Том Кланси
Баланс на силите (15)

15.
Вторник, 02:55 ч. Сан Себастиан, Испания

„Фамилията“ е обществена институция, която датира от края на деветнайсети век. Тя е част от същата онази средиземноморска култура, която е станала родно място на престъпните организации в Сицилия, Турция и Гърция. Отличителната характеристика на разновидността, създадена от испанците, е, че лоялността на членовете и е насочена към законния работодател — най-често това е собственикът на завод или определена трудова група като например зидари или продавачи на сладолед. За да остават ръцете на собственика чисти и неопетнени, обикновено се подбира група хора, обучени да защитават собственика от актове на насилие или саботаж, както и да извършват такива срещу съперниците. Целта на нападенията обикновено са места за вършене на бизнес; ударите срещу дома или членовете на нечие семейство се смятат за нецивилизовани мерки. От време на време членовете на някоя „фамилия“ участват в контрабанден внос и износ или пък изнудване, но това са много редки случаи.

Като отплата за свършената работа членовете на „фамилията“ понякога получават допълнително възнаграждение. Например се заплаща обучението на някое от децата им. Най-често обаче предаността им спечелва само благодарността на работодателя им, което им гарантира работно място до края на живота им.

За Хуан Мартинес нападението на яхтата беше нещо нечувано. Обхватът на удара беше направо несравним — толкова много глави на „фамилии“ убити наведнъж. Хуан никога не се беше притеснявал от актовете на насилие през всичките години на служба за сеньор Рамирес. Нападенията, свързани с корабостроителния концерн, особено в началните години, обикновено бяха насочени срещу кораби, машини или сгради. Веднъж или два пъти бяха нападани работници, но никога собствениците или управленският персонал. Направеното тази нощ просеше за отговор в същия тон. Хуан — улично хлапе от Манреса, работило за сеньор Рамирес цели дванайсет години, нямаше търпение да нанесе ответния удар. Преди това обаче трябваше да разбере на кого. Радиостанцията беше подходящо място, където да започне търсенето.

Заедно с трима свои другари Хуан тръгна с кола към малката местна радиостанция. Тя се намираше на едно възвишение с височина около триста метра, един от трите хълма точно на север от залива Ла Конча в Сан Себастиан. Тесен път водеше до средата на хълма. По склона имаше множество луксозни оградени къщи, които, разбира се, имаха изглед към залива.

„Колко ли глави на «фамилии» живеят тук?“ — чудеше се Хуан, докато се возеше на седалката до шофьора. Беше взел една раница, която беше напълнил в завода. Никога не беше идвал по тези места. Гледката към крайбрежната ивица — едновременно живописна и тържествена — го караше да се чувства неловко. Той беше човек, който се наслаждаваше най-много на работата и всякакъв вид дейност. Тук се чувстваше толкова не на място, колкото ако се намираше в някоя от окъпаните от лунна светлина градини, които се мяркаха за част от секундата през железните порти.

В горната част на хълма пътят се стесняваше и вече не бе асфалтиран. Тук обикновено идваха само велосипедисти или туристи. При един завой гледката към залива се скри; тук тревата не беше поддържана и тучна, а остра и рядка. Хуан отново се почувства като у дома си. Малко по-нагоре пътят свършваше пред ниска сграда от сгуриени тухли. Около сградата имаше двуметрова телена ограда С бодлива тел по върха.

Радио „Насионал де Публико“ беше малка станция, чийто обхват стигаше на юг до Памплона и на север до Бордо във Франция. Обикновено през деня по нея се излъчваха новини, музика и местни прогнози за времето, а вечер програми на теми, актуални за баското население. Собствениците бяха отявлени баски антисепаратисти, които бяха минали през няколко въоръжени нападения и опити за опожаряване. Точно поради тази причина сградата беше изградена от такива тухли и се намираше доста навътре от подсилената с бодлива тел ограда. Излъчващата антена беше забучена точно по средата на покрива. Представляваше висока заострена конструкция от червени и бели мачти-антени. Беше висока около четиридесет и пет метра и завършваше с мигаща червена светлина.

Шофьорът угаси фаровете на колата, спря на около триста метра от портата и четиримата мъже слязоха. Хуан извади от багажника един велосипед, метна раницата на рамо и смело забута велосипеда към портата. Другите трима сложиха заглушители на пистолетите си и го последваха на трийсетина метра. Хуан пъхтеше силно и стъпваше шумно, отчасти за да прикрие шума от стъпките на останалите, отчасти за да се увери, че в сградата ще го чуят.

Както беше очаквал, в двора имаше охрана. Трима мъже с пушки, очевидно не професионални бодигардове. Без съмнение ги бяха повикали да хвърлят по едно око на станцията заради евентуалните последици от пускането на записа. Хуан и другарите му вече предварително бяха решили, че ако на територията на радиостанцията има патрул, всичките му членове ще трябва да бъдат извадени от строя тихомълком и наведнъж.

Хуан положи максимални усилия да се успокои. Не можеше да позволи хората от охраната да го видят как трепери. Тази операция беше негова и той не искаше другите членове на „фамилията“ да си помислят, че е нервен.

Пред портала Хуан спря и каза високо:

— Мамка му!

Единият от пазачите се запъти към него с бърза крачка, другите двама останаха отзад да го прикриват.

— Какво искаш? — попита пазачът. Беше висок хилав мъж с къдрави кичури оредяваща кестенява коса.

Хуан го изгледа, сякаш беше напълно стъписан.

— Искам да знам къде съм, по дяволите!

— А къде, по дяволите, искаш да стигнеш? — попита пазачът.

— Търся почивната станция „Иглесиас“.

Пазачът се усмихна самодоволно и със съжаление.

— Страхувам се, че те чака още доста път. Ако трябва да бъда съвсем точен — назад и на изток.

— Как така бе, човек?

Пазачът посочи с палец вдясно от себе си.

— Почивната станция, дето я търсиш, е на съседния хълм, онзи с…

Хуан чу зад гърба си глухите изстрели на пистолетите. Мъжете от охраната се свлякоха безмълвно с по една цъфнала червена дупка на челото.

Още преди другите членове на „фамилията“ да дойдат, Хуан остави колелото на земята, свали си раницата и се хвана на работа.

Най-лесният начин да се влезе беше да се представиш по вътрешния телефон и да изчакаш отварянето на автоматичната врата. Но това не беше нито подходящият, нито единственият начин. Хуан извади от раницата си щанга и свали ризата си. Тениската му беше подгизнала от пот и хладният въздух го сряза като с нож. Хуан се покачи до средата на оградата вляво от портала.

Пъхна щангата в единия ръкав на ризата и я метна над оградата, без да пуска другия ръкав. Ризата се преметна през бодливата тел. Той пъхна пръсти през мрежата, хвана ръкава, издърпа го и го върза стегнато за другия. После взе ризата на Фердинанд — нощния пазач — и повтори същата процедура. Бодливата тел се прилепи до оградата и четиримата бързо се прехвърлиха през нея. Скочиха тихо в двора и тръгнаха към металната врата на сградата.

Хуан и другарите му не искаха да убиват повече хора. След онова, което се беше случило на сеньор Рамирес обаче, нямаше да се замислят нито миг, преди да направят каквото трябва.

Знаеха, че вратата ще е заключена, и планът им беше съобразен с това. Хуан като най-висок от четиримата, напъха щангата си в горния ляв ъгъл между вратата и касата. Мартин се наведе съвсем ниско и нагласи своята в долната лява част. Третият — Санчо — вкара своята щанга при бравата. Фердинанд извади пистолета от джоба си и отстъпи назад, готов да стреля, ако някой ги нападне.

Хуан преброи до три и напънаха здраво. Вратата се отвори, разхвърчаха се трески и всички се втурнаха вътре.

Вътре имаше всичко на всичко трима души. Един мъж в звукоизолирана кабина и други двама — мъж и жена — зад контролния пулт. Както беше по план, Мартин хукна да търси разпределителното табло. Откри го за нула време и спря тока. Цялата станция замря още преди водещият да е успял да обясни какво става. Под отблясъците от две аварийни лампи на тавана Хуан и Санчо се втурнаха към звукооператорите и ги събориха с удари на пода. Жената започна да стене, а мъжът — да крещи. Фердинанд остана при тях, а Хуан влезе в кабината на водещия и попита:

— Кой ви даде касетата?

Слабият млад мъж, брадат и изпълнен с негодувание, се дръпна назад на стола на колелца.

— Ще те попитам само още веднъж — каза Хуан и вдигна щангата. — Кой ви даде касетата?

— Не знам — отвърна водещият. Гласът му беше изтънял. — Не го познавам.

Хуан стовари щангата под лявото му рамо. Мъжът се хвана за ръката, устата му увисна отворена и от нея излезе само въздух, също като от зейнала пещ. В очите му се появиха сълзи.

— Кой ви даде касетата? — потрети Хуан.

Мъжът се опита да си затвори устата. Тя обаче май нямаше никакво намерение да му се подчини. Столът му се блъсна в стената и спря.

Хуан продължи да настъпва към него. Вторачи се в пръстите на дясната му ръка, хванали ударената лява. И стовари щангата още веднъж.

Желязото смаза кокалчета на водещия. Чу се пропукване, точно като от счупването на изсъхнали пилешки кости.

— Адолфо! — чу се вик от широко отворената уста.

— Кой? — попита отново Хуан.

— Адолфо Алказар! Рибарят! — Мъжът даде на Хуан и адреса и Хуан дори му благодари. След това замахна още веднъж с щангата и му счупи челюстта. Кимна на Мартин и Санчо и те направиха същото с другите двама.

След пет минути четиримата отново бяха в колата и се движеха по същия път, но по посока на Сан Себастиан.