Том Кланси
Баланс на силите (4)

4.
Понеделник, 19:15 ч. Мадрид, Испания

Когато комисар Диего Фернандес пристигна, Ейдийн все още седеше на кожения диван. Комисарят беше среден както на ръст, така и на килограми. Беше се избръснал гладко и имаше мургав тен и прилежно оформена брадичка. Черната му коса беше въздълга, но добре сресана, а очите му надничаха внимателно иззад очила със златни рамки. На ръцете си имаше черни кожени ръкавици, на краката — черни велурени обувки, а на гърба — черна офицерска мушама. Под разкопчаната горна дреха се виждаше тъмносив официален костюм.

Един адютант затвори вратата зад гърба му. Щом чу щракването на бравата, инспекторът се поклони учтиво на Ейдийн и каза:

— Приемете най-искрените ни съболезнования и извинения за загубата. Ако има нещо, с което аз или моят отдел можем да ви помогнем, моля, кажете.

— Благодаря, инспекторе — отвърна Ейдийн.

— Мога да ви уверя, че всички управления на мадридската полиция, както и други правителствени служби, ще се заемат с откриването на извършителя на това позорно дело.

Ейдийн вдигна поглед към полицейския инспектор. Не беше възможно да говори на нея. Полицейското управление не можеше да търси убиеца на човек, когото тя познаваше. Не беше възможно съобщенията по телевизията и заглавията по вестниците да се отнасят до Марта, с която се беше преобличала в хотелската стая само преди час. Въпреки че беше присъствала на убийството и беше видяла тялото й, проснато на улицата, преживяното не й изглеждаше реално. Ейдийн така беше свикнала да променя нещата — като например да превърти назад някоя видеокасета, за да види нещо, което е пропуснала, или пък да изтрива компютърните данни, от които нямаше нужда — че необратимостта на станалото й изглеждаше невъзможна.

На рационално ниво обаче Ейдийн знаеше, че то се е случило. И че е необратимо. След като я бяха довели тук, тя се беше обадила в хотела и бе съобщила накратко новината на Даръл Маккаски. Маккаски беше обещал да предупреди Оперативния център. За нейна изненада в реакцията му не се беше появила никаква нотка на шок — или пък просто Даръл винаги си беше толкова сдържан. Ейдийн не го познаваше достатъчно добре, че да може да разбере. След това беше потънала в мислите — опитваше се да увери самата себе си, че става въпрос за случаен терористичен акт, а не за платено убийство. В крайна сметка това тук беше съвсем различно от случилото се в Тихуана преди две години с приятеля й Один Гутиерес Рико, който буквално беше направен на решето от четирима въоръжени с бойни пушки. Рико беше шефът на криминалното съдопроизводство в Байя Калифорния. Беше общественик, редовно получавал смъртни заплахи, но беше продължил да се бори с наркотрафикантите в страната. Смъртта му беше голяма загуба, но не и изненада. Обществена тайна беше, че преследването на наркодилърите няма да бъде толерирано от подземния свят.

Марта беше дошла тук под прикритие, известно само на малцина официални лица от правителството. Беше дошла, за да помогне на депутата Серадор да изработи план, с който да попречи на своите хора — баските — да се присъединят към също толкова националистично настроените каталунци с цел да се отделят от Испания. Бунтовете на баските през осемдесетте години се бяха оказали достатъчно спонтанни, че да се провалят, но и толкова кървави, че да бъдат запомнени. Както Марта, така и Серадор вярваха, че едно организирано надигане на две от петте основни етнически групи в страната — особено ако тези групи бяха добре въоръжени и по-добре подготвени от тези през осемдесетте години — не само щеше да е особено разрушително, но и да има доста добри шансове за успех.

Ако нападението не беше случайно, ако Марта се беше превърнала в поръчкова мишена, значи някъде в системата имаше изтичане на информация. А ако пукнатина наистина имаше, то тогава миротворческият процес се намираше в сериозна заплаха. По жестока ирония на съдбата съвсем малко преди смъртта си Марта беше споменала, че не бива да позволят нищо да попречи на разговорите.

„Знаеш какво е заложено на карта…“

След това, разбира се, се беше разгневила за прекалено силната реакция на Ейдийн на улицата.

„Де да беше това най-голямата ни пречка — мислеше си Ейдийн. — Така да се потим за всеки най-малък детайл и накрая да не постигнем цялостната картина…“

— Сеньорита? — прекъсна мислите й инспекторът.

Ейдийн премигна.

— Да?

— Добре ли сте?

Погледът на Ейдийн се беше зареял към тъмните прозорци. Тя премигна и погледна комисаря. Той продължаваше да стои на няколко крачки от нея и да я гледа любезно.

— Да, добре съм — отвърна тя. — Простете, инспекторе. Бях се замислила за приятелката си.

— Разбирам — рече спокойно инспекторът. — Ако не ви представлява особена трудност, мога ли да ви задам няколко въпроса?

— Разбира се — отвърна тя. — Но преди това, инспекторе, имате ли нещо против да ми кажете дали сте получили някаква информация от наблюдателните камери?

— За нещастие нищо — отвърна инспекторът. — Стрелецът просто е бил извън обсега им.

— Знаел е какъв е обсегът им, така ли?

— Очевидно да — призна инспекторът. — За нещастие ще ни трябва известно време, докато разберем кои са всички лица с достъп до тази информация — и след това да ги разпитаме поотделно.

— Разбирам — каза Ейдийн.

Инспекторът извади от джоба на сакото си малък жълт бележник. Усмивката му изчезна. Той прегледа записките си, извади химикалка от спиралата на бележника, погледна Ейдийн и попита:

— Двете с вашата спътница за удоволствие ли сте дошли в Мадрид?

— Да.

— Казали сте на часовия при портала, че сте дошли в Конгресо де лос депутадос на частна визита.

— Точно така.

— От кого беше организирана тази частна визита?

— Не зная — отвърна Ейдийн.

— Така ли?

— Моята спътница го беше уредила чрез някакъв свой приятел в Съединените щати — каза Ейдийн.

— Дали ще бъдете така добра да ми дадете името на този приятел? — попита я инспекторът.

— За жалост не мога — отговори Ейдийн. — Нямам представа за кого става въпрос. Взех решението за тази екскурзия почти в последната минута.

— Може би го е уредил някой колега — предположи той. — Или някой съсед? Или местен политик?

— Не знам — настояваше Ейдийн. — Съжалявам, инспекторе, но не сметнах за необходимо да разпитвам за това.

Инспекторът се вторачи в нея, след това бавно сведе поглед и записа отговорите й в тефтера си.

Ейдийн беше почти сигурна, че не й вярва; разбра го по неодобрителното свиване на устните и смръщените му вежди. Хич не й харесваше, че трябва да създава затруднения на следствието. Но докато не получеше нареждане от Даръл Маккаски или депутата Серадор да върши обратното, нямаше друг избор, освен да продължава да играе по правилата на измислената история за екскурзията им.

Комисар Фернандес отгърна бавно и замислено нова страница в тефтера си.

— Видяхте ли мъжа, който ви нападна?

— Не видях лицето му — отговори тя. — Направи една снимка със светкавицата, точно преди да извади оръжието си.

— Не усетихте ли миризмата на някакъв парфюм? Или афтършейв?

— Не.

— Обърнахте ли внимание на фотоапарата? Каква марка беше?

— Не — отвърна тя. — Не бях толкова близо… а освен това бях заслепена от светкавицата. Забелязах единствено дрехите му.

— Аха — рече той. — Можете ли да ми кажете как изглеждаха?

Ейдийн си пое дълбоко дъх. Затвори очи.

— Носеше тясно дънково яке и бейзболна шапка. Тъмносиня или черна шапка, с козирка. Носеше широк светлобежов панталон и черни обувки. Струва ми се, че беше млад, макар че не мога да го твърдя със сигурност.

— Какво ви накара да мислите така?

Ейдийн отвори очи.

— Нещо в начина, по който стоеше — отговори тя. — Широко разкрачен, с изпънати рамене, с високо вдигната глава. Много силен и много самоуверен.

— Преди виждали ли сте човек с подобна външност?

— Да — отвърна Ейдийн. Убиецът й беше заприличал на боец от силите за бързо реагиране, макар че тя, разбира се, не можеше да каже това. — В моя колеж имаше корпус за преподготовка на запасни офицери — излъга тя. — Убиецът имаше излъчването на войник. Или поне на някой, обучаван да борави с огнестрелни оръжия.

Инспекторът записа показанията й в тефтерчето си.

— Той каза ли ви нещо?

— Не.

— Извика ли нещо — например лозунг или заплаха?

— Не.

— Забелязахте ли какъв вид беше оръжието му?

— Не, съжалявам. Някакъв пистолет.

— Пистолет или револвер?

— Не знам — отново излъга тя. Оръжието беше пистолет, но тя не искаше инспекторът да разбере, че има достатъчно познания по въпроса.

— Имаше ли пауза между отделните изстрели?

— Струва ми се, че да.

— Силни ли бяха?

— Не много — отвърна Ейдийн. — Всъщност бяха изненадващо тихи. — На пистолета беше сложен заглушител, но тя не искаше той да знае, че го е разбрала.

— Сигурно е имал заглушител — обясни инспекторът. — Видяхте ли колата, с която се измъкна?

— Да — отговори Ейдийн. — Черна. Не знам какъв модел.

— Чиста ли беше, или мръсна?

— Не обърнах внимание.

— Откъде дойде? — попита инспекторът.

— Струва ми се, че караше след убиеца — отвърна Ейдийн.

— На какво разстояние горе-долу?

— Двайсет-трийсет метра — отвърна Ейдийн. — Като че ли се движеше известно време успоредно на бордюра, преди той да почне да стреля.

— Някои от изстрелите да са дошли от колата?

— Мисля, че не — отвърна тя. — Единствените проблясъци, които видях, дойдоха откъм него.

— За известно време вие сте били зад другата жертва — пощаджията. Затискали сте се раната му. Може да не сте забелязали възможен втори нападател.

— Не съм — отговори тя. — Но според мен втори нямаше. Кажете ми как е господинът? Ще се оправи ли?

— За съжаление, сеньорита, той е мъртъв.

Ейдийн сведе поглед.

— Съжалявам.

— Вие сте направили всичко възможно да му помогнете — успокои я инспекторът. — Не можете да се обвинявате за нищо.

— За нищо — повтори тя. — Освен че не можах да им помогна. Семеен ли е?

— Да — отвърна инспекторът. — Сеньор Суарес е издържал жена си, сина си, който е още бебе, и майка си.

Ейдийн усети как слепоочията й се стягат. Очите й се напълниха със сълзи. Не само че не беше успяла да направи нищо, за да спаси Марта, ами на всичкото отгоре заради инстинкта си да отклони посоката на стрелбата беше довела до смъртта на един невинен. Сега си даваше сметка, че би трябвало да скочи към Марта. Може би така щеше да успее да постави тялото си между куршумите и нея или пък да я издърпа зад проклетата кабинка на часовите. Трябваше да направи всичко друго, но не и това, което беше направила.

— Да ви донеса ли вода? — попита инспекторът.

— Не, благодаря. Добре съм.

Инспекторът кимна. Покрачи известно време с вперен в земята поглед, след което отново я погледна и каза:

— Сеньорита, мислите ли, че точно вие със спътницата ви сте били целта на убиеца?

— Струва ми се, че да — отговори тя. Беше очаквала подобен въпрос и искаше да бъде особено внимателна в отговора си.

— Знаете ли защо? — попита той.

— Не — отвърна тя.

— Имате ли някакви предположения? Занимавате ли се с някаква политическа дейност? Принадлежите ли към някаква организация?

Тя поклати глава.

На вратата се почука, но инспекторът не обърна никакво внимание на това. Беше се вторачил строго в Ейдийн.

— Сеньорита Темблон — каза той, — простете, че ви притеснявам с въпросите си точно в този момент, но то е, защото един убиец се разхожда на свобода из моя град. Искам да го заловя. За нито една причина ли не се сещате? Причина, поради която някой може да е искал да убие вас и спътницата ви?

— Комисар Фернандес — отговори тя, — никога преди не съм идвала в Испания, нито пък познавам някого тук. Моята приятелка беше идвала преди години, но тя няма — нямаше — никакви известни на мен приятели или врагове тук.

Отново се почука. Инспекторът отиде до вратата и я отвори. Ейдийн не можеше да види кой стои на прага.

— Да? — попита инспекторът.

— Комисар Фернандес — чу се мъжки глас, — депутатът Серадор иска жената веднага да бъде отведена в кабинета му.

— Така ли? — зачуди се инспекторът, извърна се, погледна Ейдийн и очите му се присвиха. — Може би, сеньорита, господин депутатът желае да ви се извини лично за ужасната трагедия.

Ейдийн не каза нищо.

— Или може би има някаква друга причина за аудиенцията? — предположи инспекторът.

Ейдийн стана.

— Дори да има друга причина, комисар Фернандес, аз ще я узная едва като се видя с него.

Инспекторът прибра бележника си и се поклони учтиво. Дори и да се беше подразнил, в поведението му не личеше. Благодари на Ейдийн за сътрудничеството й, извини се още веднъж за случилото се и протегна ръка към отворената врата. Ейдийн напусна стаята. Отвън я чакаше сержантът, който я беше довел. Поздрави я с поклон и двамата тръгнаха по коридора.

Стана й неприятно заради инспектора. Бяха му възложили разследване, а тя не му даде нищо, на базата на което то да продължи. Както беше отбелязала Марта обаче, имаше правила както за всяко общество, така и за всяка прослойка на съответното общество. И независимо коя беше страната, независимо от конституцията, проверките и мерките, за правителствата важаха различни правила. Фрази от рода на „дадохме ви всичката информация“ и „държавна тайна“ съвсем ефикасно затваряха вратата на иначе съвсем законосъобразни разследвания. За нещастие, в много от случаите — сред които беше и този — пречките бяха необходими и легитимни.

Кабинетът на Серадор се намираше само на няколко метра по коридора. Беше със същите размери, а и интериорът му беше до голяма степен като този на стаята, която Ейдийн току-що беше напуснала, макар че имаше някои елементи, отразяващи личния вкус на обитателя му. На три от стените имаше плакати в рамки на стадиона за кориди в Мадрид — „Плаца де лас Вентас“. На четвъртата стена, тази зад бюрото, се виждаха също поставени в рамки вестникарски първи страници, които описваха дейността на баските по време на събитията през осемдесетте години. По всички лавици из стаята имаше семейни снимки.

Депутатът седеше зад бюрото си. На дивана пък седеше Даръл Маккаски. Когато Ейдийн влезе, и двамата станаха. Серадор заобиколи бюрото си с широко разтворени ръце и състрадателно изражение. В кафявите му очи под посивелите вежди се четеше болка. Високото му тъмно чело се беше сбърчило под заресаната назад бяла коса. Меките му големи ръце се сключиха нежно около китките на Ейдийн.

— Госпожице Марли, толкова съжалявам — каза той. — Заедно с мъката си обаче се чувствам и доста облекчен, че не сте пострадали.

— Благодаря, господин депутат — рече Ейдийн и погледна Маккаски. Ниският, жилав и преждевременно посивял втори заместник-директор стоеше неподвижен, кръстосал ръце. Не си беше сложил маската на дипломатическо състрадание, което беше заляло цялата физиономия на Серадор: лицето му беше строго и неподвижно.

— Даръл — обърна се тя към него, — как си?

— Бил съм и по-добре, Ейдийн. А ти добре ли си?

— Не съвсем — отвърна тя. — Провалих се, Даръл.

— Какво искаш да кажеш?

— Трябваше да реагирам… различно — отговори Ейдийн. Надигналите се емоции я задавиха. — Виждах какво става и се провалих, Даръл. Просто се провалих.

— Това са пълни глупости — каза Маккаски. — Имаш късмет, че въобще си успяла да се махнеш от пътя на куршумите.

— С цената на живота на един невинен…

— Било е неизбежно — отсече Маккаски.

— Господин Маккаски има право — намеси се Серадор, който продължаваше да държи ръцете й в своите. — Не се самоизмъчвайте. Подобни неща са винаги много по-ясни в… в перспектива.

— Да де — рече Маккаски с едва прикрито раздразнение. — Обикновено всичко е много по-ясно след като се случи.

Ейдийн погледна Маккаски с недоумение.

— Даръл, какво има?

— Нищо. Нищо, освен че депутатът няма желание за каквито и да било дискусии в момента.

— Какво? — възкликна Ейдийн.

— Това би било крайно неподходящо — заяви Серадор.

— Ние обаче не сме на това мнение — отвърна Маккаски и пак погледна Ейдийн. — Депутатът Серадор твърди, че споразумението е било направено с Марта. Че единствено нейният опит и етнически произход му били дали възможност да убеди баските и каталунците да приемат евентуалното посредничество на САЩ.

Ейдийн изгледа Серадор.

— Марта беше уважавана и много опитна дипломатка…

— Невероятна жена — допълни Серадор прочувствено.

— Да, но колкото и опитна да беше като посредник, все пак не е незаменима — продължи Ейдийн.

Серадор я пусна и отстъпи назад. По лицето му се четеше неодобрение.

— Разочаровате ме, сеньорита.

— Така ли?

— Та вашата колежка току-що бе убита!

— Съжалявам, господин депутат — каза Ейдийн, — но в момента не става въпрос за моето отношение към случилото се…

— Права сте — съгласи се Серадор. — Става въпрос за опитността и сигурността. И докато не се уверя, че разполагаме и с двете, разговорите ще бъдат отложени. Не отменени, сеньор Маккаски, сеньорита Марли. Просто отложени.

— Депутат Серадор — намеси се Маккаски, — и двамата знаем много добре, че може да нямаме време за отлагане. Точно преди да пристигне госпожица Марли, ви обяснявах какви са препоръките й, за да ви убедя, че разговорите могат да се осъществят. Госпожица Марли има достатъчно опит, а освен това, както виждате, не е от най-плахите.

Серадор я погледна с неодобрение.

— Ние наистина можем да продължим — каза Маккаски. — Колкото до сигурността, нека за момент предположим, че от тази стая наистина излезе нещо. Например, че Марта е била истинската мишена на убиеца. Какво означава това? Че някой се опитва да прогони със сила американските дипломати. Опитват се да направят така, че страната ви да се разпадне.

— Възможно е целта дори да не е политическа — каза Ейдийн. — Марта мисли… Марта мислеше, че е възможно някой да се опитва да направи пари от едно въоръжено разцепление.

Серадор се прокашля и извърна поглед към бюрото си.

— Моля ви, господин депутат — продължи Маккаски, — имайте ни доверие. Кажете ни какво знаете. Ние ще отнесем информацията със себе си и ще ви помогнем да пуснете някакъв план в действие, преди да е станало прекалено късно.

Серадор бавно поклати глава.

— Вече говорих със съюзниците си в Конгреса. В момента те имат по-малко желание дори от мен да позволят вашата намеса. Трябва да ме разберете правилно, господин Маккаски. И преди сме говорили с разните сепаратистки партии — и много скоро ще продължим да го правим. Беше въпрос на моите лични надежди, че ако Съединените щати вземат участие в дискусиите неофициално и ако лидерите на двете страни бъдат убедени да направят съответните отстъпки, Испания ще бъде спасена. Сега обаче се опасявам, че ще трябва да разрешим проблема вътрешно.

— И как според вас ще завърши всичко това? — запита Ейдийн.

— Нямам представа — отвърна Серадор. — За съжаление знам само как трябва да завърши вашата връзка с всичко това.

— Да — каза тя. — Благодарение на смъртта на някой, който беше достатъчно смел… и отдръпването на друг, който не е толкова смел.

— Ейдийн! — скастри я Маккаски.

Серадор вдигна ръка.

— Всичко е наред, сеньор Маккаски. Сеньорита Марли просто е много изтощена. Предлагам ви да я отведете в хотела.

Ейдийн се вторачи в депутата. Нямаше да я придумат да си държи езика зад зъбите. Нито пък щеше да се откаже по средата. Това просто нямаше да стане.

— Добре — рече тя. — Играйте си предпазливо, господин депутат. Но чуйте какво ще ви кажа. Когато се занимавах с революционно настроените фракции в Мексико, винаги се стигаше до едни и същи резултати. Правителството винаги разчиташе да разбие бунтовниците с физическа сила. Това обаче никога не беше достатъчно да ги разбие напълно, разбира се — и тези, които създаваха размирици, просто минаваха в нелегалност. Не че процъфтяваха, но и не умираха. Умираха само хората, които попадаха под кръстосан огън. Точно това ще се случи и тук, господин Серадор. Не можете да стъпчете едно вековно недоволство, ако не използвате много голям ботуш.

— Оо! Вие да не би да си имате кристално кълбо?

— Не — отвърна тя рязко. — Просто малко опит в психологията на потисничеството.

— В Мексико — натърти Серадор. — Но не и в Испания. Ще разберете, че хората не са просто… как им казвахте вие? Имащи и нямащи. Те са също така много страстно свързани с наследството си.

— Ейдийн — каза Маккаски сурово и рязко. — Стига толкова. Никой не знае какво ще се случи. Тъкмо това беше целта на тези срещи. Трябваше да се занимаваме с откриването на факти, със споделянето на идеи, за да може да се даде шанс на мирно разрешение на напрежението.

— Но ние и сега можем да направим това — каза Серадор, отново влязъл в ролята си на дипломат. — Нямам никакво намерение да показвам неуважение към загубата на колежката ви, но в нейно лице загубихме само една от възможностите. Ще се намерят и други начини за предотвратяване на кръвопролитията. Непосредствената ни тревога в момента е да открием кой носи отговорността за това престъпление, а също така и как е излязла информацията от моя кабинет. А след това… ще видим.

— Но това може да отнеме седмици, месеци — каза Маккаски.

— Но пък едно прибързване, сеньор Маккаски, може да ни коства още човешки животи.

— Лично аз нямам нищо против да поема този риск — промърмори Ейдийн. — Цената на оттеглянето и бездействието може да се окаже много по-висока.

Серадор отиде зад бюрото си.

— Благоразумието е нещо различно и от двете. — Той натисна един бутон на телефона си. — Имах нужда от съдействието на добре известната сеньорита Макол. Тя вече не е сред нас. Търсех и може би пак ще ми се наложи да потърся помощта на Съединените щати. Мога ли все още да разчитам на нея, сеньор Маккаски?

— Знаете, че можете, господин депутат — отвърна Маккаски.

Серадор сведе глава.

— Gracias.

— De nada.

Вратата се отвори. В кабинета влезе млад адютант в тъмен костюм и застана с плътно прилепнали до тялото ръце.

— Ернандес — каза депутатът, — моля те, изведи гостите ни през частния изход и предай на шофьора ми да се погрижи да стигнат безопасно до хотела си. — Той погледна Маккаски. — Предполагам, че искате да стигнете дотам?

— За момента, да. Ако е възможно обаче, бих искал да отида и на мястото, откъдето се ръководи разследването.

— Разбирам. Доколкото си спомням, имате опит с прилагането на закона.

— Точно така — каза Маккаски. — Доста време прекарах във връзки с Интерпол, докато работех за ФБР.

Серадор кимна.

— Ще се погрижа за това, разбира се. Има ли още нещо, което мога да направя за някой от двама ви?

Маккаски поклати глава. Ейдийн не помръдна. Кипеше от гняв. Отново политика. Никакво лидерство, никакво въображение. Просто предпазливост. Щеше й се да си беше запазила малко mierda de perro за тази среща.

— Служебната ми кола е бронирана, а освен това ще ви придружат двама служители от охраната — осведоми ги Серадор. — Ще бъдете в безопасност. Аз пък междувременно ще говоря с онези от колегите си, които трябваше да участват в днешната среща. Ще се свържа с вас след няколко дни — предполагам, че ще бъдете във Вашингтон? — за да ви осведомя как и дали въобще бихме искали да продължим нататък.

— Разбира се — каза Маккаски.

— Благодаря — усмихна се едва-едва Серадор. — Благодаря много.

Депутатът протегна ръка през широкото махагоново бюро. Маккаски я стисна. Серадор я протегна и към Ейдийн. Тя също я стисна, но съвсем бързо. В краткия поглед, който си размениха, нямаше и капчица сърдечност.

Маккаски сложи ръка на гърба на Ейдийн и почти я избута през вратата. Тръгнаха мълчешком по коридора.

В лимузината на депутата Маккаски се обърна към Ейдийн.

— Е?

— Е, давай. Кажи ми, че оплетох конците.

— Оплете ги.

— Зная — рече тя. — Съжалявам. Хващам първия самолет за вкъщи. — Този рефрен се превръщаше вече в тема на деня. Или пък ставаше въпрос за нещо по-основно — неподходящото място на Ейдийн Марли в дипломацията на „кулата от слонова кост“.

— Не — каза Маккаски. — Ти оплете конците, но по стечение на обстоятелствата съм съгласен с това, което каза. Не мисля, че традиционната ни игра на добро ченге — лошо ченге свърши работа, но в нея има хляб.

Тя го погледна.

— Ти си съгласен с мен?

— До много голяма степен. Нека изчакаме да се свържем с Щатите и да видим какво ще кажат останалите.

Ейдийн кимна. Знаеше, че това е само една от причините, поради които Маккаски не иска да говори. Шофьорите на лимузини въобще не са толкова невинни, колкото мислят пътниците: те виждат и чуват всичко. А това, че стъклото между тях и пътниците е спуснато, не означава, че уединението на последните е гарантирано. Беше много възможно колата да е снабдена с подслушвателни устройства и разговорът им да се прослушва. Изчакаха да се върнат до хотелската стая на Маккаски, преди да продължат дискусията си. Маккаски беше нагласил един малък електромагнитен генератор, изработен от Мат Стол — техническият магьосник на Оперативния център. Устройството беше горе-долу с размерите на портативен CD-плейър и изпращаше пулсиращ сигнал, който нарушаваше електронните сигнали в радиус от три метра и ги превръщаше в „безсмислици“, както ги беше описал самият Стол. Компютри, касетофони или всякакви други дигитални устройства извън обсега му оставаха незасегнати.

Маккаски и Ейдийн седнаха на леглото и сложиха „яйцето“ — така го бяха кръстили — помежду си.

— Депутатът Серадор мисли, че не можем да направим кой знае какво, без да имаме сътрудничеството на хората тук — каза Маккаски.

— Така си е — каза Ейдийн горчиво.

— Може пък да успеем да го изненадаме.

— А може да се наложи да го изненадаме — каза Ейдийн.

— Права си — съгласи се Маккаски. — Имаш ли да кажеш още нещо, преди да се обадя на шефа?

Ейдийн поклати глава, макар че реакцията й не беше съвсем искрена. Имаше много неща, които искаше да каже. Едно от нещата, на които я бяха научили преживяванията й в Мексико, беше да разпознава когато нещо не е наред. А тук нещо наистина не беше наред. Онова, което беше натиснало стартиращия й бутон в кабинета на депутата, не беше единствено последица от смъртта на Марта. По-скоро беше бързото отдръпване на Серадор от желанието за сътрудничество до степен, която беше почти равносилна на създаване на пречки. Ако смъртта на Марта бе убийство — а дълбоко в себе си Ейдийн беше убедена, че това е така — дали Серадор не се страхуваше, че той е следващата мишена? Ако бе така, защо не си беше поръчал допълнителна охрана? Защо коридорите, които водеха до неговия кабинет, бяха така празни? И защо предположи — и то толкова категорично, — че информацията ще стигне до извършителя на убийството? Откъде можеше да е толкова сигурен, че ще има изтичане на информация?

Маккаски стана и се отправи към телефона, който беше извън обсега на действие на пулсиращото устройство. Заслушана в тихото бръмчене на „яйцето“, Ейдийн погледна далечните светофари през прозореца на дванайсетия етаж. Духът й беше твърде изтощен, а емоциите — прекалено пресни, за да се занимава с този въпрос сега. Обаче беше сигурна в едно. Може правилата, по които играеха испанските лидери, да бяха такива, но те бяха нарушили три от нейните правила. Първо, човек не стреля по хора, които са дошли да му помогнат. Второ, ако целта на подобна стрелба е да ти се помогне по някакъв начин, то тогава нарушаваш правило номер три: американците — и особено една американка — отвръщат на огъня с огън.