Том Кланси
Баланс на силите (3)

3.
Понеделник, 18:45 ч. Сан Себастиан, Испания

Безброй късчета лунна светлина проблясваха по тъмната повърхност на залива Ла Конча и се разбиваха на просветващ прашец под шумните удари на вълните по Плайя де ла Конча — обширната, чувствено извиваща се плажна ивица, която очертаваше елегантния космополитен град. Точно на половин миля на изток рибарските лодки и увеселителните корабчетата се клатушкаха в пристанището Parte Vieja — „Старата част“. Мачтите им проскърцваха под южния вятър, съвсем слаби вълнички се разплискваха нежно по корпусите им. Няколко изостанали съда, надявали се на късен улов, едва сега хвърляха котва. Чайките и гларусите, през деня повече от активни, сега дремеха мълчаливи под вековните пристани или по високите чукари на извисилия се до устието на залива остров Санта Клара.

Отвъд дремещите птици и блуждаещите лодки, на половин миля на север от испанското крайбрежие, лъскавата бяла яхта „Веридико“ се полюшваше в обляната в лунна светлина вода. Беше дълга петнайсет метра, с екипаж от четирима души. Единият от тях беше изцяло облечен в черно и беше на вахта, вторият се грижеше за руля. Третият тъкмо отнасяше вечерята си в столовата точно до камбуза. Четвъртият спеше дълбоко в предната каюта.

Имаше и петима пасажери, до един събрали се в съвсем отделената средна каюта. Вратата беше плътно затворена, а двете прозорчета бяха закрити от плътни завеси. Всичките пасажери — само мъже, бяха насядали около голяма маса с цвят на слонова кост. По средата на масата лежеше голяма тетрадка с кожена подвързия, а до нея имаше бутилка „Мадейра“. Всички съдове от вечерята бяха разчистени и бяха останали само чашите за вино.

Мъжете бяха облечени в скъпи блейзъри в пастелни тонове и широки, отпуснати панталони. По ръцете си имаха пръстени със скъпоценни камъни, а по вратовете — златни или сребърни ланци. Чорапите им бяха копринени, а обувките — ръчна изработка и прилежно лъснати. Бяха също така изрядно подстригани и сресани. Пушеха кубински пури, четири от които вече горяха от доста време; в специална кутия за пури в средата на масата имаше още много. Кожата по ръцете на мъжете беше нежна, а лицата им бяха със спокойни изражения. Когато говореха, гласовете им звучаха меко и топло.

Собственикът на „Веридико“ сеньор Естебан Рамирес беше и основател на корабната компания „Рамирес“ — фирмата, която беше построила въпросната яхта. За разлика от останалите мъже, той не пушеше. Не защото не му се искаше, а защото още не беше дошъл моментът за празнуване. Нито пък му се разказваха спомени за това как каталунските им предшественици били отглеждали овце, лозя или житни култури в плодородните поля на Леон. Колкото и да беше важно потеклото му, в момента той просто не можеше да мисли за подобни неща. Както умът, така и душата му бяха напълно ангажирани с това, което трябваше да се е случило до този момент. Въображението му беше запълнено с всичко, което беше заложено на карта — и това беше така през всичките години на мечти, месеците на планиране и часовете на изпълнение на замисленото.

„Защо толкова се бави този човек?“

Рамирес мислеше за това как през изминалите години бе седял в същото това помещение на яхтата и бе чакал телефонните обаждания на хората, с които работеше за ЦРУ. Или бе очаквал вести от своята „фамилия“ — една много затворена и сплотена групичка, която се състоеше от най-доверените му служители. Понякога куриерите на „фамилията“ отиваха на акции, за да разнасят пакети, да събират пари или да трошат костите на хора, които не виждаха смисъл да му сътрудничат. Някои от тези злополучни люде бяха работили за един или друг от мъжете, които сега седяха около масата. Това обаче бе отдавна, още преди присъстващите да се бяха обединили от единната цел.

Една част от Рамирес мислеше с носталгия за онези спокойни дни. Дните, в които той беше просто един аполитичен средностатистически човек, който си вадеше прехраната с контрабанда на оръжие и хора или учеше разни неща за тайната дейност на руснаците и ислямските фундаменталисти. Дните, в които използваше мускулите на „фамилията“, за да получава заеми, които банките иначе не искаха да му дават, или пък да си намира камиони за превоз на стоки, когато нямаше никакви свободни камиони.

Положението вече беше различно. Много различно.

Клетъчният му телефон иззвъня. Рамирес се пресегна съвсем спокойно и го извади от десния джоб на блейзъра си. Късите му дебели пръсти потрепераха едва забележимо. Постави слушалката до ухото си, каза името си и остана безмълвен. Просто слушаше и оглеждаше останалите.

Накрая изключи телефона, прибра го в джоба си и погледна чистия пепелник пред себе си. Подбра си една пура от кутията и помириса черната обвивка. Едва тогава усмивка разчупи гладкото му кръгло лице.

Един от мъжете извади пурата от устата си.

— Как е, Естебан? — попита той. — Какво е станало?

— Работата е свършена — отвърна той гордо. — Една от мишените, най-основната, е елиминирана.

Връхчетата на другите четири пури заблестяха ярко — четиримата мъже засмукаха жадно. Светнаха усмивки. Рамирес клъцна връхчето на пурата си в пепелника, запали я с тежката газова запалка, сложена в средата на масата, с наслада пое дима и го издуха.

— В момента сеньор Санчес е на летището в Мадрид — каза той. Санчес бе името, което убиецът беше приел за акцията си. — Ще бъде в Билбао след един час. Аз ще се обадя във фабриката и ще наредя на някой от шофьорите си да го посрещне. След което ще бъде доведен на яхтата, както си е по плана.

— За съвсем кратък престой, надявам се — каза развълнувано един от мъжете.

— За изключително кратък престой — потвърди Рамирес. — Когато сеньор Санчес пристигне, аз ще изляза на палубата и ще му платя. — И той потупа джоба на елечето си, където имаше плик, издут от банкноти. — Няма да се види с никого, така че няма никаква опасност да предаде когото и да било от вас.

— Че защо да го прави? — попита същият мъж.

— Изнудване, Алфонсо — обясни Рамирес. — Хора като Санчес — бивши войници, които са се сдобили с пари, са склонни да живеят охолно, ден за ден. Когато парите им свършат, понякога се връщат и искат още.

— И ако го направи? — попита Алфонсо. — Как ще се защитиш?

Рамирес се усмихна.

— Един от моите хора е бил случайно там с видеокамера. Ако Санчес ме предаде, касетата много бързо ще се озове в ръцете на полицията. Стига обаче сме говорили какво би могло да се случи. Нека се заемем с това, което ще се случи. След като на Санчес му бъде платено, той ще се отправи с придружител и ще напусне страната, докато разследването не приключи, за което също съм се погрижил.

— Ами шофьорът в Мадрид? — попита друг от мъжете. — Той също ли ще напусне Испания?

— Не — отвърна Рамирес. — Шофьорът работи за депутата Серадор. Прекалено много му се ще да се издигне и затова ще си държи устата затворена. А колата, която са използвали, вече се намира в един гараж и ще бъде разглобена на части всеки момент. — Рамирес дръпна доволно от пурата си. — Имай ми доверие, скъпи Мигел. Всичко е обмислено много внимателно. Случилото се никога няма да насочи разследването към нас.

— Имам ти доверие — тросна се мъжът. — Но все още не съм сигурен, че можем да имаме доверие на Серадор. Той е баск.

— Убиецът също е баск, но направи всичко както си беше по инструкции — каза Рамирес. — Депутатът Серадор също ще действа по инструкциите, Карлос. Той е амбициозен човек.

— Но е баск. Амбициозен, но баск.

Рамирес се усмихна.

— Депутатът Серадор въобще не иска да бъде говорител на рибарите, овчарите и миньорите през целия си живот. Той иска да ги води.

— Може да ги поведе през Пиренеите във Франция — каза Карлос. — Въобще няма да ми липсват.

— На мен също — каза Рамирес. — Но тогава кой ще лови риба, кой ще пасе овцете и ще работи в мините? Да не би управителите на банките и счетоводителите, които работят за теб, Карлос? Или пък репортерите, които работят във вестниците на Родриго или телевизионните станции на Алфонсо? А може би пилотите от въздушната компания на Мигел?

Останалите мъже се засмяха. Карлос се изчерви.

— Толкова за нашия близък другар — каза Рамирес. — Най-важното е, че емисарката на Америка беше отстранена. В Щатите няма да имат никаква представа нито кой го е извършил, нито защо, но пък ще бъдат изключително предпазливи да не се забъркат в местната политика. Депутатът Серадор ще ги направи още по-предпазливи, когато се срещне с останалата част от контингента тази вечер. Ще ги увери, че полицията прави всичко, което е по силите й, за да залови нападателя, но че предотвратяването на други подобни инциденти не може да бъде гарантирано. Не и в такива размирни времена.

Карлос кимна, след това се обърна към Мигел.

— А как върви твоята част?

— Отлично — отвърна солидният прошарен изпълнителен директор на въздушната компания. — Отстъпките на самолетните билети от Съединените щати до Португалия, Италия, Франция и Гърция придобиха много широка популярност. Пътуванията до Мадрид и Барселона спаднаха с единайсет и осем процента съответно в сравнение с миналата година. Хотелите, ресторантите и фирмите за коли под наем усещат щетите доста осезаемо.

— А приходите ще паднат още повече — каза Рамирес, — когато на американската общественост й бъде съобщено, че убитата жена е била туристка, станала жертва на случайна стрелба.

Рамирес всмукна от пурата си и се усмихна. Особено се гордееше с тази част от плана. Правителството на Съединените щати никога нямаше да посмее да каже истината за идентичността на мъртвата. Тя беше служителка на център за разузнаване и мениджмънт на кризисни ситуации, а не на Държавния департамент. Правителството не можеше да извади на показ и факта, че е отишла в Мадрид, за да се срещне с един влиятелен депутат, уплашен от евентуално избухване на нова гражданска война. Ако Европа научеше, че такава американска представителка е имала уговорена среща със Серадор, Америка веднага щеше да бъде заподозряна, че се опитва да разположи играчите в своя полза. Което си беше истинската причина, поради която Серадор беше помолил за среща именно с нея. Само с един изстрел Рамирес и групичката му бяха успели да вземат в свои ръце контрола както върху Белия дом, така и върху испанския туристически бизнес.

— А що се отнася до следващата стъпка — каза Рамирес, — Карлос, ще ни кажеш ли как вървят нещата?

Младият чернокос банкер се наведе напред, остави пурата си в пепелника и опря ръце върху масата. — Както знаете, нисшата и средната класа понесоха сериозни щети от последните съкращения на работните места. През последната половин година банкерът Седро толкова ограничи заемите, че нашите партньори в тази операция — и той посочи останалите мъже около масата, — както и други представители на бизнеса, бяха принудени да покачат цените за потребителите с почти седем процента. В същото време е намаляло производството, поради което продажбите на испански стоки в Европа са намалели с осем процента. Работниците понесоха тежки загуби, въпреки че засега не сме намалили заплатите им. Всъщност сме изключително щедри. Увеличаваме кредитите, за да плащаме стари дългове. Е, разбира се, само една част отива за погасяване на дълговете. Хората правят нови покупки, защото предполагат, че отново ще имат възможност да получават заеми. В резултат лихвеният процент върху заемите е стигнал до ниво осемнайсет процента по-високо в сравнение със същия период през миналата година.

Рамирес се усмихна.

— В комбинация с намаленото търсене на туристическите услуги финансовият удар ще бъде направо унищожителен, когато се окаже, че тези кредити всъщност не се дават.

— Невероятно унищожителен — съгласи се Карлос. — Хората така ще са задлъжнели, че ще са готови на всичко, за да се спасят от дълговете си.

— Но вие сте сигурни, че ще можете да овладеете този удар, нали? — намеси се Алфонсо.

— Абсолютно — отвърна Карлос. — Благодарение на паричните резерви и кредитите от Световната банка и други финансови институции, резервите в моята банка и в повечето други ще си останат доста значими. По върховете икономиката ще остане относително незасегната. — Той се ухили. — Същото е като заразата, за която в Стария завет се говори, че обхванала Египет. Тя не засегнала тези, които били предупредени предварително и били напълнили всичките си съдове с прясна вода.

Рамирес се облегна назад и всмукна с наслада от пурата си.

— Направо отлично, господа. И щом всичко си дойде на мястото, задачата ни просто ще е да поддържаме напрежението, докато средната и нисшата класа не се хванат за гушата. Докато баските, кастилците, андалусците и галицийците не признаят, че Испания принадлежи на хората от Каталуня. А когато това стане, когато министър-председателят бъде принуден да предизвика нови избори, ние ще бъдем готови. — Малките му черни очички обходиха всички лица, преди да се спрат върху кожената тетрадка пред него. — Готови с новата конституция — готови за една нова Испания.

Всички закимаха одобрително. Мигел и Родриго изръкопляскаха. Рамирес усети тежестта на миналата история и тази, която тепърва предстоеше, върху раменете си и усещането му хареса.

Той обаче не знаеше, че не много далече се намира един раздърпан мъж с различно усещане за историята — а също така и с доста различно оръжие на разположение.