Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Misery, 1987 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- , 1992 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,5 (× 154 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- maskara (2008)
Издание:
Стивън Кинг. Мизъри
Издателска къща „Ведрина“, София, 1992
ISBN 954–404–020-Х
Превод от английски: Весела Прошкова, Весела Еленкова, 1992
Художник: Петър Добрев, 1992
Технически редактор: Георги Кожухаров, 1992
Коректор: Емилия Александрова, 1992
История
- — Добавяне
- — Добавяне на анотация (пратена от meduza)
Статия
По-долу е показана статията за Мизъри (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
- Вижте пояснителната страница за други значения на Мизъри.
Мизъри | |
Misery | |
Автор | Стивън Кинг |
---|---|
Първо издание | 1987 г. САЩ |
Оригинален език | английски |
Жанр | хорър |
Вид | роман |
ISBN | ISBN 0-670-81364-8 |
Мизъри в Общомедия |
Мизъри (на английски: Misery) е роман от Стивън Кинг, публикуван през 1987. Книгата, за която Кинг твърди, че почти е написал на ръка, е една от малкото му романи, чието действие се развива в Колорадо. Първоначално Стивън Кинг има идея Мизъри да е следващият роман на Ричард Бакман (псевдоним на Стивън Кинг) след Проклятието, но след като се разкрива, че Ричард Бакман е негов псевдоним, той се отказва от идеята.
Действието в романа се развива около Пол Шелдън, автор на любовни романи-бестселъри, който, след автомобилна катастрофа, е спасен от жена на име Ани Уилкс, медицинска сестра, която твърди, че е най-голямата му почитателка. Тя отвежда Пол в дома си и започва да се грижи за него. Малко след това последният роман на Пол, Детето на Мизъри излиза от печат. Като разбира, че любимата ѝ героиня умира, Ани държи Пол като затворник, докато не напише нова книга, в която да върне живота на Мизъри.
Адаптации
- Уилям Голдман адаптира романа във филмов сценарий за американски филм от 1990 със същото име, режисиран от Роб Райнър. В ролите на Пол и Ани участват артистите Джеймс Каан и Кати Бейтс. Кати Бейтс получава Оскар за най-добра актриса за ролята си във филма (вижте Мизъри (филм))
- Романът е адаптиран и в театрална пиеса, която не се радва на особен успех.
Външни препратки
4
Снежната буря, развихрила се след събуждането на Пол, бе продължила два дни. Бе натрупала сняг около петдесет сантиметра, бяха се образували преспи. Джипът на Ани изглеждаше като камара сняг, струпана на алеята.
Но сега слънцето отново грееше в кристално синьото небе. Пол усещаше топлината на лъчите му върху лицето и ръцете си. Висулките по ръба на обора отново се топяха. За миг той се сети за затъналата си кола, после взе лист хартия и го постави в машината. Напечата думите „Завръщането на Мизъри“ в горния ляв ъгъл, а в десния — цифрата „1“. Нагласи валяка в центъра и написа „1 ГЛАВА“. Удряше по клавишите по-силно, отколкото е необходимо, за да убеди Ани, че работи сериозно.
Сега под думите „1 ГЛАВА“ се мъдреше празно бяло пространство. То напомняше снежен насип, където Пол можеше да пропадне и да умре от прем-ръзване.
Африка.
Докато играеха честно.
Африка бе родината на птицата.
Под седалката му имаше парашут.
Африка.
Сега трябва да изплакна.
Усети, че му се приспа, въпреки че не биваше да заспива — Ани щеше да побеснее, ако го завареше да бездейства — но въпреки всичко задряма. Но и в дрямката си мислеше, търсеше.
„Какво търсиш, Поли?“
Изведнъж получи прозрение: самолетът шеметно пикираше и той търсеше парашута под седалката. Е, достоверно ли е?
„Да. Беше честно, когато героят намери парашута под седалката. Може би не съвсем реалистично, но честно.“
Няколко лета подред майка му го бе изпращала на дневен лагер. Децата седяха в кръг и играеха на… как се наричаше играта? Беше подобна на сериалите на Ани Уилкс, той си спомняше, че почти винаги печелеше. По дяволите, как се наричаше играта?
Пол виждаше двайсетина малки момчета и момичета насядали в кръг в сенчестия ъгъл на игрището. Всички бяха облечени в еднакви тениски и внимателно слушаха обясненията на учителя за правилата на играта.
Изведнъж си спомни: играта се казваше „Можеш ли?“. Названието й много точно отговаряше на сегашното му положение.
Да, точно така.
„Можеш ли?“ се състоеше в следното: учителят започваше да разказва за приключенията на някой си Кеърлес Коригън. Кеърлес се загубва в неизбродните южноамерикански джунгли. Внезапно забелязва, че е заобиколен от лъвове… които започват да се приближават към него. Часът е само пет следобед, но тези котенца не се придържат към обичая да вечерят точно в осем.
Учителят държеше хронометър и Пол ясно го видя в полусънното си състояние, въпреки че бе държал тежкия сребърен предмет преди повече от трийсет години. Виждаше красиво изписаните цифри, малката стрелка, която отчиташе десети от секундата, както и марката на хронометъра, изписана с дребен шрифт.
Учителят оглеждаше насядалите деца, избираше едно от тях и му казваше: „Дениъл, можеш ли?“ Веднага след това натискаше хронометъра.
Дениъл разполагаше точно с десет секунди, за да продължи разказа. Ако не започнеше да говори в този интервал от време, трябваше да напусне кръга. Но ако успееше да отърве Кеърлес от лъвовете, учителят отново оглеждаше насядалите деца и задаваше другия характерен за играта въпрос, който отново подсети Пол за сегашното му положение. Въпросът бе: „Вярно ли е?“
Правилата на тази част от играта сякаш бяха измислени от Ани — не се изискваше реализъм, а правдоподобност. Дениъл можеше да каже: „За щастие Кеърлес носеше пушката си и много патрони. Застреля три лъва, а останалите избягаха.“ В такъв случай говорът му беше верен. Той взимаше хронометъра и продължаваше разказа, като на края поставяше Кеърлес отново в безизходно положение: затънал до кръста в подвижен пясък или нещо подобно. След това питаше някой от другарите си дали може и натискаше копчето на хронометъра.
Но периодът от десет секунди бе кратък и човек лесно можеше да се обърка, да се опита да излъже. Другото дете би могло да каже: „Точно тогава долетя огромна граблива птица. Кеърлес се вкопчи в шията й и тя го измъкна от подвижния пясък.“
Учителят отново задаваше въпроса „Вярно ли е?“ и децата вдигаха ръка, ако смятаха, че другарчето им е отговорило правилно. Но след подобна история то навярно щеше да напусне кръга.
Можеш ли, Пол?
„Разбира се, нали така си изкарвам прехраната. Така поддържам апартаменти в Ню Йорк и в Лос Анджелес и мога да си позволя да притежавам повече коли, отколкото има в някой магазин. По дяволите, това е дарба, заради която не трябва да изпитвам вина. Зная, че има творци, които пишат по-добре от мен, познават отлично човешката природа и осъзнават значението на любовта към ближния. Но когато учителят запита «Вярно ли е?» за повечето от произведенията им, малцина читатели вдигат ръка. Но всички вдигат ръка за мен… или за Мизъри… в края на краищата предполагам, че са едни и същи. Мога ли? Обзалагам се, че мога. На света има милион неща, които не съм в състояние да направя: да поправя кранчето на чешмата, да се пързалям с летни кънки или да изсвиря една свясна мелодия на китара. На два пъти се опитах да се оженя, но не успях. Но мога да ви накарам да се пренесете в измислен свят, да ви изплаша, да ви разплача или разсмея. Мога! МОГА!“
Пишещата машина се опита да наруши съня му с безочливия си глас:
— Приятели, какво забелязвате? Две неща: големи приказки и празни листове!
Можеш ли?
Да! Да!
Нима?
„Не, Пол лъже! В «Завръщането на Мизъри» докторът изобщо не дойде. Може би не помните какво се е случило миналата седмица, но каменният идол никога не забравя. Пол трябва да напусне кръга. Извинете, но сега трябва да изплакна. Трябва да…“