Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Misery, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 154 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
maskara (2008)

Издание:

Стивън Кинг. Мизъри

Издателска къща „Ведрина“, София, 1992

ISBN 954–404–020-Х

 

Превод от английски: Весела Прошкова, Весела Еленкова, 1992

Художник: Петър Добрев, 1992

Технически редактор: Георги Кожухаров, 1992

Коректор: Емилия Александрова, 1992

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от meduza)

Статия

По-долу е показана статията за Мизъри (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Мизъри.

Мизъри
Misery
АвторСтивън Кинг
Първо издание1987 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрхорър
Видроман
ISBNISBN 0-670-81364-8
Мизъри в Общомедия
Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

Мизъри (на английски: Misery) е роман от Стивън Кинг, публикуван през 1987. Книгата, за която Кинг твърди, че почти е написал на ръка, е една от малкото му романи, чието действие се развива в Колорадо. Първоначално Стивън Кинг има идея Мизъри да е следващият роман на Ричард Бакман (псевдоним на Стивън Кинг) след Проклятието, но след като се разкрива, че Ричард Бакман е негов псевдоним, той се отказва от идеята.

Действието в романа се развива около Пол Шелдън, автор на любовни романи-бестселъри, който, след автомобилна катастрофа, е спасен от жена на име Ани Уилкс, медицинска сестра, която твърди, че е най-голямата му почитателка. Тя отвежда Пол в дома си и започва да се грижи за него. Малко след това последният роман на Пол, Детето на Мизъри излиза от печат. Като разбира, че любимата ѝ героиня умира, Ани държи Пол като затворник, докато не напише нова книга, в която да върне живота на Мизъри.

Адаптации

Външни препратки

7

Часът отмина. Най-сетне часът отмина.

Пол лежеше в леглото облян от пот и същевременно трепереше. В съседната стая радиото работеше — отначало прозвучаха изпълнения на „Хоуки“ и „Хот липс“, после се намесиха гласовете на дисководещите от онази шантава радиостанция в Синсинати. Говорителят направи реклама на някакви ножове, съобщи телефонен номер и осведоми слушателите от Колорадо, които умираха за комплект от ножовете, че телефонистките имат готовност за обажданията им.

Пол също имаше готовност.

Тя се появи точно когато часовникът в съседната стая удари осем. Носеше две таблетки и чаша вода. Седна на леглото, а Шелдън нетърпеливо се подпря на лакти.

— Най-сетне преди два дни успях да купя новата ти книга — съобщи Ани. Кубчетата лед потропваха в чашата. Звукът го подлудяваше. — „Рожбата на Мизъри“. Луда съм за нея. Интересна е като останалите, дори е по-хубава. Мисля, че е най-хубавата.

— Благодаря — успя да изрече той. Челото му бе обляно от пот. — Моля те… краката ми… умирам от болка.

— Знаех, че Мизъри ще се омъжи за Ян — замечтано произнесе Ани — и смятам, че след време Джофри и Ян ще се сдобрят. Права ли съм? — но веднага го прекъсна: — Не, не ми казвай! Ще го прочета сама. Прави ми удоволствие да чета бавно книгите ти. Струва ми се, че изминава безкрайно дълго време до публикуването на новия ти роман.

Болката пулсираше в краката му и опасваше като стоманен обръч гениталиите му. Плахо бе докоснал тази област и му се бе сторило, че тазът му е здрав, но някак си странно изкривен. Но краката му от колената надолу навярно бяха раздробени — нямаше сили да ги погледне. Достатъчно му бе да види безформените си крайници под завивката.

— Моля ви, мис Уилкс! Болката е…

— Казвай ми Ани. Всички приятели ме наричат така.

Подаде му чашата, която беше хладна и влажна. Таблетките останаха в ръката й. Те бяха приливът. Ани бе луната и водеше със себе си прилива, който щеше да покрие подпорите. Жената поднесе таблетките към устата му и той моментално я отвори… но тя отдръпна ръката си.

— Позволих си да надникна в чантата ти. Не се сърдиш, нали?

— Не. Лекарството…

Капчиците пот върху челото му бяха ту топли, ту студени. Нима щеше да изкрещи? Струваше му се, че ще го направи.

— Видях някакъв ръкопис — продължи тя. Държеше таблетките в дясната си ръка, сетне ги прехвърли в лявата. Очите му ги последваха. — Наречен е „Бързи коли“. Разбрах, че не е за Мизъри — тя го изгледа с леко неодобрение, примесено с майчинска обич. — През деветнайсети век не е имало нито бързи, нито бавни коли. — Ани се засмя на собствената си шега, сетне продължи:

— Позволих си да го прелистя, нали не възразяваш?

— Моля те… — изстена той. — Не възразявам, но моля…

Ани наклони лявата си ръка. С тихо потракване таблетките колебливо се изтърколиха в другата й шепа.

— А ако го прочета? Ще имаш ли него против да го прочета?

— Не… — Костите му бяха раздробени, краката му — набучени с парчета стъкло. Успя да измайстори някакво подобие на усмивка. — Разбира се, че нямам нищо против.

— Защото не бих се осмелила да го сторя без твое разрешение — сериозно заяви Ани. — Уважавам те прекалено много. Всъщност те обичам, Пол. — Внезапно тя се изчерви. Една от таблетките падна върху завивките. Пол се опита да я сграбчи, но жената го изпревари. Болният изстена, но Ани не му обърна внимание; беше сграбчила таблетката и разсеяно се взираше в прозореца; след малко продължи:

— Искам да кажа, че обичам ума ти, творческите ти способности.

Единственото нещо, което му хрумна в отчаянието му, бе да произнесе:

— Зная. Нали си най-голямата ми почитателка.

Този път тя реагира моментално, лицето й засия.

— Точно така. Ще я прочета като твоя почитателка, въпреки че не харесвам толкова другите ти книги.

— Съгласен съм — отвърна Пол и притвори очи. „Съгласен съм, дори можеш да направиш книжни шапки от страниците на ръкописа, но моля те… разбери, че умирам…“

— Добър човек си — нежно промълви тя. — Разбрах го, когато прочетох книгите ти. Не може да е лош човекът, измислил Мизъри Частийн.

Внезапно Пол усети пръстите й в устата си. Изсмука таблетките измежду тях, още преди Ани да поднесе преливащата чаша с вода към устните му.

— Приличаш на бебе — промълви тя. Пол не я виждаше, защото очите му все още бяха затворени, усети парещите си сълзи. — Но добро бебе. Искам да ти задам хиляди въпроси… искам да науча всичко.

Тя стана и пружините изскърцаха.

— Двамата ще бъдем много щастливи тук — продължи Ани.

Въпреки че потръпна от ужас, Пол остана да лежи със затворени очи.