Том Кланси
Баланс на силите (50)

50.
Вторник, 07:20 ч. Вашингтон

Въпреки че почти не беше спал през последните двайсет и четири часа, Пол Худ се чувстваше изненадващо свеж.

Беше говорил с полковник Огъст и Ейдийн Марли, след като те се върнаха в щабквартирата на Интерпол. По онова време още не се знаеше каква ще е съдбата на Даръл Маккаски, Мария Корнеха и Луис Гарсия де ла Вега — въпреки че генерал Маноло де ла Вега го беше уверил, че когато му дойде времето, вътре ще влезе полицейски отряд, дори ако трябва той самият да рита всички по задниците.

Най-накрая Маккаски се обади от една военнополева болница, за да каже, че са добре. Когато се добереше до някой обезопасен телефон на Интерпол, щеше да се обади за доклад с повече подробности.

Худ, Роджърс, Хърбърт, Кофи и Плъмър отпразнуваха събитието с кафе и взаимни поздравления. Обади се и посланикът Абрил, за да каже, че кралят и премиерът са информирани и ще направят изявление пред народа в два следобед местно време. Абрил не можеше да им каже дали кралският дворец е отнет от ръцете на войската на генерал Амадори. Допълни, че на Белия дом ще му бъде изпратена информация веднага щом такава се появи и успее да си проправи път през всичките бюрократични канали.

Абрил не можа да им каже и какво евентуално е бъдещето на Испания — не само защото това нямаше да е на място, ами и защото наистина не знаеше.

— Както депутатът Серадор, така и генерал Амадори отприщиха някои много силни противникови сили — каза той. — Бяха подкладени редица етнически и културни различия. Надявам се — макар и да не съм съвсем сигурен, — че те могат да бъдат овладени.

— Ние също ще се молим за добър изход — каза Худ.

Посланикът му благодари.

След като разговорът приключи, Хърбърт измърмори няколко солени южняшки израза по адрес на посланика и тайнствеността му, макар Плъмър да му припомни, че Абрил действа според протокола за подобни ситуации.

— Спомням си колко беше разстроен Джими Картър, когато бяха освободени американските заложници в Техеран — каза той. — Иранците изчакаха Роналд Рейгън да изрече клетвата за влизането си в длъжност и чак тогава ги пуснаха. Когато бившият президент Картър се обадил в Белия дом, за да разбере дали американците са освободени, му отговорили, че информацията се филтрира. Разбрал истината много по-късно.

Хърбърт обаче не се успокои, а вдигна телефона на страничната облегалка на инвалидната си количка, обади се в собствения си кабинет и помоли помощника си да се обади на Интерпол и да разбере дали наблюдателите на покрива на Операта имат някакви последни данни за положението в двореца. След не повече от две минути беше осведомен, че стрелбата е прекратена, а на няколкото места в двора, които те можели да наблюдават, полицията държала нещата в свои ръце. Едно обаждане до Стивън Винс и сводка със сателитите на националното разузнаване потвърдиха, че войниците сдават оръжието си, а цивилните лица се отвеждат до временна лаборатория на Червения кръст, установена до катедралата „Алмудена“.

Хърбърт се усмихна тържествено.

— Какво ще кажете да информираме Абрил, че „дипломатическите канали“ вече включват много повече станции отпреди?

Най-накрая се обади и Маккаски — чак в седем и четирийсет и пет. Худ включи разговора на спикър. Маккаски каза, че бил напълно изтощен, имал три счупени ребра и натъртен бъбрек. Иначе бил в добро състояние на духа. Мария и Луис трябвало да минат през операция, но и двамата щели да се оправят.

— Аз ще остана тук известно време, за да се възстановя — допълни Маккаски. — Надявам се, че няма проблеми с това.

— Никакви — увери го Худ. — Остани, докато се възстанови всичко, което ти е необходимо.

Маккаски му благодари.

Никой не посмя да обсъжда ролята на Маккаски в убийството на генерал Амадори. Въпросът нямаше да се обсъжда, докато някой от Оперативния център — по всяка вероятност това щеше да бъде Майк Роджърс — не отлетеше за Мадрид, за да говори с него. Сред агентите на разузнаването съществуваше неписаното правило, че всяко убийство трябва да се третира с церемониално страхопочитание. Обсъждането със съответния агент трябваше да се прави лице в лице, почти като изповед. По този начин се затвърждаваше мнението, че убийството на лидер или шпионин никога не се приема като нещо естествено, макар понякога да е съвсем наложително.

— Има едно нещо, което искам да направя колкото е възможно по-скоро — каза Маккаски.

— И какво е то? — попита Худ.

— Тук се надигнаха доста религиозни брожения — отвърна Маккаски. — Генерал де ла Вега ми каза, че по всяка вероятност отец Гонзалес — главният свещеник на испанските йезуити — е силен поддръжник на генерал Амадори. Главният свещеник е бил обгазен със сълзотворен газ при нападението на отряда на Огъст — по това време той е имал среща с генерала в Тронната зала. Ватикана със сигурност ще проведе разследване.

— Това ще натъжи доста испанци — каза Роджърс. — Особено ако отец Гонзалес отрече обвиненията и страната се раздели на привърженици на йезуитите и другите римокатолици.

— Всичко това просто ще подпомогне разпадането на Испания, срещу което се борим — каза Маккаски — и което е неизбежно според почти всички тук. Някой, който бил разговарял с премиера, казал на генерал де ла Вега, че вече се работи по съставянето на нова конституция — такава, която да позволи на отделните региони буквална автономия при наличието на доста хлабаво централно правителство.

— Защо не се обадим на Абрил и не му кажем какво ще стане в собствената му страна? — обади се Хърбърт.

Худ се намръщи и му даде знак да мълчи.

— Причината, поради която споменах отец Гонзалес — каза Маккаски, — е, че един от йезуитските свещеници ни помогна да си отървем кожите. Казва се отец Норберто Алказар.

— Той добре ли е? — попита Худ, докато си записваше името.

— Раниха го, докато ми помагаше да се добера до Мария — няколко дълбоки драскотини от парчетата камък, откъртени при стрелбата в двора. Но нищо сериозно иначе. Искам обаче да направя нещо за него. Не ми се струва да е от ония свещеници, които задължително искат да се качват по йерархичната стълбица. Докато бяхме във военнополевата болница, отец Норберто ми каза, че в цялата тази бъркотия се е простил с брат си. През доста неща е минал преди това. Може би ще успеем да направим нещо за енорията му. Да се уговорим с Ватикана, ако Белият дом може да го уреди.

— Непременно ще поговорим с тях — каза Худ. — Можем например да създадем стипендия на името на брат му.

— Звучи ми приемливо — съгласи се Маккаски. — Но може би и една на името на Марта. Може би от цялата тая лудница ще излезе и нещо хубаво.

След като всички присъстващи пожелаха успех на Маккаски — „И нямам предвид само здравето ти“, допълни Хърбърт — Худ затвори. Историята за отец Норберто му напомни за нещо, което обикновено остава незабелязано при подобни събития. Че не става въпрос само за това, че се променя съдбата на една страна. Вълните тръгват и навън и обхващат и целия свят — но освен това тръгват и навътре и влизат във всеки един човек. Че не става въпрос само за една метаморфоза, която е адски интересно да наблюдаваш. Също така завладяващо е да си дадеш сметка, че си бил част от този процес. И то без да си напускал кабинета си.

Беше време да се откаже от тази отговорност.

Свърза се с Бъгс Бенет и го помоли да се обади на жена му. Каза му, че е в дома на родителите си в Олд Сейбрук.

Хърбърт вдигна поглед и възкликна:

— Внезапно пътуване?

Худ поклати глава.

— Историята е по-дълга.

След това извърна монитора към себе си и влезе в личния си файл.

След малко Бъгс позвъни и каза:

— Сър?

— Да?

— Господин Кент твърди, че Шарън и децата са тръгнали рано тази сутрин обратно за Вашингтон. Щели да хванат самолета в осем часа. Искате ли да говорите с него?

— Не — отвърна Худ и погледна часовника си. — Благодари му и му предай, че ще се обадя по-късно.

— Да позвъня ли на клетъчния телефон на госпожа Худ?

— Не, Бъгс, аз ще й разкажа всичко, когато я видя на летището.

Худ затвори и допи кафето си. След това стана.

— На летището ли отиваш? — попита Хърбърт. — Шефе, сигурен съм, че трябва да осведомиш президента.

Худ погледна Роджърс.

— Майк, имаш ли нещо против да направиш това вместо мен?

— Не, разбира се — отвърна Роджърс и потупа превръзките си. — Сложих си чисто нови превръзки, преди да дойда.

— Добре — каза Худ, извади клетъчния телефон от сакото си и го пъхна в едно чекмедже. — Смятам да се измъкна оттук, преди да са ме привикали за нещо.

— Кога ще се върнеш? — попита Хърбърт.

Худ погледна монитора, после се надвеси над клавиатурата и каза:

— Ще се видим на погребението на Марта.

След това погледна Роджърс. Генералът гледаше остро и въобще не мигаше. Беше разбрал.

— Мога да ви кажа само едно — рече Худ. — Даръл беше прав. И от пълната лудница може да се появи нещо добро. През всичките тези кризисни ситуации аз просто не можех да имам по-добър екип от вас.

— Хич не ми харесват тия думи — каза Хърбърт.

Худ се усмихна. И без усмивката да изчезва от лицето му, изпрати по електронната поща оставката си до Белия дом. След това обърна гръб на бюрото си, отдаде чест на Майк Роджърс и излезе от кабинета.