Том Кланси
Баланс на силите (20)

20.
Вторник, 04:45 ч. Мадрид, Испания

Новината за бруталното убийство на Адолфо Алказар стигна бързо от Мария Корнеха през Луис Гарсия де ла Вега до Даръл Маккаски. Както изискваше законът, Луис предаде новината за убийството и в Министерството на правосъдието в Мадрид. Там един високопоставен служител от нощната смяна тихичко предаде информацията на дългогодишния личен адютант на генерал Амадори — Антонио Агире. Агире — който беше служил като щабен офицер при Франко — отиде лично до кабинета на Генерала, почука на вратата и изчака, докато не му позволиха да влезе. След това предаде новината лично на Генерала.

Амадори като че ли въобще не се изненада от вестта за смъртта на Адолфо. Нито пък го налегна печал. Че как би и могло: та Генерала дори не го познаваше. Това беше абсолютно задължително. По този начин, ако арестуваха Адолфо и го принудеха със сила да говори, нямаше да има никакви доказателства за връзката му с Амадори освен личните му показания. Нямаше записи на телефонни разговори, бележки, снимки. За Амадори Адолфо Алказар беше просто един предан на каузата воин, един от многото революционери, които Генерала нито познаваше, нито можеше да познава.

Това, което беше направил Адолфо обаче, беше една искра, с помощта на която вече можеше да се осъществи революцията. Генерала се закле пред Антонио Агире, че за това убийство ще бъде отмъстено, а извършителите му ще бъдат ликвидирани. Той знаеше точно по следите на кого да тръгне: „фамилията“ на Рамирес. Никой друг нямаше нито основания, нито средствата да очисти Адолфо. Тяхната смърт щеше да бъде знак за останалите, че той е готов да третира всяка съпротива с крайни мерки.

А освен това, както каза Генерала на Антонио, подгонването и екзекуцията на „фамилията“ Рамирес щеше да постигне и още една цел. Да подплаши и разпръсне другите „фамилии“, които може би възнамеряваха да му се противопоставят. Поради която причина ударът трябваше да бъде много публичен и много драматичен.

Амадори заповяда на Антонио да се погрижи за това. Антонио отдаде чест, обърна се и напусна кабинета, без да каже нито дума. Отиде право при бюрото си и се обади на генерал Америко Хос в базата на военновъздушните сили „Тагус“ в покрайнините на Толедо. Заповедта на Генерала беше предадена устно. Също като Адолфо, и генерал Хос беше готов да направи всичко необходимо в служба на Генерала.

Все още беше тъмно, когато четирите поостарелички хеликоптера НА-15 се вдигнаха във въздуха. Като повечето хеликоптери в испанските въздушни сили, НА-15 бяха по-скоро пътнически, отколкото военни машини. Трийсет и четири годишните летателни апарати бяха снабдени с по две 20-милиметрови оръдия, монтирани при страничните врати, и досега бяха използвани само в учебни условия.

В момента обаче не ставаше въпрос за учения.

На борда на всеки хеликоптер имаше по десетима войници, въоръжени с автомат Z-62 или пушка L-1-003, изменена така, че да работи и със стандартни пълнители за М 16. Командирът на акцията майор Алехандро Гомес имаше заповед да стигне до корабостроителницата и да използва всички възможни средства, за да се сдобие с имената на убийците.

Очакваше се Гомес да се върне със заложници. Ако обаче те откажеха да тръгнат, щеше да се върне с чували, а в чувалите — трупове.