Том Кланси
Баланс на силите (7)

7.
Понеделник, 22:56 ч. Сан Себастиан, Испания

След експлозията на яхтата на Рамирес не беше оцелял нито един човек.

Адолфо не беше и очаквал някой да оцелее. Ударната вълна беше прекатурила яхтата, преди някой да може да се измъкне. Хората, които бяха останали живи след експлозията, се бяха удавили. Беше избягал само водачът на малката моторна лодка. Адолфо познаваше въпросния човек. Казваше се Хуан Мартинес и беше един от водачите на „фамилията“ Рамирес. За него се носеше слухът, че е много изобретателен и предан на шефа си. Адолфо обаче не се притесняваше от Мартинес — нито пък от когото и да било от останалите убийци на Рамирес. Много скоро „фамилията“ вече нямаше да съществува като противникова сила. А пък нейното ликвидиране щеше да накара другите „фамилии“ да не се пречкат на плановете на Генерала. Много е интересно как властта престава да означава толкова много, когато е заплашено нечие оцеляване.

Рибарят бе останал на местопроизшествието, за да даде на полицията сведения като очевидец на експлозията. Когато двама млади служители от крайбрежния патрул се качиха на лодката му, Адолфо се държа така, сякаш е много разстроен от събитията. Служителите казаха на Адолфо да се успокои, което той и направи — макар и само съвсем леко. Информира ги, че бил гледал към пристанището, когато яхтата експлодирала. Обясни също така, че единственото, което видял, било силен блясък и как всичко полетяло във въздуха — парчетата съскали и пушели, когато падали във водата. Единият записваше всичко бързо, докато другият задаваше въпросите. И двамата изглеждаха доста въодушевени, че най-накрая и в тяхното пристанище се е случило нещо толкова драматично.

Полицаите взеха името, адреса и телефона на Адолфо, след което му разрешиха да си ходи. Адолфо се престори, че се е успокоил достатъчно, и им пожела успех при разследването. След това запали двигателя и насочи лодката към пристанището.

Извади една от свитите на ръка цигари от джоба на панталона си, запали и всмукна дълбоко. Беше доволен — никога през живота си не беше бил толкова доволен. Това не беше първата му задача по каузата. През последната година той беше подготвил едно писмо-бомба до един вестник, а също така беше заредил колата на един телевизионен репортер така, че да избухне, когато бъде махната капачката на резервоара. И двете акции бяха завършили успешно. Тазвечерната обаче беше най-важна от всички и беше завършила направо идеално. И което бе още по-добре — беше я осъществил сам. Генерала го беше помолил да свърши всичко сам по две причини. Първо, ако Адолфо бъдеше заловен, каузата щеше да загуби само един от защитниците си в този регион. Второ, ако Адолфо се провалеше, Генерала щеше да знае кого точно да обвинява. Това беше много важно. При наличието на толкова много важни задачи за в бъдеще нямаше никакво място за некомпетентни действия.

Адолфо плавно направляваше лодката към брега. Дясната му ръка лежеше върху руля, а лявата държеше доста поизтърканото въже на старата камбанка, която висеше от външната страна на кабинката на щурвала. Той ловеше риба в тези води още от съвсем малък, когато работеше на лодката на баща си. Ниският и някак мъглив звук на тази камбанка беше едно от двете неща, които го връщаха съвсем като на живо в онези дни. Другото беше миризмата на пристанището. Миризмата на океана се усилваше с приближаването към брега. Това винаги му беше изглеждало много странно, докато един ден не го спомена на брат си. Норберто му обясни, че нещата, които създават миризмите — солта, измрелите риби, гниещите водорасли — винаги се придвижват към брега. Тъкмо поради тази причина крайбрежните ивици винаги миришели повече на море, отколкото самото море.

— Отец Норберто — въздъхна Адолфо. — Толкова образован и толкова наивен. — По-големият му брат беше йезуитски свещеник и през целия си живот беше искал да бъде точно и само това. След ръкополагането му преди седем години местната енория мина под неговото духовно владение. Норберто знаеше много за най-различни неща. Вярващите от неговата енория го наричаха галено „Учения“. Той можеше да им обясни защо океанът мирише, защо слънцето става оранжево при залез, защо човек все пак вижда облаците, макар че те се състоят от водни капки. Онова, за което Норберто си нямаше почти никаква представа, беше политиката. Навремето се беше присъединил към една протестна демонстрация срещу испанското правителство — обвиняваха правителството, че е финансирало батальоните на смъртта, избили стотици хора в средата на осемдесетте години. Това обаче не беше толкова политически, колкото хуманистичен поход. Църковната политика му беше също толкова неясна. Норберто мразеше да е надалеч от енорията си. Два или три пъти в годината отец Гонзалес — шефът на главния йезуитски орден и най-влиятелният йезуитски прелат в Испания — даваше аудиенция или ставаше домакин на официални вечери в Мадрид, организирани за църковните светила. Норберто не посещаваше тези светски събития, освен ако не му бъдеше заповядано, но то така или иначе ставаше съвсем рядко. Липсата му на интерес към собственото му издигане способстваха за това властта и финансите да отидат в ръцете на отец Иглесиас в близкия Билбао.

Адолфо беше експертът в политиката — нещо, което Норберто не искаше да признае. Братята не спореха почти никога; те се бяха грижили един за друг още откакто бяха съвсем малки момченца. Политиката обаче беше темата, по която винаги имаха сериозни и разгорещени спорове. Норберто вярваше в обединената нация. Веднъж беше казал с много горчивина: „Достатъчно неприятно е, че християнското царство е вече разделено“. Мечтаеше си така наречените от него „божи испанци“ да живеят в мир и разбирателство.

За разлика от Норберто, Адолфо не вярваше нито в Бог, нито в испанците. Ако имаше Бог, разсъждаваше той, светът щеше да изглежда много по-добре. Нямаше да има нито конфликти, нито незадоволени нужди. Колкото до съществото, наречено „испанец“, според Адолфо Испания винаги беше съществувала като една крехка мозайка от най-различни култури. Било е така преди раждането на Христа, когато баските, иберийците, келтите, картагенците и всички останали били обединени за първи път под властта на Рим. Било е така и през 1469 година, когато Арагон и Кастилия се обединили чрез брака между Фердинанд II и Изабела I. Било е така и през 1939-а, когато Франциско Франко станал Ел Каудильо — водач на нацията — след опустошителната Гражданска война. Беше вярно и в днешно време.

Също така беше вярно, че в рамките на тази конфедерация кастилците винаги бяха играли ролята на жертви. Те бяха най-голямата етническа група и по тази причина от тях се страхуваха. Винаги изпращаха тях най-напред в битките или пък те първи попадаха под експлоататорския камшик на заможните. Иронията беше, че ако имаше такова нещо като „истински“ испанец, то това беше кастилецът. По природа той бе трудолюбив и жизнерадостен. Животът му беше изпълнен с честно пролятата пот от тежкия труд и със страст. Сърцето му беше пълно с музика, любов и много смях. А домът му — земята на Сид — бяха обширните равнини, осеяни с вятърни мелници и крепости под безконечното синьо небе.

Адолфо вкусваше с наслада гордостта от наследството си и удара, който беше осъществил тази нощ. Вече влизаше в пристанището и гледаше лодките, оставени на пристан там. Пристанището се намираше зад огромното Айюнтамиенто от деветнайсети век — сградата на общинския съвет. Адолфо беше доволен, че е нощ. Въобще не обичаше да се прибира, когато още е светло и се виждат всичките магазинчета за сувенири и ресторантите. Каталунските пари бяха превърнали Сан Себастиан от рибарско селище в туристическа забележителност.

Адолфо правеше внимателни и сигурни маневри около многобройните увеселителни корабчета, закотвени в пристанището. Рибарите обикновено оставяха лодките си някъде встрани, в близост до кея — така по-лесно разтоварваха уловената риба. Увеселителните корабчета обаче пускаха котва навсякъде, където пожелаеха собствениците им. След това екипажите им стигаха до брега с малки ладии. За Адолфо увеселителните корабчета бяха ежедневен показател, че богатите не дават пет пари за нуждите на работническата класа. Исканията на рибарите нямаха никакво значение за влиятелните и заможни каталунци, нито пък за туризма, който те поддържаха, за да печелят ресторантите им, хотелите им и фирмите за въздушни полети.

Когато стигна до пристана, Адолфо завърза лодката си на обичайното място. След това метна на рамо ремъка на чантата си и си проправи път сред групите туристи, събрали се при гърма от експлозията. Няколко души на пристана го бяха видели да се приближава откъм залива и почнаха да го питат какво се е случило. Той само свиваше рамене, клатеше глава и вървеше по калдъръма покрай редицата магазинчета за сувенири и новия аквариум. Знаеше, че не е хубаво да спираш и да говориш с хората след изпълнението на задача. Съвсем човешко е да започнеш да поучаваш или да се фукаш, но това може да се окаже фатално.

Адолфо сви към Монте Ургюл — местния парк. Паркът беше затворен за леки коли, но беше пълен с древни бастиони и самотни артилерийски топове. В него се намираше и едно старо английско гробище от войната на Уелингтън срещу французите през 1812 година. Като момче Адолфо си играеше тук често — преди останките да бъдат превърнати от покрити с треволяци развалини в защитен исторически паметник. Много обичаше да си представя, че е кавалерист. Само дето не се бореше против властните французи, а против „Мадридските копелета“, както ги знаеше той. Износителите, които докараха баща му до гроба още съвсем млад. Хората, които изкупуваха рибата с тонове, за да я разнасят с кораби из целия свят, и които подкокоросваха младите рибари да порят водите отвъд Сан Себастиан. Износителите не искаха да си изградят постоянен списък от снабдители. Нито пък ги беше грижа дали нарушават екологичния баланс на региона, или не. Подкупите на съответните служители осигуряваха липсата на грижа и от страна на правителството. Единственото, което искаха те, бе да задоволят новопоявилото се и безпрецедентно търсене на риба, която беше изместила телешкото по софрите на Европа и Северна Америка. Пет години по-късно — през 1975-а — износителите започнаха да закупуват риба от Япония и нещата се оправиха. Крайбрежните води бяха отново в техни ръце. За неговия баща обаче беше твърде късно — той почина след година, а майка им само няколко месеца след него. От този момент останаха само двамата с Норберто.

Плюс Генерала, разбира се.

Адолфо излезе от парка точно след музея „Сан Телмо“ бивш доминикански манастир, след което мина бързо по Кале Окендо. Единствените звуци долитаха откъм брега и от отворените прозорци, през които се чуваше приглушеният говор от включените телевизори.

Апартаментчето на Адолфо се намираше в една сграда на малка странична уличка на още две пресечки на югоизток. Той се изненада, когато откри, че вратата е отключена, и влезе предпазливо. Дали Генерала беше изпратил някого, или беше полицията?

Нито едно от двете. На леглото лежеше брат му.

Норберто затвори книгата, която четеше — „Възгледите на Епиктет за морала“.

— Добър вечер, Долфо — каза Норберто и седна. Старите пружини на леглото започнаха да се оплакват. Свещеникът беше малко по-висок и тежък от брат си. Имаше пясъчнокафява коса и кафяви очи, които гледаха иззад очилата без рамки. Тъй като Норберто не беше постоянно изложен на слънчевите лъчи като брат си, кожата му беше видимо по-бледа и без бръчки.

— Добър вечер, Норберто — поздрави Адолфо. — Каква приятна изненада. — Той метна износената си чанта на малката кухненска маса и си съблече пуловера. Хладният въздух, който влизаше през отворения прозорец, беше приятен.

— Ами, да ти кажа честно — започна брат му, — понеже не съм те виждал от доста време, реших да намина. — Той отправи поглед към цъкащия часовник на барплота в кухнята. Единайсет и половина? Не ти ли е малко късничко?

Адолфо кимна, бръкна в чантата и започна да вади мръсни дрехи.

— В залива имаше инцидент. Една яхта се взриви. Останах да дам показания на полицията.

— Аха — рече Норберто и се изправи. — Чух бумтежа и се зачудих какво ли става. Има ли пострадали?

— За нещастие, да — отвърна Адолфо. — Загинали са няколко души. — Не каза нищо повече. Норберто знаеше за политическата активност на брат си, но нямаше и представа за връзката му с Генерала и групата му. На Адолфо му се щеше да запази нещата в това положение.

— Жертвите от Сан Себастиан ли са? — попита Норберто.

— Не знам — отвърна Адолфо. — Тръгнах си, след като пристигна полицията. Не можех да направя нищо. — Започна да мята влажните дрехи на импровизирания простор, опънат до прозореца. Винаги си носеше дрехи за смяна на лодката, за да може да се преоблича в нещо сухо. Не погледна нито за миг към брат си.

Норберто се приближи бавно до старата желязна готварска печка. Отгоре й беше поставена малка тенджерка.

— Направих малко cocido^[1] у дома и ти го донесох — каза той. — Знам колко го обичаш.

— Тъкмо се чудех на какво мирише толкова хубаво. Със сигурност не са дрехите ми. — Адолфо се усмихна. — Благодаря ти, Берто.

— Ще ти го затопля, преди да тръгна.

— Не се притеснявай — каза Адолфо. — И сам ще се справя. Защо не се прибереш? Сигурен съм, че си имал уморителен ден.

— Ти също — рече Норберто. — Уморителен ден и не по-малко уморителна вечер.

Дали Норберто подозираше нещо?

— Тъкмо четях, че както Бог носи благодат, така и доброто носи благодат — рече Норберто с усмивка. — Позволи ми да бъда добър. Нека се погрижа малко за теб. — Той драсна клечка кибрит и запали печката.

Адолфо се усмихна предпазливо.

— Добре, добре, mi hermano^[2] — каза той. — Бъди добър. Макар че който и да питаш из града, вече си достатъчно добър и за двама ни. Седиш до леглото на болните, четеш книги на слепите, наглеждаш децата в църквата, докато родителите им ги няма…

— Това ми е работата — каза Норберто.

Адолфо поклати глава.

— Много си скромен. Щеше да правиш всичко това, дори ако свещеничеството не ти беше призвание.

Тенджерката закъкри. Това напомни на Адолфо за времето, когато двамата с Норберто още бяха момченца и ядяха всичко, което майка им оставяше върху кухненската печка. Когато бяха заедно като тази вечер, онова време въобще не изглеждаше толкова далечно. Но въпреки това толкова много неща се бяха случили с Испания… и с тях.

Адолфо се опитваше да не бъде припрян, макар и да нямаше време. Не искаше да дава основания на Норберто да се тревожи за него.

Норберто разбъркваше задушеното и наблюдаваше брат си. Свещеникът изглеждаше състарен и изморен на жълтеникавото осветление на голата крушка. Раменете му се отпускаха повече с всяка година. Адолфо беше решил много отдавна, че да се прави добро сигурно е доста изтощително занимание. Да приемаш в себе си болките и страданията на другите, без да можеш да излееш своите собствени пред никого — освен пред Бог. За това беше необходим определен темперамент, с какъвто Адолфо не беше надарен. Ако човек страда на Земята, то той трябва да предприеме действия на Земята. Не тръгваш да молиш Бог за силата да издържиш. Молиш го само да ти помогне да вършиш нещата както трябва.

— Кажи ми, Адолфо — изведнъж каза Норберто, без да се обръща, — това, дето ми го разказа преди малко, вярно ли е?

— Моля? — възкликна Адолфо. — Кое дали е вярно?

— Трябва ли да бъда добър и за двама ни?

Адолфо сви рамене.

— Не. Поне не доколкото се отнася до мен.

— А доколкото се отнася до Бог? — попита Норберто. — Той би ли казал, че ти си добър?

— Нямам представа. Ти трябва да Го питаш.

— За нещастие той невинаги ми отговаря, Долфо. — Норберто се обърна. — Тъкмо затова питам теб.

Адолфо изтри ръцете си в крачолите на панталона.

— Нищо не ми тежи на съвестта, ако за това ти е думата.

— Нищо?

— Да. Защо всъщност ми задаваш този въпрос? Трябва ли да се тревожа за нещо?

Норберто взе една купичка от лавицата и я напълни със задушено. После я сложи на масата и я посочи.

— Яж.

Адолфо се приближи, взе една лъжица и гребна.

— Горещо е. И много вкусно. — Погледна брат си. Норберто се държеше много странно.

— Улови ли нещо тази вечер? — попита свещеникът.

— Доста — отвърна Адолфо.

— Не миришеш на риба — отбеляза Норберто.

Адолфо задъвка парче агнешко и посочи въжето с дрехите.

— Преоблякох се.

— И дрехите ти не миришат на риба — каза Норберто и сведе поглед.

И изведнъж Адолфо си даде сметка какво не е наред. Той беше рибарят, но всъщност Норберто ловеше рибата в момента.

— Какво те доведе до тия мисли? — попита той.

— Преди малко се обадиха от полицията.

— И?

— Съобщиха ми за ужасната експлозия на яхтата — отвърна Норберто. — Казаха ми, че може да имат нужда от мен за последното причастие. Дойдох тук, за да съм по-близо до пристана.

— Не е имало нужда — каза уверено Адолфо. — Никой не би могъл да оцелее при подобна експлозия.

Норберто го погледна.

— Ти си сигурен в това, защото си видял експлозията или защото има някаква друга причина?

Адолфо го погледна. Не му харесваше насоката, която беше приел разговорът. Той остави лъжицата на масата и обърса уста с опакото на ръката си.

— Трябва да тръгвам.

— Къде?

— Трябва да се видя с едни приятели.

Норберто пристъпи към брат си. Постави ръце върху раменете му и го погледна право в очите. Адолфо си даваше ясна сметка, че лицето му е напълно недостъпно за брат му. Безизразна маска.

— Има ли нещо, което искаш да ми кажеш? — попита Норберто.

— За кое?

— За… каквото и да било — отвърна Норберто стеснително.

— За каквото и да било ли? Разбира се. Обичам те, Берто.

— Не това имах предвид.

— Знам — рече Адолфо. — Теб също те знам, Норберто. Какво те измъчва? Имаш ли нужда от помощта ми? Искаш да знаеш какво съм правил тази вечер? За това ли е цялата работа?

— Вече ми каза, че си ловил риба — отвърна Норберто. — Има ли причина да не ти вярвам?

— Виж, ти знаеш много добре каква е била експлозията, но въпреки това се преструваш, че не знаеш — каза Адолфо. — Не си дошъл тук, за да бъдеш по-близо до морето, Берто. Дошъл си, за да провериш дали съм си у дома. Добре де. Не бях. Знаеш също така, че тази вечер не съм ловил.

Норберто не каза нищо. Свали ръцете си от раменете на брат си и те се отпуснаха като оловни.

— Винаги си ме гледал като на рентген — каза Адолфо. — Винаги знаеш какво мисля, какво чувствам. Когато бях юноша, често се прибирах след нощ, прекарана с проститутки или в боеве на петли, и се опитвах да те лъжа. Казвах ти, че съм играл на мач или съм бил на кино. Ти обаче винаги ме поглеждаше право в очите и прочиташе истината, макар че никога не казваше нищо.

— Тогава беше момче, Долфо. Това, което правеше, беше част от възмъжаването ти. Сега вече си голям човек…

— Точно така, Норберто — прекъсна го Адолфо. — Вече съм голям човек. Мъж, който няма никакво време за боеве с петли, да не говорим пък за тичане подир жени. Виждаш, братко, че няма за какво да се тревожиш.

Норберто пристъпи към него.

— Сега пак те гледам право в очите. И съм сигурен, че има за какво да се тревожа.

— Това се мои грижи, не твои.

— Въобще не си прав — не се съгласи свещеникът. — Ние сме братя. Болката ни е обща, тайните ни са общи, любовта — също. Винаги е било така. Искам да ми разкажеш, Долфо. Моля те.

— Какво? За делата си ли? За вярата си? За мечтите си?

— За всичко. Седни. Разкажи ми.

— Нямам време — отказа Адолфо.

— Когато става въпрос за душата ти, трябва да намериш време.

Адолфо изгледа брат си продължително.

— Разбирам. А ако имах време, ти като брат ли щеше да ме слушаш, или като свещеник?

— Като Норберто — отвърна кротко свещеникът. — Не мога да разделям себе си от това, което правя.

— Което означава, че ще се превърнеш в будната ми съвест — каза Адолфо.

— Страхувам се, че тази длъжност е може би вакантна — отвърна Норберто.

Адолфо го изгледа — този път още по-дълго. След това се обърна.

— Наистина ли искаш да знаеш какво правих тази вечер?

— Да, искам.

— Тогава ще ти кажа. Ще ти кажа, защото ако се случи нещо, искам да знаеш какво съм направил и защо съм го направил. — Той се обърна и заговори с много нисък глас, да не би съседите да чуят нещо през тънките стени. — Каталунците на яхтата, която потъна — Рамирес и неговата паплач — планираха и извършиха убийството на една американска дипломатка в Мадрид. В джоба си имам записан разговора им за убийството. — Касетата се разхлопа, когато той я потупа през пуловера си. — Тази касета е признание, Норберто. Моят командващ — Генерала — беше напълно прав по отношение на тия мъже. Те бяха лидерите на едно движение, което се опитва да подкопае основите на нацията ни, за да я превземе. Убиха дипломатката, за да са сигурни, че Съединените щати няма да им попречат да завладеят Испания.

— Въобще не се интересувам от политика — каза спокойно Норберто. — Знаеш това.

— А може би трябва — отвърна Адолфо. — Единствената помощ, която въобще стига до хората от твоята енория, е чрез Бог, но това не слага храна върху масите. Не е честно.

— Прав си, не е — съгласи се отецът. — Но „Блажени са бедните духом, защото тяхно е царството небесно“.

— Това важи в твоята професия, но не и в моята — каза гневно Адолфо и понечи да тръгне, но Норберто го сграбчи за ръката.

— Искам да ми кажеш, Адолфо. Ти какъв дял имаш в убийството?

— Какъв дял имам аз ли? — възкликна Адолфо. — Аз го направих! Аз бях този, който хвърли яхтата във въздуха.

Норберто се сви, сякаш го бяха зашлевили.

— Ако тия чудовища бяха останали живи, милиони от нашите хора щяха да страдат — рече Адолфо.

Норберто изписа с пръсти кръст на челото му.

— Но те са били хора, Адолфо. А не чудовища.

— Те бяха безмилостни и безчувствени неща — рече рязко Адолфо. Въобще не очакваше разбиране от брат си по отношение на това, което беше сторил. Норберто беше йезуит. Повече от петстотин години последователите на този орден се бяха обучавали да бъдат войни в името на добродетелта, да укрепват вярата на католиците и да проповядват Светото слово на некатолиците.

— Грешиш — потръпна Норберто и стисна ръката на брат си още по-силно. — Тези „неща“, както ги нарече, са били хора. Хора с безсмъртни души, създадени от Бог.

— Тогава трябва да ми благодариш, братко, защото върнах безсмъртните им души на създателя им.

В очите на свещеника се появиха сълзи.

— Твърде много си понесъл на плещите си. Само Бог има право да отнема човешки живот.

— Трябва да тръгвам.

— А милионите, за които говориш — продължи Норберто, — тяхното страдание щеше да бъде само на този свят. Те щяха да намерят абсолютното щастие в присъствието на Бога. Ти обаче — ти си ги подложил на риска от вечно проклятие.

— Ами тогава се моли за мене, братко, защото възнамерявам да продължа работата си.

— Не, Адолфо! Не бива!

Адолфо внимателно отстрани ръцете на брат си и ги стисна топло, преди да ги пусне.

— Нека поне да чуя изповедта ти — настояваше Норберто.

— Някой друг път — отвърна Адолфо.

— Друг път може вече да е късно. — Вече не само погледът, но и гласът на Норберто се беше заредил с много смесени чувства. — Знаеш какво е наказанието, ако умреш, без да си се покаял. Завинаги ще бъдещ отделен от Бога.

— Бог ме е забравил напълно. Както и всички нас.

— Не!

— Съжалявам — рече Адолфо и извърна поглед от брат си. Не искаше да види болката в благите му очи. Освен това не искаше да се изправи лице в лице с факта, че точно той я е причинил. Поне не сега. Не и докато имаше още толкова много неща за вършене. Извади една цигара от смачкания пакет в джоба на панталона си — беше последната. Запали я и тръгна към вратата.

— Адолфо, моля те! — Норберто сграбчи брат си за рамото и го извърна към себе си. — Остани тук с мен. Разкажи ми. Помоли се с мен.

— Имам работа — отвърна Адолфо хладно. — Обещах на Генерала да занеса записания разговор на радиостанцията на хълма. В нея работят кастилци. Ще се съгласят да я пуснат. И когато това стане, целият свят ще разбере, че Каталуня не дава пет пари нито за живота, нито за испанците, нито за нищо. Правителството и светът ще ни помогнат да сложим край на финансовото потисничество, което те упражняват върху всички нас.

— А какво ще си помисли светът за човека, който е убил онези хора? — Норберто положи максимални усилия да снижи гласа си, за да не бъде чут от някого. — Дали хората по света ще се помолят за душата ти?

— Не са ми притрябвали молитвите им — рече Адолфо без никакво колебание. — Нужно ми е само вниманието им. Колкото до това какво ще си помисли светът за мен, единственото, на което се надявам, е да си кажат, че съм имал достатъчно кураж. Че не съм застрелял някоя невинна жена на улицата, за да се чуе думата ми. Че съм се спуснал право в сърцето на сатанинския заговор и съм го изтръгнал.

— А щом си направил това — каза Норберто, — каталунците ще се опитат да изтръгнат твоето.

— Може — съгласи се Адолфо. — Вероятно дори ще успеят.

— И как ще свърши всичко това? — попита Норберто. — Какво ще стане, когато всички сърца са изтръгнати или разбити?

— Не сме и очаквали, че един удар ще сложи край на амбициите им, нито пък че няма да загинат и кастилци — обясни Адолфо. — Колкото до това кога ще свърши всичкото проливане на кръв, мисля, че ще е доста скоро. Докато каталунците и техните съюзници успеят да се мобилизират, вече ще е твърде късно да бъде спряно това, което вече е на път.

Раменете на Норберто се отпуснаха още повече и той бавно поклати глава. Сълзите почти веднага се търкулнаха по лицето му. Изведнъж той вече изглеждаше напълно състарен.

— Мили Боже, Долфо — изстена той. — Какво е на път? Кажи ми, че поне аз да мога да се моля за душата ти.

Адолфо се беше вторачил в брат си. Не му се случваше често да го вижда да плаче. Беше му се случило веднъж — на погребението на майка им, и още веднъж — до леглото на един млад енориаш, който умираше. Трудно му беше да е свидетел на такова нещо и да не се развълнува.

— Аз и другарите ми планираме да върнем Испания на кастилския народ — призна Адолфо. — След хиляда години потисничество възнамеряваме да съединим отново сърцето на Испания с тялото й.

— Има и други средства, с които може да се осъществи тази цел — каза Норберто. — Ненасилнически средства.

— Тях вече ги пробвахме — каза Адолфо. — Не свършиха работа.

— Нашият Господ Бог никога не е вдигал меч, нито отнемал човешки живот.

Адолфо постави ръка върху рамото на брат си.

— Братко мой — започна той, докато се взираше в блесналите от сълзите очи на Норберто, — ако можеш да уредиш Той да ни помогне, няма да отнемам ничий живот повече. Кълна се.

Норберто понечи да каже нещо, но спря. Адолфо го погали по бузата и се усмихна. После се обърна, отвори вратата и прекрачи прага. Спря се и сведе глава.

Адолфо вярваше, че Бог е справедлив. Че не наказва хората, които се борят за свободата си. Не можеше да си позволи схващанията на брат му да му повлияят. Но Норберто си беше такъв — добър човек, който се тревожеше за него и докато беше момче, и сега — вече като зрял мъж, който се грижеше за него и го обичаше независимо от това, което вършеше. Не можеше да го остави да страда.

Адолфо го погледна, усмихна му се и докосна меката му буза.

— Не се моли за мен, Норберто. Моли се за страната ни. Ако Испания е прокълната, моето спасение няма да ме направи щастлив. А освен това ще е незаслужено.

Дръпна от цигарата си и заслиза по стълбата, оставяйки зад себе си кълба дим и хлипащия си брат.