Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Misery, 1987 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- , 1992 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,5 (× 155 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- maskara (2008)
Издание:
Стивън Кинг. Мизъри
Издателска къща „Ведрина“, София, 1992
ISBN 954–404–020-Х
Превод от английски: Весела Прошкова, Весела Еленкова, 1992
Художник: Петър Добрев, 1992
Технически редактор: Георги Кожухаров, 1992
Коректор: Емилия Александрова, 1992
История
- — Добавяне
- — Добавяне на анотация (пратена от meduza)
Статия
По-долу е показана статията за Мизъри (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
- Вижте пояснителната страница за други значения на Мизъри.
Мизъри | |
Misery | |
Автор | Стивън Кинг |
---|---|
Първо издание | 1987 г. САЩ |
Оригинален език | английски |
Жанр | хорър |
Вид | роман |
ISBN | ISBN 0-670-81364-8 |
Мизъри в Общомедия |
Мизъри (на английски: Misery) е роман от Стивън Кинг, публикуван през 1987. Книгата, за която Кинг твърди, че почти е написал на ръка, е една от малкото му романи, чието действие се развива в Колорадо. Първоначално Стивън Кинг има идея Мизъри да е следващият роман на Ричард Бакман (псевдоним на Стивън Кинг) след Проклятието, но след като се разкрива, че Ричард Бакман е негов псевдоним, той се отказва от идеята.
Действието в романа се развива около Пол Шелдън, автор на любовни романи-бестселъри, който, след автомобилна катастрофа, е спасен от жена на име Ани Уилкс, медицинска сестра, която твърди, че е най-голямата му почитателка. Тя отвежда Пол в дома си и започва да се грижи за него. Малко след това последният роман на Пол, Детето на Мизъри излиза от печат. Като разбира, че любимата ѝ героиня умира, Ани държи Пол като затворник, докато не напише нова книга, в която да върне живота на Мизъри.
Адаптации
- Уилям Голдман адаптира романа във филмов сценарий за американски филм от 1990 със същото име, режисиран от Роб Райнър. В ролите на Пол и Ани участват артистите Джеймс Каан и Кати Бейтс. Кати Бейтс получава Оскар за най-добра актриса за ролята си във филма (вижте Мизъри (филм))
- Романът е адаптиран и в театрална пиеса, която не се радва на особен успех.
Външни препратки
17
— Не — изплака той и се разтрепери. Натрапваше му се, или по-скоро го разяждаше като киселина мисълта, че за по-малко от сто долара е могъл да прави копие на ръкописа. Различни хора — Брайс, двете му бивши съпруги, по дяволите, дори майка му — непрекъснато му натякваха, че е налудничаво да няма копие на романите си. Представи си, че хотелът, или домът му в Ню Йорк изгорят; че забушува ураган, настъпи наводнение или някакво друго природно бедствие. Пол безпричинно отказваше да се вслуша в съветите им — струваше му се, че е лоша поличба да се правят копия.
Е, а сега бе изправен пред комбинация от лоша поличба и природно бедствие, въплътени в лицето на урагана „Ани“. Вероятно никога не би й хрумнало, че съществува копие от „Бързи коли“… Ех, ако бе послушал съветите на близките си, ако бе вложил мизерните сто долара за преснимането на…
— Да — подкани го тя и му подаде кибрита. Ръкописът лежеше в скута й със заглавната страница отгоре. Все още Ани изглеждаше спокойна.
— Не — запъна се Пол и извърна пламналото си лице.
— Да. Романът е циничен. При това не е добър.
— Ти не би разпознала доброто дори да се покатери по теб и да ти отхапе носа — изкрещя Пол. Вече не му пукаше.
Ани кротко се изсмя: лошото й настроение временно беше изчезнало. Но доколкото я познаваше, всеки момент то можеше да се върне неочаквано, с пътническа чанта в ръка: „Не можах да издържа далеч оттук. Как си?“
— Първо — отвърна тя, — доброто няма да ми отхапе носа. Единствено злото е способно на това. Второ, умея да разпознавам доброто — ти не си лош, Пол, но имаш нужда от помощ. Хайде, вземи кибрита.
Той категорично поклати глава.
— Не!
— Да.
— Не, по дяволите!
— Нагрубявай ме колкото си щеш. Не можеш да ме трогнеш.
— Няма да го направя — Пол затвори очи.
Когато ги отвори, тя му протягаше картонче, най-отгоре на което бе написано с яркосини букви: „Новрил“. Червените букви под името на лекарството гласяха: „Мостра! Да се прилага само по лекарско предписание.“ А отдолу се мъдреха четири капсули в прозрачни опаковки. Пол понечи да гр сграбчи, но тя измъкна картончето от ръцете му.
— Ще ти дам лекарството — цели четири таблетки — когато изгориш ръкописа. Щом се успокоиш и съвземеш, ще сменя спалното ти бельо — забелязвам, че си се подмокрил и сигурно ти е доста неприятно. После ще те преоблека. Дотогава навярно ще огладнееш и ще ти дам малко супа, дори препечен хляб без масло. Съжалявам, Пол, но докато не го изгориш, не мога да сторя нищо повече.
Пол прехапа езика си, който се готвеше да изрече: „Да! Да, съгласен съм!“ Обърна се с гръб към нея и към примамливото, подлудяващо го картонче, където таблетките лежаха в прозрачните си гнезда.
— Ти си самият дявол! — възкликна той.
Вместо да побеснее, както очакваше, Ани отново снизходително се засмя, в гласа й се прокрадна тъга.
— О, точно така. Точно така си мисли детето, когато майка му го завари да играе с препарата за миене, скрит под умивалника в кухнята. Разбира се, то не може да се изрази като теб, защото е необразовано. Детето просто казва: „Мамичко, колко си лоша.“
Ани отметна косата от потното му чело. Погали го по бузата, пръстите й помилваха шията му и съчувствено стиснаха рамото му.
— Майката изпитва угризения, когато детето и каже, че е лоша, когато плаче за отнетите му предмети, също както теб сега. Но тя съзнава, че е права и изпълнява дълга си. Същото правя и аз. — Ани заудря с юмруци по ръкописа, съдържащ сто и деветдесет хиляди думи и пет съдби, който за здравия Пол Шелдън представляваше смисъла на живота му, а сега, с всеки изминал миг, му се струваше все по-маловажен.
Таблетките! Таблетките! Нуждаеше се от проклетите таблетки. Героите от романа му бяха призрачни сенки, таблетките бяха истински.
— Е, Пол?
— Не!
— Чакам, Пол!
О, защо за Бога се правиш на герой и кого се опитваш да впечатлиш? Може би се мислиш за персонаж от филм или от пиеса и очакваш публиката да ти даде медал за храброст? Или ще се подчиниш, или ще откажеш да изпълниш нарежданията й. Ако откажеш, ще умреш и тя пак ще изгори ръкописа. Е, нима възнамеряваш да страдаш заради книга, която не ще се радва дори наполовина на успеха на най-тъпите ти романи за Мизъри? „Бързи коли“ положително ще бъде оплюта от великия критик Питър Прескът, когато благоволи да я включи в рецензията си за прочутото списание „Нюзуик“. Хайде, бъди умен, стегни се! Дори Галилей се отрекъл от идеите си, когато разбрал, че наистина възнамеряват да го изгорят на кладата!
— Пол, продължавам да чакам. Разполагам с много свободно време, но ми се струва, че след малко ще изпаднеш в кома — виждала съм… — монотонният й глас прозвуча отдалеч.
„Добре. Дай ми кибрита. Дай ми огнехвъргачка! Дай ми куп напалм! Стига да поискаш, ще пусна атомна бомба или бойна глава върху ръкописа, мръсна вещице!“
Това бе гласът на опортюниста, на човека, който искаше да остане жив. Но някакъв тихичък глас продължаваше да стене в мрака, предшестващ комата: „Сто и деветдесет хиляди думи! Пет съдби! Две години упорит труд!“ Но всъщност най-много го впечатлиха думите: „Истината! Какво знаеш за скапаната истина!“
Ани стана от леглото и пружините изскърцаха.
— Е, признавам, че си много упорит малчуган. Не мога да остана до леглото ти цяла нощ, въпреки че ми се иска. Карах близо час, защото бързах да се прибера. След малко ще проверя дали си размислил.
— Изгори го сама — извика той след нея.
— Не, не мога, въпреки че бих искала да ти спестя агонията.
— Защо?
— Защото трябва да го сториш по свое желание — престорено невинно отвърна тя.
Пол се разсмя, лицето на Ани помръкна за първи път, откакто се бе върнала, сетне тя напусна стаята с ръкописа под мишница.