите букви с красивия си почерк. В сравнение с нейните букви, тези на Пол приличаха на прегърбени старци.

Навярно го бе сторила като израз на голямата си загриженост: „Не говори, че съм постъпила жестоко с тебе, Пол — виж как хубаво съм попълнила липсващите букви.“ Може би го смяташе за изкупителен акт или за псевдорелигиозен обряд: ще сменя често превръзките му, ще го мие, ще попълва буквите и Пол ще остане жив.

Отначало не му разрешаваше да работи, но сега си бе наумила, че трябва да научи всичко, колкото е възможно по-бързо. Пол добре я познаваше — тя съвсем не се шегуваше, когато каза, че умира от любопитство.

„Всъщност искаш да кажеш, че не си умрял, за да разбереш какво ще се случи по-нататък?“

„Точно така, въпреки че звучи безумно, абсурдно и дори срамно.“

Ани бе завладяна от думата „трябва“.

За Пол „трябва“ беше символ на творческо вдъхновение, което получаваше винаги, когато пишеще Мизъри и много по-рядко при създаването на „сериозните“ си произведения. Никога не знаеше кога ще го получи, но винаги го усещаше, сякаш виждаше завъртването на стрелката на гайгеров брояч. Дори когато седеше пред пишещата машина след препиване, пиеше черно кафе и си повтаряше, че трябва да се откаже от шибаните цигари, Пол усещаше внезапно обзелото го вдъхновение, въпреки че от публикуването на книгата го деляха светлинни години. Това усещане винаги го караше да се срамува, сякаш манипулираше читателите, но същевременно изпитваше отмъстителна радост, защото бе работил непосилно. Господи, понякога минаваха цели дни, през които процепът в хартията беше безкрайно тесен, а случайно дочутите разговори му изглеждаха скучни. Продължаваше да пише поради липса на нещо по-добро. Според Конфуций, човек трябва да изрине цял тон тор, за да засади една леха царевица. И ето, че един хубав ден процепът се разширяваше и Пол разбираше, че е получил вдъхновение.

„Трябва“ означаваше много неща.

Например: „Няма да си легна още петнайсетина минути, скъпа, защото трябва да довърша тази глава“ — въпреки че човекът, който говори, през целия ден си е мислил как ще се чука с жена си и знае, че когато се качи в спалнята, тя най-вероятно ще е заспала.

Или: „Дали да приготвя нещо за вечеря — мъжът ми ще побеснее, ако пак му поднеса полуфабрикати — но трябва да узная как ще свърши всичко.“

„Трябва да разбера дали тя ще остане жива.“

„Трябва да разбера дали тя ще открие, че най-добрата й приятелка се чука с мъжа й…“

Трябва — дума отвратителна като самозадоволяване в долнопробен бар и прекрасна като чукане с най-добрата проститутка на света. Да, навярно бе груба и неприятна, но всъщност означаваше едно — не спирай, докато свършиш.