Том Кланси
Баланс на силите (19)

19.
Понеделник, 21:21 ч. Вашингтон

На рационално ниво Пол Худ знаеше, че Обединените нации са добра идея. На емоционално ниво обаче нямаше кой знае колко добро отношение към въпросната институция. Тя беше доказала, че не е особено ефикасна при военно положение и до голяма степен неефикасна в мирно време. Беше просто един форум за лозунги, както и за вкарването на мнението на някоя нация в пресата с възможно най-добрите последствия.

Худ обаче изпитваше доста силно възхищение към хладнокръвния нов генерален секретар Масимо Марчело Мани от Италия. Бивш служител към НАТО, сенатор в италианския парламент и посланик в Русия, Мани беше работил доста усилено предишната година, за да предотврати влизането на Италия в гражданска война, която до голяма степен щеше да изглежда като тази, към която беше тръгнала Испания.

По молба на Мани шефът на държавна сигурност Стив Бъркоф беше организирал телеконференция в 23:00 ч. Генералният секретар Мани беше разговарял с шефовете на разузнаването и сигурността на всички държави членки на Съвета за сигурност, за да обсъдят влошаващото се положение в Испания. В конференцията щяха да участват Бъркоф, Керъл Ланинг от Държавния департамент и новият шеф на Централното разузнаване Мариус Фокс — братовчед на сенаторката Барбара Фокс.

Малко преди да се обадят от кабинета на Бъркоф, Худ вече беше информирал Боб Хърбърт и Рон Плъмър, че иска да остави Даръл в Мадрид, а Ейдийн — на мястото на събитията.

— Ако Испания се разпада — каза той на екипа си, — „персоналното разузнаване“ е по-важно от всякога. — Худ помоли Хърбърт да провери дали Стивън Винс продължава да поддържа контакт с преданите си колеги в Държавното разузнаване към Пентагона. Винс беше дългогодишен приятел на служителя от Оперативния център Мат Стол и по време на всички предишни начинания, свързани с наблюдение, се беше проявявал като безрезервен съюзник. Въпреки че беше временно освободен от задълженията си към държавното разузнаване заради едно текущо разследване на Сената за финансови злоупотреби, Худ съвсем тихомълком му беше дал място в Оперативния център. За разлика от повечето хора във Вашингтон, Худ вярваше в откупването на лоялността. Държавното разузнаване вече беше започнало сателитно проучване на военните маневри в Испания и Худ искаше снимките от тези разузнавателни операции да влязат в базата данни на Хърбърт. Освен това искаше да бъдат изпратени копия от снимките на Маккаски в Испания чрез американското посолство в Мадрид, както и до отряда за бързо реагиране, който в момента летеше. В другите разузнавателни организации във Вашингтон шефовете на отделите имаха склонност да скриват информация, за да дават предимство на екипите си. Худ обаче вярваше в споделянето на информацията сред хората си. За него, както и за уникалния екип, който работеше с него, не ставаше въпрос за лична слава. Ставаше въпрос за защита на американците и националните интереси.

Освен от сателитното разузнаване Оперативният център разчиташе на информация и от международните информационни репортажи. Суровите телевизионни репортажи бяха особено ценни. Те бяха извличани от сателитните връзки още преди да са редактирани за пускане в ефир. Суровият материал се анализираше от екипа на Хърбърт, а също така и от Лари Роудс от фотографския архив на Оперативния център. Много често се построяваха камуфлажни оръжейни бункери доста преди да започнат каквито и да било военни действия. Подобни съоръжения не винаги се виждат от въздуха, но често могат да се забележат при малко по-променена топография, която може да се направи при сравнителни приземни изследвания.

Худ си направи кратка почивка за вечеря в комисариата и изчете неделните комикси, които някой беше оставил. Изненада се колко малко са се променили от времето, когато той беше малко момче. Все още ги имаше „Фъстъците“ и „В.С.“, „Тарзан“, „Тери и пиратите“ и „Магьосника от Ид“. Точно в този момент се радваше да се види с тези стари приятели.

След вечеря се видя за малко с Майк Роджърс в общия кабинет на екипа. Роджърс каза, че отрядът за бързо реагиране щял да стигне в Мадрид малко след 11:30 испанско време и че Худ щял да получи информация за действията на групата веднага щом такива бъдели предприети.

След срещата си с Роджърс Худ провери състоянието на нощната смяна. Докато дневният екип непрестанно наблюдаваше положението в Испания, Кърт Хардауей, генерал-лейтенант Бил Абрам и останалите от „нощния отряд“, както сами наричаха себе си, наблюдаваха рутинната вътрешна и международна дейност на Оперативния център. Генерал-лейтенант Абрам, който беше противоположната половинка на Майк Роджърс, се занимаваше най-вече с регионалния Оперативен център. Всичко беше под контрол. Худ се върна в кабинета си, за да се опита да си почине.

Загаси лампата, свали си обувките и легна на кушетката. Докато се взираше в тъмния таван, мислите му отлетяха към Шарън и децата. Погледна осветения циферблат на часовника си — беше му го купила Шарън за първата годишнина от сватбата им. Започна да се забавлява с идеята да вземе военен хеликоптер и да отлети до Олд Сейбрук. Щеше да смае тъста и тъща си и щеше да помоли жена си да се прибере у дома. Това щеше да му коства службата — но да върви по дяволите службата. Без тази служба щеше да има достатъчно време да си стои вкъщи и да обръща внимание на семейството си.

Разбира се, нямаше никакво намерение да направи всичко това. Беше достатъчно романтичен тип, че да иска да се прави на рицаря на новото време, но не беше достатъчно безстрашен. А и как да отиде до Олд Сейбрук, след като не можеше да направи никаква промяна в дневния си график? Той обичаше работата си. А по-малко часове в кабинета беше просто нещо, което работните задължения не му позволяваха. Една част от него смяташе, че Шарън се държи така отмъстително, защото се беше наложило да се откаже от собствената си кариера, за да отгледа децата. Но дори той да беше пожелал да спре работа и да гледа децата — което той не желаеше, — въобще нямаше да могат да живеят от заплатата на Шарън. Това беше неоспорим факт.

Затвори очи. „Фактите обаче не винаги вършат работа в ситуации като тази, нали?“

Съзнанието му беше твърде заето с разни мисли, за да може да заспи. Чувстваше се ту ядосан, ту виновен, ту напълно отвратен. Реши, че няма смисъл да се опитва да си почине. Направи си кафе, наля си го без захар и сметана в една паметна бейзболна чаша с надпис „СЕНАТОРИТЕ ОТ ВАШИНГТОН“ и се върна на бюрото си. Прекара известно време в компютърните файлове за италианското отцепническо движение на Мани. Беше му любопитно каква разузнавателна дейност е била приложена — ако въобще беше приложена, — за да се предотврати разпадането на Италия. Във файла нямаше почти нищо интересно. Ставаше въпрос за един почти шестгодишен процес, започнал през 1993 година като реакция на недоволните избиратели срещу все по-многобройните скандали за корупцията сред политиците. По-малките общности твърдели, че не са достатъчно адекватно представени и че в парламента били избирани само представители на определени райони, а не по пропорционалния начин както преди. Това водело до фрагментация на силата сред основните партии, което позволявало да се роят множество малки групички. През 1994 година дошли на власт неофашистите, бизнес-интересите на партията „Форца Италия“ отнела властта от тях със сила една година по-късно, след което падането на Югославия довело до безредици из целия полуостров Истрия на север — безредици, с които централизираната в Рим „Форца Италия“ въобще нямала сила да се справи. Премиерът се обърнал за помощ към партиите, които имали силни позиции там. Тези партии обаче естествено били заинтересувани от укрепването на собствената си власт и направо подкрепили бунтовниците. Слуховете за насилие и отцепничество стигнали до Триест, отправили се на запад до Венеция, а на юг се провлачили чак до Ливорно и Флоренция. Роденият в Милано Мани бил привикан от Москва, за да се опита с преговори да оправи влошаващата се ситуация. Той решил да направи проектосъглашение, според което северна Италия придобивала относителна политическа и икономическа самостоятелност. Щяла да си има конгресно правителство в Милано, което да замести представителите в парламента в Рим. И двете групи работели независимо с избрания премиер. Въпреки че италианците над северните Апенини плащали данъците си в собствената си столица, все пак използвали същите пари като жителите на южната част на страната; двата региона останали незасегнати във военно отношение; а за страната още се говореше като за Италия.

От страна на Рим не бяха предприети никакви военни действия, а освен това не се беше наложило присъствието на кой знае какво чуждестранно разузнаване. Италианското „Entente“, както го наричаха там, не можеше да служи като пример за испанската ситуация. Освен това там липсваше едно-единствено нещо, поради което усилията на Мани се бяха оказали полезни: той си беше имал работа само с две фракции — северна и южна. В испанския конфликт участваха поне половин дузина етнически групи, които почти никога не се бяха чувствали приятелски настроени една към друга.

Разговорът беше проведен след десет минути. Худ извика Роджърс да слуша на допълнителната линия. Когато Роджърс пристигна и седна на едно кресло, Мани тъкмо обясняваше на английски, че причината, заради която закъснял, била, че Португалия току-що поискала помощ от Обединените нации.

— Имало е актове на насилие по границата между Саламанка и Замора — каза Мани.

Худ погледна картата на компютъра си. Саламанка се намираше точно под Замора в централна и северозападна Испания. Двата региона имаха около двеста и осемдесет километра обща граница с Португалия.

— Безредиците са започнали преди около три часа, когато антикастилците направили шествие със свещи пред Постиго де ла Трасион — „Портата на предателя“. Това е мястото до стената на града, където през 1072 година бил убит кастилският крал Санчо II. Когато полицията се опитала да попречи на шествието, хората започнали да хвърлят камъни и бутилки и полицаите стреляли няколко пъти във въздуха. Някой от тълпата отвърнал на стрелбата и един полицай бил ранен. Повечето от полицаите са кастилци, поради което незабавно се нахвърлили върху шестващите — но не като пазители на реда, а като кастилци.

— С оръжие ли? — попита Худ.

— Страхувам се, че да — отвърна Мани.

— Което е като да запалиш кибрит в наситена с газ стая — каза хищнически настроеният съветник по националната сигурност Бъркоф.

— Господин Бъркоф, вие сте много прав — съгласи се Мани. — Бунтовете се разпространиха като пожар чак до западната граница с Португалия. Полицията е потърсила помощта на военните от Мадрид и в момента очакват да я получат. В Лисабон обаче са загрижени, че повиканите части може да не стигнат както за сдържането на бунтовете, така и за предотвратяването на бягство през границата. Току-що помолиха Обединените нации да създадат буферна зона.

— Вие какво мислите за молбата на Португалия, господин генерален секретар? — попита Керъл Ланинг.

— Аз съм против — отвърна той.

— Не бих ви обвинил за това — рече Бъркоф. — Лисабон си има армия, военновъздушни сили и флота. Нека сами да си закарат сили там.

— Не, господин Бъркоф — каза Мани. — На мен ми е неприятно, че изобщо трябва да има армия по границата. Евентуалното разполагане на сили там би признало съществуването на криза. Това би означавало, че криза съществува.

— Нали? — намеси се отново Ланинг.

— Така си е — повтори Мани. — За милиони испанци обаче кризата е все още само локална. Според тях става въпрос за нещо локално, а не за национално, още по-малко за интернационално. Освен това по официални сведения нещата са все още под контрол. Ако се разбере, че на границата се струпват военни сили — независимо коя е армията, — ще се стигне до положение на дезинформация, объркване и паника. И тогава нещата ще се влошат още повече.

— Господин Мани — каза Бъркоф напрегнато, — вие говорите като по университетски учебник. Давате ли си сметка, че министър-председателят Азнар е говорил с президента Лорънс и е помолил за американско военно присъствие по крайбрежната ивица?

— Да — отвърна Мани. — Знам това много добре. По правило американските сили са там, за да евакуират американски туристи при започването на масови убийства.

— По правило — съгласи се Бъркоф.

— Президентът вече взел ли е решение?

— Още не — отвърна Бъркоф, — но е на път да го вземе. Чака данните от разузнаването, за да определи дали американските интереси са наистина застрашени. Пол? Мариус? Някой от двама ви има ли да каже нещо по въпроса?

В качеството си на по-висш служител Худ отговори пръв.

— Като се изключи нападението срещу Марта — или може би тъкмо поради него, — тук не са пристигали други съобщения за враждебно настроение спрямо американски туристи — каза той. — Нито пък очакваме, че ще има такива. Испанците ще бъдат изключително чувствителни по отношение на напрежението отсега нататък. Освен това, за който и регион да говорим, икономиката на Испания зависи от туризма. Много малко вероятно е да направят нещо, което да постави това в рискова ситуация. Колкото до следващи политически нападения срещу американци, всички ние знаем, че Марта беше убита, защото работеше за Оперативния център. Вярваме, че тя беше убита като еднократно предупреждение към Съединените щати да не правят точно това, което обсъждаме в момента: да се намесваме в испанската политика. Докато спазваме някаква дистанция, както в политическо, така и във военно отношение, не очакваме да има повече подобни нападения.

— Пол спомена парите, които могат да бъдат загубени от криза в туризма — каза Мариус. — Ние следим много внимателно действията на испанската полиция и на военните. Реагират много бързо, когато трябва да потушат прояви на насилие в особено популярни туристически райони. Това — допълни той, — разбира се, може и да се промени, ако конфликтът излезе извън контрол или ако полицията бъде провокирана така, както стана при Портата на предателя.

— Което всъщност — прекъсна го Бъркоф — е най-същественото в момента. Точно поради тази причина президентът обмисля да изпрати войска. Трябва да се обръща внимание на всеки вътрешен конфликт, когато протестите се превърнат в открити бойни действия. Когато емоциите надделеят над здравия разум. Когато желанията се превърнат от „Искам да си спася икономиката“ в „Искам да си спася живота“. Когато това стане…

— Ако стане… — поправи го Мани.

— Добре де — съгласи се Бъркоф. — Ако се случи, туристите — както американски, така и всякакви други — няма да има на кого да разчитат.

Докато Бъркоф говореше, Худ получи по електронната поща кодирано съобщение от Маккаски и направи знак на Роджърс да се приближи. Започнаха да четат заедно.

„Пол, оперативната агентка докладва, че баскът, който е взривил яхтата, е бил убит от каталунска група. Отиват на среща с ударния отряд. Оценка: мотивът е бил отмъщение, а не въпрос на политика. Предупредих я, че може да пострада, ако я разпознаят като оцелялата при нападението на М.М. Тя не мисли, че тези хора вървят по такъв план. Склонен съм да се съглася, че обстоятелствата са се променили. Кажи, ако искаш да я прибера от терена. Взривилият яхтата очевидно е работел за някой си генерал Амадори. В момента го проверяваме. Местните файлове на НАТО за генерала, изглежда, вече са прочистени, но в това няма нищо изненадващо.“

Худ изпрати отговор, че е приел съобщението, а също така поздрави до Ейдийн и Мария за разузнавателната им дейност. Въобще не му харесваше, че Ейдийн трябва да се намира толкова близо до членовете на групата, която беше уредила убийството на Марта. Особено след като той, първо на първо, ги беше оставил безотговорно така открити за подобно нападение. Мария обаче беше изключително добър агент. Двете с Ейдийн можеха да се подкрепят много добре, поради което Худ съобщи на Даръл, че може да остави жените да се срещнат с въпросните персони.

— Господин Бъркоф — каза Мани, — вашите опасения са много основателни. Струва ми се обаче, че трябва да изчакаме, за да видим дали испанското правителство може само да потуши недоволството.

— Засега не показват кой знае колко основания да им се вярва — каза Бъркоф. — Не успяха дори да опазят депутата Серадор достатъчно дълго, че да бъде разпитан.

— Допуснати са доста грешки — съгласи се Мани. — Всички бяха сварени неподготвени. Не трябва обаче да правим генерални изводи от тези грешки.

— Говори Пол Худ. Вие какво препоръчвате, господин генерален секретар?

— Моят съвет, господин Худ, е да дадем на министър-председателя още един ден да поработи по въпроса. Той е повикал съветника си по военните въпроси при гражданско неподчинение и в момента правят план за справяне с помощта на всички възможни ресурси.

Роджърс се наведе към телефона.

— Сър, говори генерал Майк Роджърс — заместник-директор на Оперативния център. Ако премиерът или пък хората му се нуждаят от някаква военна или разузнавателна подкрепа, аз и моите хора сме готови да я предложим съвсем, съвсем тихомълком.

— Благодаря ви, генерал Роджърс — каза Мани. — Непременно ще осведомя министър-председателя Азнар и генерал Амадори за любезното ви предложение.

Докато Мани говореше, Худ гледаше Роджърс. При споменаването на името Амадори между двамата премина нещо — бързо и неочаквано спадане на духа, което пролича както в погледите им, така и в моментното стягане на крайниците им. Изведнъж Худ се почувства като хищник, който разбира, че жертвата му е много по-хитра, издръжлива и опасна, отколкото е очаквал.

Моментът отмина бързо. Худ натисна бутона за заглушаване на разговора им.

— Майк…

— Знам — каза Роджърс, който вече беше станал. — Почвам веднага.

— Ако става въпрос за същия човек — рече Худ, — проблемите не са никак за пренебрегване.

— Тези на Испания — съгласи се Роджърс, — както и на всяка страна, която ще иска да изведе хората си оттам колкото може по-скоро.

След като Роджърс излезе бързешката от кабинета, Худ послуша още известно време, но без никакъв интерес, политическия брътвеж между Бъркоф, Мани и Ланинг. Тримата бяха съгласни, че трябва да оставят Испания сама да разреши проблема си, но Съединените щати трябвало да заявят подкрепата си така, че да бъдат чути от враждуващите етнически групи и да могат да задействат военните си части незабавно, ако се наложи. Едно военно присъствие, което би могло да се приеме като защитна дейност, но което всъщност щеше да бъде нахлуване с цел да се запази властта на легитимното правителство на Испания…

Всичко това беше — необходимо и Худ го знаеше. Но само като поза — като позите на Обединените нации. Истинската работа предстоеше през следващите няколко часа, когато щяха да се опитат да разберат дали Амадори дърпа конците на всички вълнения в страната. Ако беше така, трябваше да се разбере докъде е стигнал в подкопаването на устоите на правителството. Ако не беше стигнал много далеч, щеше да се наложи американското разузнаване и военните да поработят с испанските лидери, за да измислят как да го спрат. Това едва ли щеше да може да се свърши съвсем тихомълком, но да се направи можеше. Вече беше правено нещо подобно в Хаити, Панама и в някои други страни.

Худ обаче се притесняваше от другата възможност. От възможността влиянието на Амадори да е пуснало разсейки като при рака из целия испански народ. Ако нещата стояха така, можеше да се окаже невъзможно генералът да бъде отстранен, без да бъде убит. Единственият прецедент беше разпадането на Югославия — една борба, в която бяха загинали хиляди хора и социополитическите и икономически последици от която все още се усещаха съвсем осезаемо.

Населението на Испания беше почти четири пъти по-многобройно от това на остатъчна Югославия, освен това Испания си имаше и приятели, и врагове сред съседните народи. Ако Испания се разпаднеше, вълненията можеха съвсем спокойно да се разпространят из цяла Европа. Подобно разпадане освен това можеше да послужи за пример на други страни, където под повърхността вряха подобни проблеми, като Франция, Великобритания, Канада.

Може би дори и Съединените щати.

Конферентният разговор завърши със споразумението, че екипът на генералния секретар ще подава информация на Белия дом на всеки час, а Бъркоф ще осведомява Мани за евентуалните промени в политиката на държавната администрация.

Худ се чувстваше безпомощен. Никога, откакто беше започнал да работи за Оперативния център, не се бе чувствал толкова безпомощен. Беше ръководил акции, които бяха завършвали благополучно, и такива, които се бяха проваляли. Екипът му беше участвал в залавянето на терористи и предотвратяването на държавни преврати. Худ обаче никога не се беше изправял пред ситуация, която можеше да даде един много неприятен тон през следващия век: идеята, че фрагментацията се превръща по-скоро в норма, отколкото в изключение, и че известните нации са може би на ръба на изчезването си като такива.