Стивън Кинг
Мизъри (43)

6

ЗАВРЪЩАНЕТО НА МИЗЪРИ

от Пол Шелдън

Посвещава се на Ани Уилкс

ПЪРВА ГЛАВА

За миг Джофри Алибъртън не можа да се досети кой е пришълецът пред вратата; звънецът го бе разбудил точно когато задрямваше. Раздразнено си помисли, че жителите на селцето бяха прекалено малко и всички се познаваха помежду си, но той невинаги се сещаше веднага за имената им. В подобни случаи му помагаше семейната прилика, но този подход бе рискован, като се имаше предвид колко незаконни деца се раждаха в селото. Човек обикновено успява да се справи в подобни ситуации, независимо от склерозата, която го кара да говори с някого, без да може да си спомни името му. Гафът става голям едва когато на сцената се появят две познати личности, които трябва да бъдат представени една на друга.

— Надявам се, че не ви безпокоя, сър — каза посетителят, който притеснено стискаше евтината си платнена шапка в ръката си. Лицето му, осветено от бледата светлина на лампата изглеждаше сбръчкано, жълтеникаво и много разтревожено — дори изплашено. — Просто не ми се щеше да отида при доктор Букингс или да безпокоя негова светлост. Поне засега. Първо искам да говоря с вас, ако Разбирате какво искам да кажа, сър.

Джофри не разбираше нищо, но внезапно сети кой бе късният му гост. Споменаването на името на доктор Букингс, англиканския свещеник, му бе помогнало. Само преди три дни докторът бе ръководил погребалната церемония в гробището зад църквата и този човек бе там, някъде отзад, където бе трудно забележим.

Казваше се Колтър и беше клисар, или по-точно — гробар.

— Колтър — продума Джофри, — какво искаш?

Колтър проговори колебливо:

— Ами… звуците, сър, звуците в гробището. Нейна светлост не почива спокойно в гроба си… боя се, че…

Джофри имаше чувството, че са го ударили в стомаха. Пое дълбоко дъх и болка проряза бинтованите му от доктор Шайнбоун счупени ребра. Докторът мрачно бе предрекъл, че Джофри ще се разболее от пневмония, след като бе лежал цяла нощ в рова под проливния дъжд, но ето че бяха изминали три дни, без да се появят характерните за болестта треска и кашлица. Джофри си знаеше, че няма да се разболее, защото Бог не позволяваше на виновните да се отърват толкова лесно. Вярваше, че остане жив, за да увековечи завинаги паметта на бедната си мъртва любима.

— Лошо ли ви е, сър? — попита Колтър. — Чух, че страшно сте се наранили през онази нощ, когато умря нейна светлост.

— Нищо ми няма — бавно продума Джофри. — Колтър, много добре знаеш, че тези звуци съществуват само във въображението ти.

Клисарят го изгледа слисано.

— Въображение ли? Сър, остава да ми кажете, че не вярвате в Исус и в задгробния живот. Не си ли спомняте как Дънкан Фромсли видя стария Патерсън само два дни след погребението му? Разправяше, че светел като блатен огън.

„Навярно е видял точно това — помисли си Джофри, — блатен огън, съчетан с алкохолните пари от вечната бутилка на стария Фромсли.“

Колтър продължи:

— Освен това знаете, че почти целият проклет град е виждал онзи стар католически монах, дето се разхожда по парапетите на замъка Риджхийт. Дори няколко дами от Лондонското общество на медиумите дойдоха да го видят.

Джофри си спомняше въпросните дами: две истерични вещици на средна възраст, при това напълно побъркани, които си търсеха разнообразие.

— Призраците са си просто живи, като вас или мен, сър — сериозно го убеждаваше Колтър. — Нямам нищо против тях, но от тези звуци ми настръхва косата. Даже не ми се ще да стъпя в гробището, а утре трябва да изкопая гроб за бебето на Родимънови, та реших…

Джофри мислено отправи молитва към Бога да го дари с търпение. Изпитваше непреодолимо желание да се нахвърли върху стария клисар. Тъкмо бе задрямал пред камината с книга в ръка, когато Колтър почука на вратата. Сега се бе пробудил напълно и с всяка измината секунда усещаше как потъва в дълбока скръб от загубата на неговата любима. От три дни тя почиваше в гроба, скоро щеше да мине месец, година… Хрумна му, че скръбта прилича на скала върху морския бряг. Докато спеше, приливът я заливаше и Джофри изпитваше известно облекчение. Сънят приличаше на прилив, който покрива скалата на мъката. Но когато се събудеше, приливът започваше да се оттегля и скоро покритата с раковини скала неумолимо се оявяваше и му напомняше, че винаги ще бъде там, до момента, когато Бог реши да я унищожи.

А този глупак се осмеляваше да го събуди, за да му наговори разни врели-некипели за духове. Все пак човекът изглеждаше толкова нещастен, че Джофри успя да се овладее и продума:

— Мис Мизъри, нейна светлост, бе обичана от всички.

— Вярно е, сър, така си беше — разпалено произнесе Колтър.

Той премести шапката в лявата си ръка, а с дясната измъкна огромна червена кърпа от джоба си. Издуха се шумно в нея, очите му се насълзиха.

— Всички скърбим за нея — ръцете на Джофри неспокойно опипаха превръзките под копринената му риза.

— Тъй, тъй, сър — думите на клисаря бяха приглушени и младежът забеляза, че човекът искрено ридаеше. Егоистичният му гняв бе заменен от съжаление. Колтър повтори:

— Тя беше прекрасна жена, сър, точно така, Дори беше нещо повече. Негова светлост навярно скърби ужасно…

— Да, наистина беше прекрасна — тихо промълви Джофри и с изненада установи, че сълзите напират в очите му, като буреносен облак в топъл тен следобед. Затова проговори любезно:

— Понякога, Колтър, когато умира много скъп за нас човек, просто не ни се иска да повярваме. Ето защо си въобразяваме, че не е мъртъв. Разбираш ли какво искам да кажа?

— Да, сър. Но тези звуци… аз ги чух!

— Какво точно си чул? — търпеливо попита Джофри.

Помисли си, че Колтър ще опише звуци, предизвикани от шумоленето на вятъра в дърветата и подсилени от въображението му; или от някой язовец, който се промъква към поточето зад двора на църквата. Ето защо бе съвсем неподготвен, когато Колтър прошепна уплашено:

— Дочух драскане, сър. Сякаш тя е още жива и се опитва да се измъкне навън, сред живите!

ВТОРА ГЛАВА

След петнайсет минути клисарят си отиде и Джофри отиде до бюфета в гостната. Олюляваше се като моряк, застанал на палубата по време на буря. Всъщност се чувстваше като човек, заварен неподготвен от тайфун. Може би все пак го втрисаше, както почти радостно бе предрекъл доктор Шайнбоун. Но не, не беше треска онова, което караше бузите му да поруменяват, а челото му да пребледнява като восък; онова, което караше ръцете му да треперят толкова силно, че едва не изпусна шишето с бренди, което взе от бюфета.

Ако съществуваше дори най-малкият шанс чудовищното предположение на Колтър да се окаже вярно, то нямаше време за губене. Но чувстваше, че ако не пийне една глътка, ще припадне.

Джофри Алибъртън направи нещо, което не бе правил през целия си живот: вдигна шишето и отпи направо от него.

Пристъпи назад и прошепна:

— За Бога, трябва да проверя. И ако се окаже, че се впускам в това безумно приключение само защото на стария гробар се е причуло нещо, ще му отрежа ушите и ще ги закача на верижката на часовника си, независимо от любовта му към Мизъри.

ТРЕТА ГЛАВА

Джофри реши да вземе теглената от кобилката двуколка. Небето над него тайнствено светеше, лунният сърп ту се скриваше, ту се показваше зад понесените от вятъра облаци. Беше облякъл първата дреха, която му попадна под ръка — тъмнокафяв смокинг. Пешовете му се развяваха зад него, докато подкарваше кобилката с камшика. На старата кобилка явно не се нравеше скоростта, с която той я караше да се движи; на Джофри не му се нравеше нарастващата болка в рамото му; но и двамата нямаха друг изход. „Дочух драскане, сър. Сякаш тя е още жива и се опитва да се измъкне навън, сред живите!“

Не само думите на клисаря смразяваха от ужас сърцето му; спомни си как бе отишъл в Калторп Манър на следващия ден след смъртта на Мизъри. Двамата с Ян се бяха спогледали и последният бе направил опит да се усмихне, въпреки че очите му блестяха от сдържаните сълзи. Ян бе казал:

— Зная, че звучи глупаво, но все ми се иска тя да изглежда… по-мъртва.

Джофри се опита да се усмихне и каза:

— Безсъмнено собственикът на погребалното бюро е свършил добра работа и…

— Какво погребално бюро! — изкрещя Ян и за пръв път Джофри осъзна, че приятелят му е на границата на лудостта. — Не бих позволил никому да червосва любимата ми и да я изрисува като кукла!

— Ян, скъпи приятелю! Наистина не трябва да… — Джофри понечи да го потупа по рамото, но изведнъж двамата се озоваха в прегръдките си и заплакаха като уморени деца. От съседната стая долетя плачът на бебето на Мизъри — момченце на един ден, което все още не беше кръстено. Мисис Рамидж, чието добро сърце бе разбито от мъка, му запя приспивна песен с прегракнал от сълзи глас.

През онзи ден бе прекалено загрижен за Ян и не обърна внимание на думите му. Но сега, докато подкарваше кобилката и се бореше с нарастващата болка, Джофри непрекъснато си повтаряше: „Все ми се искаше да изглежда по-мъртва.“

И това не бе всичко. Късно следобед, когато селяните започнаха да се стичат в замъка, за да поднесат съболезнованията си на опечаления господар, старият Шайнбоун се бе върнал. Изглеждаше уморен и сякаш не бе на себе си — нищо чудно за човек на неговата възраст, който твърдеше, че се ръкувал със самия Уелингтънски херцог, когато той (Шайнбоун, не Уелингтън) бил малък. Джофри си мислеше, че историята с херцога е измислена, но старият Шайни (както го наричаха двамата с Ян) го бе лекувал още от малък и дори тогава му се струваше стар. Естествено, в детските очи всеки двайсет и петгодишен човек е старец, но все пак Шайни навярно имаше седемдесет и пет години.

Беше стар… през последните двайсет и четири часа не бе подгънал крак… наистина бе възможно стар и уморен човек да допусне грешка.

Страхотна, непоправима грешка!

Тази мисъл бе накарала Джофри да напусне дома си в мразовитата нощ и да препуска под мрачното небе, където луната се криеше зад облаците.

Нима бе възможно лекарят да допусне подобна грешка? Някакъв страхлив гласец му нашепна, че е по-добре завинаги да загуби Мизъри, отколкото да се сблъска с неизбежните последствия от подобна грешка. Спомни си, че когато Шайни влезе…

Джофри седеше до Ян, който несвързано бърбореше и си припомняше как двамата бяха измъкнали Мизъри от подземната тъмница в двореца на онзи луд виконт Льору; как бяха избягали, скрити в натоварена със сено каруца; как в критичния момент Мизъри бе отвлякла вниманието на стражите, като бе измъкнала от сеното босия си крак. Джофри бе потънал в собствените си спомени за това приключение и изпитваше още по-голяма мъка. Сега се проклинаше, защото беше длъжен да забележи странното поведение на лекаря.

Може би си въобразяваше, но Шайни му се бе сторил необикновено замислен и разсеян. Дали беше от умора, или го гризеше някакво съмнение?

— Не, не може да бъде — запротестира някакъв вътрешен глас. Двуколката бързо се изкачваше по Каторп Хил. Замъкът тънеше в мрак, но… ето! — прозорецът на къщичката на мисис Рамидж още светеше.

— Дий-й, Мери! — извика той, размаха камшика и потръпна от болка. — Още малко и ще си починеш.

Не, не може да бъде!

Но докторът прегледа бегло счупените ребра и рамо на Джофри, почти не обърна внимание на Ян, ьпреки че последният стенеше от мъка. Остана в замъка, колкото го изискваше учтивостта, и на тръгване се обърна към домакина:

— Къде е тя?

— В гостната — едва успя да изрече Ян. — Бедната ми любима лежи в гостната. Целуни я вместо мен и й кажи, че скоро ще бъда при нея. — След това избухна в сълзи.

Шайни промърмори съболезнователни думи и отиде в гостната.

Може би грешеше, но едва сега на Джофри му хрумна, че старецът се забави прекалено дълго там. Когато излезе, изглеждаше странно доволен — изражението му беше меко казано неподходящо за този потопен в скръб дом, чиито прозорци вече бяха затъмнени с черни траурни завеси.

Джофри последва стареца в кухнята и колебливо го помоли да предпише прахове за сън на Ян, който беше напълно разстроен. Но лекарят изглеждаше разсеян.

— Изобщо не прилича на мис Ивлин Хайд — прошепна той. — Напълно съм убеден.

После си тръгна, без да обърне внимание на молбата на Джофри. Джофри се върна в салона и почти веднага забрави странната забележка на лекаря, като отдаде необичайното му поведение на възрастта, умората и мъката. Отново си помисли за Ян и реши, че щом не разполага с приспивателно, трябва да налее уиски в гърлото му, за да го накара да заспи.

Да, бе забравил странната забележка, не й бе обърнал внимание… но сега…

„Изобщо не прилича на мис Ивлин Хайд. Напълно съм убеден.“

Убеден в какво?

 

Джофри не знаеше, но бе твърдо решен да ткрие, въпреки че рискуваше да полудее.

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Икономката мисис Рамидж още не спеше, когато Джофри заблъска по вратата на къщичката й, въпреки че бяха изминали два часа след обичайното й време за лягане. След смъртта на Мизъри икономката откри, че не може да спи — мяташе се и се преобръщаше цяла нощ, затова не бързаше да си легне.

Въпреки че се славеше като разумна и практична жена, силните удари я накараха да изпищи и да се изгори с врялото мляко, което наливаше в чашата си. Напоследък беше много нервна, струваше й се, че всеки момент ще закрещи. Въпреки че бе потънала в скръб, тя осъзнаваше, че обзелото я странно, напрегнато чувство не е предизвикано от мъка. Никога преди не го бе изпитвала. Понякога й се струваше, че страшни и нежелани подозрения кръжат около нея, извън досега на уморения й разсъдък.

— Кой чука в този късен час — извика тя и се приближи до вратата. — Който и да си, няма да ти простя за това, че си изгорих ръката.

— Аз съм, Джофри Алибъртън. За Бога, отворете, мисис Рамидж.

Икономката зяпна и тръгна към вратата, но по пътя се сети, че е по нощница. Никога гласът на Джофри не бе звучал така отчаяно — тя не можа да повярва на ушите си. Ако в цяла Англия имаше храбрец, по-голям от господаря Ян, то това бе Джофри, но сега гласът му трепереше като на жена, която всеки момент ще изпадне в истерия.

— Секунда, мистър Джофри. Трябва да се облека.

— По дяволите — изкрещя той. — Ако ще и да сте гола, мисис Рамидж. Отворете, в името на Бога.

Тя се поколеба само за миг, сетне махна тежкия лост и отвори вратата. Видът на Джофри здравата я изплаши и отново й напомни собствените й зловещи предчувствия.

Младежът стоеше на прага странно приведен, сякаш гръбнакът му беше превит от дългогодишно носене на вехтошарски чувал. Ръката му бе пъхната под лявата мишница. Косата му беше разрошена. Тъмнокафявите му очи горяха като въглени върху бледото му лице. Дрехите му бяха странни за човек, който се славеше с елегантността си. Носеше стар смокинг с изкривен колан, отворена бяла риза и панталони от груб плат, които повече подхождаха на градинар, отколкото на един от най-богатите хора в Литъл Дънторп. При това беше обут в платнени чехли.

Самата мисис Рамидж съвсем не бе издокарана за придворен бал. Носеше дълга бяла нощница и шапчица, чиито развързани шнурчета се развяваха около лицето й като пискюли на абажур.

Тя загрижено огледа неканения гост, който явно отново бе натъртил счупените си ребра, пострадали през нощта, когато бе отишъл да доведе лекаря. Но не само болката караше очите му да горят върху бледото му лице — явно едва сдържаше ужаса си.

— Мистър Джофри! Какво…

— Не ме питайте за нищо — дрезгаво изрече той. — Само отговорете на въпроса ми.

— Какъв въпрос? — Сега икономката беше здравата уплашена, притискаше стиснатата си в юмрук лява ръка към гърдите си.

— Какво знаете за мис Ивлин Хайд?

Внезапно тя разбра причината за зловещото предчувствие, което я измъчваше още от събота вечерта. Сякаш подобна ужасна мисъл й бе хрумнала и тя съзнателно я бе потиснала, защото сега не се наложи Джофри да й обяснява надълго и нашироко. Само името на нещастната мис Шарлот Ивлин Хайд от съседното селце беше достатъчно, за да накара икономката да изкрещи:

— О, богове! О, мили Исусе! Нима е била погребана жива! Нима скъпата ми Мизъри е била погребана жива?

И още преди да чуе отговора на Джофри, жилавата мисис Рамидж на свой ред направи нещо, което никога не бе правила преди и което нямаше намерение да повтори: тя припадна в краката му.

ПЕТА ГЛАВА

Джофри нямаше време да търси ароматични соли пък и се съмняваше, че стара кримка като мисис Рамидж ги употребява. Намери под умивалника парцал, който слабо миришеше на амоняк. Не го поднесе към носа й, а плътно го притисна към лицето й. Независимо от факта, че предположението на Колтър бе невероятно, необходимо бе да го обсъди с някого.

Мисис Рамидж потръпна, изпищя и отвори очи. За миг го изгледа с объркан, замаян поглед, сетне приседна на земята.

— Не, мистър Джофри, кажете, че не го мислите сериозно, кажете, че не е вярно…

— Не знам дали е вярно, но незабавно трябва да проверим — отвърна той. — Незабавно, мисис Рамидж. Ако се наложи, не бих могъл сам да изкопая целия гроб.

Икономката го изгледа ужасено. Притискаше силно ръцете към устата си, ноктите й бяха побелели.

Джофри продължи:

— Ще ми помогнете ли? Няма към кого другиго да се обърна.

— Ами негова светлост… Ян?

— Той не бива да бъде известен, докато не научим нещо повече. Ако Бог е милостив, Ян няма да разбере нищо.

Не се осмеляваше да изрече на глас тайната си надежда, която му се струваше по-малко чудовищна от страховете му.

— Ако Бог е милостив, Ян ще научи за нощните ни подвизи, когато жена му възкръсне от гроба също като библейския Лазар.

— О, колко ужасно — промълви икономката с треперещ глас, хвана се за масата и се изправи на крака. Стоеше и се олюляваше, кичурчета коса се развяваха около лицето й заедно с панделките на нощната й шапчица.

— Ако не се чувствате добре, ще се опитам да свърша всичко сам — малко по-любезно каза Джофри.

Икономката дълбоко си пое въздух, престана да се олюлява и се запъти към килера.

— В задната барака има две лопати — каза тя. — Сложете ги в двуколката. В килера имам половин бутилка джин — не съм я пипнала от смъртта на Бил преди пет години. Ще си пийна една глътка и веднага ще дойда.

— Вие сте смела жена, мисис Рамидж. Побързайте.

— Не се бойте — промълви икономката и сграбчи бутилката — сега ръката й почти не трепереше. Шишето не беше прашно, защото мисис Рамидж неуморно почистваше дори килера, но етикетът бе пожълтял. — И вие не се бавете.

Никога не беше обичала алкохола и от първата глътка джин й се пригади, но с усилие на волята си успя да го задържи в стомаха си. Нямаше да издържи тази нощ без подкрепата му.

ШЕСТА ГЛАВА

Двуколката се носеше към двора на църквата. По небето над тях вятърът продължаваше да гони тъмните облаци на запад, а луната се спускаше към хоризонта. Сега караше мисис Рамидж и размахваше камшика над смаяната кобилка, която, ако можеше да говори, щеше да им каже, че по това време на нощта е редно да дреме в топлия си обор. Лопатите и кирката потропваха в задната част на двуколката. Мисис Рамидж си помисли, че двамата с Джофри здравата биха изплашили всеки, който ги види. Навярно изглеждаха като герои от романите на Дикенс — или по-точно — като един човек, седнал в карана от призрак двуколка. Защото тя цялата беше облечена в бяло — не беше имала време да наметне пеньоара си. Нощницата се издуваше около подутите й венозни крака, връзките на бонето й се развяваха след нея.

Стигнаха до черквата. Мисис Рамидж насочи кобилката към страничната алея и потрепери от призрачния вой на вятъра. За миг си зададе въпроса, защо свято място като църквата й се струва толкова страшно в мрака, сетне осъзна, че не се страхува от Черквата, а от предстоящата задача.

Веднага, щом се бе свестила, си беше помислила да повика на помощ господаря си — нали той преодоляваше непоколебимо всички пречки? След миг осъзна безумието на идеята си. Тук не ставаше въпрос за смелостта на негова светлост, а за запазването на разсъдъка му.

Нямаше нужда мистър Джофри да й го каже; достатъчен бе споменът за мис Ивлин Хайд.

Досети се, че нито мистър Джофри, нито негова светлост Ян бяха в Литъл Дънторп по това време. Всичко се бе случило през пролетта, преди около половин година. Мизъри беше навлязла в най-приятния период от бременността си — времето на сутрешното гадене бе отминало, тепърва й предстоеше да изпита неудобството от издутия си корем. Ето защо бе изпратила с усмивка на уста двамата приятели, които щяха да прекарат цяла седмица в съседното имение. Предполагаше се, че ще ходят на лов за яребици, ще играят карти и футбол и на един Бог знае какви мъжки забавления. Всъщност Ян се колебаеше, но Мизъри го убеди, че се чувства прекрасно и почти насила го избута от вратата. Мисис Рамидж не се съмняваше, че Мизъри ще се чувства добре. Но когато двамата млади мъже поеха към съседното имение, тя си помисли дали един от тях, а може би и двамата — няма да се върне с изпружени крака, натоварен на каруца.

Съседното имение беше собственост на Албърт Фосингтън, съученик на Джофри и на Ян. Мисис Рамидж имаше основание да вярва, че Бърти Фосингтън е луд. Преди три години той беше изял любимото си пони, след като то си бе счупило два крака и трябваше да бъде убито. Бърти обясни постъпката си като привързаност към животното. „Научих го от племената в Кейптаун — каза той. — Наричат се Грики — страхотни момчета. Представете си — пъхат в устните си пръчки и разни предмети! Убеден съм, че някои от тях спокойно могат да носят на долната си устна всичките дванайсет тома на Кралската навигационна енциклопедия, ха-ха-ха! Те ме научиха, че всеки човек трябва да изяжда любимото си същество. Не намирате ли, че в това има някаква зловеща поетичност?“

Независимо от странното му поведение мистър Джофри и негова светлост Ян много обичаха Бърти. „Питам се дали според неговата логика ще трябва да го изядат, когато умре?“ — каза си мисис Рамидж след едно посещение на Бърти, когато последният се опита да играе крикет с домашната котка и разби главата й. През пролетта двамата бяха прекарали повече от десет дни в съседното имение.

Малко след заминаването им мис Шарлот Ивлин Хайд бе намерена мъртва на поляната зад дома й, стиснала в протегнатата си ръка букет току-що набрани цветя. Селският лекар на име Билфорд за всеки случай повикал за консултация стария си колега доктор Шайнбоун. Билфорд смятал, че смъртта е причинена от сърдечен пристъп, въпреки че девойката била много млада — едва осемнайсетгодишна — и при това в цветущо здраве. Но все пак му се струвало, че нещо не е в ред.

Старият Шайни също бил озадачен, но в края на краищата потвърдил диагнозата. Повечето селяни се съгласили с него — явно сърцето на девойката не било в ред, рядко срещано явление, но не уникално. Това всеобщо мнение спасило практиката, дори живота на стария лекар след зловещото откритие. Почти всички жители на селцето били учудени от внезапната смърт на девойката, но никому не хрумнало, че може да не е мъртва.

Четири дни след погребението възрастна жена на име Соумс — мисис Рамидж я познаваше бегло — забелязала някакъв бял предмет на земята, когато влязла в двора на църквата, за да положи цветя на гроба на съпруга си, починал предишната зима. Предметът бил по-голям от цвете, сторило й се, че е мъртва птица. Когато се приближила видяла, че той не лежи, а стърчи от земята. Пристъпила колебливо напред и съзряла ръка, която се протягала от прясно изкопания гроб. Пръстите й били застинали в умоляващ жест, от краищата им стърчали окървавени кости.

Мисис Соумс с вик избягала от гробището — спуснала се към главната улица на селцето и съобщила за видяното на бръснаря, който същевременно изпълнявал ролята на местен полицай. Сетне се строполила на земята. По-късно следобед си легнала и не могла да стане от леглото почти цял месец. Всичките й съселяни й влизали в положението.

Разбира се, извършили ексхумация на тялото на нещастната девойка. Докато Джофри спираше двуколката пред вратата на гробището, мисис Рамидж горчиво съжаляваше, задето бе слушала ужасяващите подробности около ексхумацията.

Доктор Билфорд бил толкова потресен, че едва не обезумял. Установил, че бедното момиче изпаднало в каталепсия — нещо като мъртвешки транс, практикуван от индийските факири, когато ги погребват живи или забождат игли в плътта им. Останало в това състояние между четирийсет и осем и шейсет часа. Във всеки случай достатъчно, за да се пробуди и да разбере, че не е на ливадата, а в гроба.

Девойката се борила упорито за живота си. Мисис Рамидж последва Джофри в гробището, където надгробните камъни надничаха като острови сред мъглата, и си помисли, че благородните усилия ма момичето правеха случилото се още по-ужасно. Мис Ивлин Хайд била сгодена. На лявата си ръка — не онази, която стърчала над земята като ръка на удавница — носела пръстен с диамант. С него разрязала копринената облицовка и часове наред се опитвала да пробие дървения похлупак на ковчега. Накрая започнала да се задушава, но режела с лявата си ръка и копаела с дясната. Но не успяла. Когато я изровили, от тъмночервеното й лице се взирали изхвръкналите й от ужас очи.

Часовникът на църковната кула удари дванайсет — часът, когато, според майката на мисис Рамидж, вратата на смъртта се открехва и мъртвите минават през нея. Икономката едва се въздържа да не изпищи, паниката й нарастваше с всяка измината стъпка; съзнаваше, че ако побегне, няма да спре, докато не се строполи в несвяст. Затова се упрекна:

— Глупава, страхлива жена! — А после допълни: — Глупава, страхлива и егоистка! Сега трябва да помислиш за негова светлост… и за възможността Мизъри да е…

Не, подобна идея беше налудничава. Бе изминало прекалено дълго време.

Двамата с Джофри се приближиха и се загледаха като хипнотизирани в надгробния камък на Мизъри, където бяха изписани датата на раждането и на смъртта й и едно-единствено изречение: „Любимката на всички.“

Мисис Рамидж погледна младежа и промълви с глас на човек, събуждащ се от дълбок сън:

— Защо не донесохте сечивата?

— Почакайте — отвърна той, просна се на земята и долепи ухото си до гроба, където вече започваше да никне трева.

За миг върху осветеното му от лампата лице бе изписан същият мъчителен страх, който бе забелязала в мига, когато бе почукал на вратата й. После това изражение се замени от безкраен ужас и безумна надежда.

— Струва ми се, че е жива — с огромно усилие прошепна той и погледна икономката. Очите му бяха облещени, устните му се гърчеха. Внезапно се преобърна по корем и изкрещя в гроба:

— МИЗЪРИ! ТУК СМЕ! ЗНАЕМ, ЧЕ СИ ЖИВА. ДРЪЖ СЕ, СКЪПА!

Веднага след това скочи на крака и изтича към двуколката, за да вземе сечивата. Обутите му в чехли крака разкъсваха ниско стелещата се мъгла.

Краката на мисис Рамидж се подкосиха, за малко отново щеше да припадне. Сякаш по собствена воля главата й се притисна към земята — беше виждала как деца долепват ухото си към железопътната линия и се ослушват за пристигането на влака.

Сега и тя чуваше звуците — приглушено, мъчително скрибуцане, което бе различно от звуците, издавани от къртиците — нечии пръсти безпомощно драскаха дървения ковчег.

Икономката си пое дълбоко дъх, който сякаш помогна на спрялото й сърце да забие отново, и извика:

— ИДВАМЕ, МИЛЕДИ, ИДВАМЕ! БЛАГОДАРЯ НА БОГА, ЧЕ ПРИСТИГНАХМЕ НАВРЕМЕ!

С треперещи пръсти започна да изскубва поникналата трева. Когато Джофри се върна, бе успяла да изкопае дълбока дупка.