Том Кланси
Баланс на силите (38)

38.
Вторник, 11:23 ч. Мадрид, Испания

Полковник Огъст улучи генерала в горната част на стъпалото, но и това беше достатъчно. Амадори изстена в противогаза си и залитна към генерал-майора. В това време оръжието му започна да стреля. То все още беше пъхнато под ръката на свещеника и няколко куршума полетяха към Огъст. Полковникът обаче вече беше скочил наляво, докато Скот се бе хвърлил надясно. Свещеникът изпищя и падна на колене. Куршумите се удряха по мраморната стена, но никой не пострада.

Огъст и Скот се хвърлиха на пода в идеалната за случая поза, при която едното рамо поема удара, а главата е плътно прибрана към гърдите. Правиш кълбо напред и в крайна сметка заставаш прав с лице по посока на скока си. Обърнаха се бързо към целта си, докато през това време останалите от отряда обхождаха коридора, за да са сигурни, че всички войници на генерала са все още проснати на пода. Редник Де Вон вече се движеше сама, макар и леко приведена — очевидно я болеше от уцелилия я куршум.

Генерал-майорът беше успял да обгърне с една ръка Амадори през гърдите. Положи максимални усилия и в крайна сметка генералът застана на крака. Двамата се оттеглиха като пуснаха цял фонтан автоматичен огън, при което всички от отряда на полковник Огъст паднаха на земята и се търколиха във всички възможни посоки, за да се прикрият. Няколко поразени испански войници започнаха да крещят — очевидно бяха улучени.

През цялото това време Ейдийн беше останала в Залата на алебардите — но не защото се страхуваше, а защото не искаше да се пречка при изпълнението на плана на хората от отряда. Освен това искаше да е свободна, за да може да помогне в случай, че някой от тях бъде поразен. Беше се опитала да помогне на Сондра да тръгне по коридора, но Сондра я беше уверила, че ще справи отлично и сама. Сега-засега може би наистина беше така. Ейдийн знаеше от опит, че постоянната болка — като от спукано ребро или несмъртоносна рана от куршум — има едно предимство. Съзнанието има способността да блокира достъпа й до себе си, дори когато тя е много силна. По-трудно за понасяне е, когато болката се повтаря на определени интервали или пък се увеличава постоянно.

И изведнъж Ейдийн се оказа със задача. Раненият Амадори беше изчезнал зад ъгъла в коридора на изток, а в момента тя беше единственият човек от екипа, който беше на крака. От западния край на коридора започна да се чува съвсем отчетливо и ясно трополенето на войнишки ботуши. Димът беше все още твърде гъст, за да може да види толкова надалеч, но тя знаеше, че към тях се приближава подкреплението. Отрядът на Огъст трябваше да пусне още няколко гранати, за да се справи с новопристигащите. Ако войниците бяха предупредени чрез камерите от системата за охрана или по телефона от Тронната зала, беше много възможно да носят противогази. В случай че нещата стояха точно така, отрядът на полковника трябваше да се измъква. А полковник Огъст щеше да се откаже от продължаване на акцията, ако трябваше да се дадат прекалено много жертви. През това време Амадори сигурно щеше да успее да се изплъзне.

Някой трябваше да проследи генерала — със или без система за наблюдение от разстояние. Ако Ейдийн запазеше определена дистанция, Амадори можеше и да не я забележи. Имаше много голяма вероятност да наблюдава камерите за пътя пред, а не зад себе си. А да спазва определено разстояние, докато има възможност да стреля право по него, беше напълно изпълнимо. По пода имаше кръв от раната в крака на Амадори. Тя щеше да остави достатъчно следи, които да я насочват. Ако пък генералът решеше да спре да се превърже, още по-добре. Може би тогава щеше да успее да го унищожи.

Тя се огледа назад. Испанските войници имаха противогази. Огъст даде сигнал на хората си да отстъпят, докато двамата със Скот започнаха да стрелят по приближаващите войници, които пък се разпръснаха във всички посоки, за да търсят прикритие.

Ейдийн изруга. Полковник Огъст щеше да се откаже от акцията. Тя обаче не беше от техния отряд. Не беше длъжна да се отказва. Цялата работа беше започнала, защото някои беше стрелял по нея и Марта Макол. Е, сега тя имаше възможност да сложи край на всичко по подобаващ начин.

Ейдийн пое дълбоко дъх. През маската въздухът имаше вкуса на въглищен прах, но тя вече беше започнала да свиква с него. Пое дъх още веднъж и хукна по потъналия в дим коридор.