Том Кланси
Баланс на силите (18)

18.
Вторник, 04:19 ч. Сан Себастиан, Испания

Хеликоптерът остави Мария и Ейдийн на юг от града в една от запустелите извивки на Рио Урумеа — реката, която минаваше през града. Край пътя ги чакаше кола под наем, осигурена от Хорхе Сорел — местен полицейски служител, който работеше за Интерпол.

По време на полета Мария беше разгледала картата, която беше взела със себе си. Знаеше пътя до радиостанцията и за Ейдийн беше съвсем очевидно, че няма търпение да стигне дотам. Докато си запалваше цигара обаче, Хорхе каза, че нямало смисъл да се ходи в радиостанцията.

— Какво искаш да кажеш? — попита тя.

— Преди малко повече от час персоналът там е бил нападнат — обясни той.

— Нападнат? — възкликна Мария. — От кого?

— Още не знаем — призна полицаят.

— Професионалисти ли са били? — попита тя нетърпеливо.

— Много е възможно — отвърна той. — Изглежда, че са знаели точно какво да правят. Има много изпотрошени крайници, а и челюстите на всички също са счупени.

— Какво са искали? — попита Мария.

Хорхе поклати глава.

— И това не знаем. Качихме се горе, понеже изведнъж излъчването на програмата спря.

Мария започна да ругае като бясна, после се поуспокои и каза:

— Страхотно! Има ли някакви следи?

Хорхе пак поклати глава.

— Жертвите въобще не могат да говорят, а и в момента лекарите са ги натъпкали с успокоителни. Предполагаме, че нападателите са искали да разберат кой им е занесъл касетата със записа.

— Тъпаци — изръмжа Мария. — Хич ли не са очаквали подобно нещо? Не са ли взели някакви предпазни мерки?

— Взели са — отвърна Хорхе. — Жалкото е, че са били наистина добре подготвени за подобно нещо. Тази станция винаги е била обект на недоволство. Нали знаеш, че политиката им си е направо антиправителствена. Целият район е заграден с бодлива тел, а самата постройка е направена като бункер. Дори вратата е метална. Работещите вътре носят оръжие. Подобни пречки обаче могат да спрат само плахите. А тези нападатели въобще не са били от плахите.

— Господин полицай — каза Ейдийн със спокоен тон, — имате ли някаква представа кой е занесъл касетата? Хорхе погледна бързо и с неудобство към Мария.

— Страхувам се, че отговорът ми отново е отрицателен — отвърна той. — В момента два наши патрула обикалят из близките села. Издирват групи, които могат да търсят човека или хората, занесли касетата в радиото. С това се захванахме обаче доста късно. Засега не сме открили никого.

— Нападателите вероятно са се разделили веднага щом са напуснали радиото — каза Мария. — Едва ли ще рискуват да бъдат заловени до един. — Тя дръпна от цигарата, издиша дима през носа си и настоятелно впери поглед в Хорхе. — Сигурен ли си, че това е всичко, което можеш да ни кажеш?

— Да, разбира се — отговори той. Погледът му беше също толкова настоятелен.

— Каква вероятност има този, който е занесъл касетата, да е от тази околност? — попита Ейдийн.

— Много голяма — отговори Мария. — Който и да е планирал цялата работа, със сигурност е искал тя да бъде свършена от човек, който познава добре водите, в които е била взривена яхтата. Някой е познавал както града, така и служителите в радиото. — Тя погледна Хорхе. — Кажи едно място, откъдето можем да започнем търсенето.

Хорхе сви рамене.

— Градчето е малко. Всички го познават отлично. Ако искаш да разпитваш за някой, който познава добре морето, попитай рибарите.

Мария погледна часовника си.

— Ще започнат да излизат след около час. Можем да поговорим с тях по доковете. — Тя пак дръпна от цигарата си. — Кой благославя улова на рибарите?

— Отец Норберто Алказар — отвърна Хорхе. — Прави го обаче само за старите рибарски фамилии, не и за компаниите.

— Къде е той?

— Сигурно ще можете да го откриете в йезуитската църква на хълмовете на юг от Куеста де Алдапета — обясни Хорхе. — Това е на западния бряг на реката, точно извън Сан Себастиан.

Мария му благодари. Дръпна за последен път от цигарата, пусна я на земята и я стъпка нервно с тока си. Издиша дима, докато вървеше към колата. Ейдийн я последва.

— Отец Алказар е много приятен човек — извика Хорхе подире им. — Може обаче да не е особено разговорлив за хората си. Много си ги пази.

— Да се надяваме, че ще поиска да предотврати убийството на един от тях — каза Мария.

— И ти си права — рече Хорхе. — Обади се по клетъчния, когато си готова. Хеликоптерът ще дойде да ви вземе пак оттук. Летището е малко и е ангажирано за военни полети — като предпазна мярка.

Мария благодари, седна зад волана и подкара рязко. Зад тях захвърчаха прах и туфички трева.

— Хич не си доволна — каза Ейдийн и извади картата от раницата си. Вътре имаше и един 38-калибров пистолет, който Мария й беше дала по време на полета.

— Щеше ми се да го изритам — измърмори тя. — Отишли там само защото изведнъж излъчването на програмата спряло. Полицията е трябвало да се сети, че все някой ще се нахвърли върху екипа на станцията.

— А може би полицията е искала радиото да бъде нападнато — каза Ейдийн. — Същото става и при войните между различни банди. Властите се отдръпват и ги оставят да се избият помежду си.

— По-вероятно е да им е било наредено да не се бъркат — каза Мария. — Мъжете, които са били на яхтата, са били много влиятелни бизнесмени. Оглавявали са много предани „фамилии“ — служители, които биха направили всичко за тях, включително и да убиват. На полицията се плаща, за да стои настрана от подобни неща.

— Мислиш ли, че този полицай…

— Не знам — призна си Мария. — Но не мога да съм сигурна. В Испания човек никога не може да каже нещо с пълна сигурност.

Ейдийн се замисли за думите на Марта за това как полицията в Мадрид съдействала на уличните изнудвачи. „Може и да е въпрос на дипломация — помисли си тя, — но въпреки това има нещо много гнило.“ Не й оставаше избор, освен да се зачуди дали правителствената полиция прави всичко възможно, за да напредне в разследването на убийството на Марта.

— Това е една от причините, поради които напуснах Интерпол — продължи Мария. — Да си имаш работа с тези хора ти хаби повече нерви, отколкото си струва.

— Но си се върнала — каза Ейдийн. — Заради Луис ли?

— Не — отвърна Мария. — Върнах се поради същата причина, поради която напуснах. При цялата тая корупция просто не мога да си позволя да се откажа. Даже за да организирам работата в театъра в Барселона, трябваше да плащам на полицията, на каналджиите, въобще на всички, с изключение на пощаджиите. Трябваше да им плащам, за да съм сигурна, че ще вършат работата, за която вече им е било платено веднъж.

— Значи правителствените служители си имат свои начини да се облагодетелстват, а промишлените работници принадлежат към „фамилии“ — каза Ейдийн. — Независимите служители в крайна сметка трябва да плащат подкупи на едните и да се борят срещу мощта на другите.

Мария кимна.

— И заради това съм тук. Също като в любовта — продължи тя. — Не можеш да се откажеш само защото не се е получило първия път. Научаваш правилата, научаваш и много неща за себе си и след това се връщаш на арената за още една корида.

Първите бледочервени отблясъци на зората започнаха да обагрят небето. Очертанията на хълмовете започнаха да стават все по-ясни на фона на просветлялото небе. Докато гледаше на изток, Ейдийн си помисли колко е странно, че харесва Мария и й се възхищава. Тази жена не беше нито по-малко самоуверена, нито по-малко агресивна от покойната Марта. Като се изключеше моментът, в който се бе изправила лице в лице с Даръл на летището, в нея имаше нещо много неегоистично. Освен това Ейдийн не можеше да я обвинява, че е направила малка сценка на Даръл. Независимо от това кой е бил нрав и кой е сгрешил, срещата им просто не можеше да не бъде поне малко драматична.

Стигнаха в покрайнините на Сан Себастиан за по-малко от половин час и минаха по моста при Мария Кристина. След това се насочиха на югозапад, където се намираше църквата. По едно време спряха, за да попитат един овчар накъде точно да карат, и стигнаха до църквата точно когато дискът на слънцето се показваше иззад хълма.

Малката каменна църква беше отворена. Вътре имаше двама енориаши — рибари, но отеца го нямаше.

— Понякога ходи в залива с брат си — каза им единият от рибарите. След това им обясниха къде живее Адолфо, както и по кой път обикновено минавал отец Алказар, за да стигне дотам. Двете жени се качиха в колата и се отправиха на север. Мария запали поредната цигара и каза:

— Надявам се, че не ти пречи. Твърди се, че димът е вреден за непушачите, но мога да те уверя, че спасява много животи.

— И как точно обясняваш това? — попита Ейдийн.

— Ами, не ми дава да се ядосам прекалено много — отвърна Мария и очевидно не се шегуваше.

Стигнаха Кале Окендо и изминаха още две пресечки на югоизток. Уличката беше тясна и когато стигнаха до двуетажната къща, на Мария и се наложи да паркира колата наполовина върху тротоара — иначе нямаше да остане място да мине друга кола. Ейдийн сложи пистолета в джоба на анорака си още преди да слезе. Мария изхвърли цигарата си и пъхна своя пистолет в колана на дънките си.

Входната врата на сградата не беше заключена. Тъмното стълбище миришеше на едновековно присъствие на рибари и прах и миризмата загъделичка носа на Ейдийн. Разкривените стъпалата скърцаха, стените бяха мръсни. На втория етаж имаше две врати. Едната беше открехната. Мария я побутна с крак и тя изскърца и се отвори.

Отец Алказар беше коленичил до голото тяло на някакъв мъж и ридаеше неутешимо. Беше с гръб към тях. Мария пристъпи вътре, Ейдийн я последва. Дори и да ги беше чул, отецът не даваше никакви признаци за това.

— Отец Алказар? — каза тихо Мария.

Свещеникът бавно извърна глава. Зачервените му очи изглеждаха неестествено на фона на съвсем бледото, мокро от сълзи лице. Той отново се обърна към мъртвото тяло, после бавно се изправи. Осветено отзад от ярките сутрешни лъчи, черното му расо изглеждаше като празно, сякаш той беше само силует. Отецът тръгна към тях, но като че ли не беше на себе си. После взе някаква горна дреха от куката зад вратата, върна се при трупа и го покри.

Ейдийн вече бе успяла да огледа тялото. Жертвата очевидно бе подложена на изтезания. Очите, ушите, гърдите и слабините като че ли бяха непокътнати; единствено крайниците бяха обгорени и смазани. Бяха го измъчвали за получаване на някаква информация. А гръклянът му също беше премазан — за да умре бавно, а не веднага, както би станало при удар по главата. Ейдийн вече беше виждала подобно нещо — в Мексико. Гледката не беше красива, но пък беше нищо в сравнение с това, което наркобароните причиняваха на онези, които ги бяха издали. Колкото и да бе странно, това не можеше да накара другите да не издават мексиканските senorios, както ги наричаха там. Мъжете и жените, които умираха по този начин, винаги вярваха, че точно тях няма да ги хванат.

— Аз съм отец Алказар — каза свещеникът.

Мария пристъпи към него.

— Казвам се Мария — представи се тя. — Работя за Интерпол.

Ейдийн не се изненада, че Мария му дава истинските данни за себе си. Убийствата ставаха все повече. Вече нямаше време да се работи под прикритие.

— Познавахте ли този човек? — попита Мария.

Отецът кимна.

— Това е брат ми.

— Разбирам — каза Мария. — Съжалявам, че не успяхме да пристигнем по-рано.

Норберто Алказар направи немощен жест назад, в очите му започнаха да се събират нови сълзи.

— Опитах се да му помогна. Трябваше да бъда по-настойчив. Но Адолфо… Адолфо знаеше много добре в какво се е въвлякъл.

Мария пристъпи още по-близо до отеца. Беше висока колкото него. Погледна го право в зачервените подпухнали очи и каза:

— Отче, моля ви, помогнете ни. В какво се беше въвлякъл Адолфо?

— Не знам — отвърна свещеникът. — Когато пристигнах, вече беше много зле и говореше несвързано.

— Значи е бил още жив? — попита Мария. — Трябва да се опитате да си спомните, отче. Какво точно каза? Думи, имена, места… всичко.

— Нещо за града — отвърна Норберто. — За някаква църква. Каза някакво име, но не знам дали е на човек, или е място — Амадори.

Мария го изгаряше с поглед.

— Генерал Амадори?

— Възможно е — отвърна Норберто. — Той… той наистина спомена генерал. Не знам. Не се разбираше почти нищо.

— Разбира се — каза Мария. — Отче, знам, че ви е много трудно, но е и много важно. Имате ли някаква представа кой може да го е направил?

Той поклати глава и изхлипа:

— Адолфо беше тръгнал за радиостанцията снощи. Това е всичко, което знам. Нямам представа какво е правил там, освен че е предал една касета със запис. Върнах се тази сутрин на път за благословията на улова. Исках да видя дали е добре. И го намерих така…

— Не сте видели никого да влиза или излиза?

— Никого.

Мария продължи да го гледа. Челото й се беше покрило със ситни бръчици, погледът й беше направо изпепеляващ.

— Само още един въпрос, отче. Можете ли да ни кажете къде се намира корабостроителницата на Рамирес?

— Рамирес — каза само свещеникът и пое дълбоко дъх. — Долфо го спомена. Каза, че Рамирес и приятелите му били отговорни за убийството на някаква американка.

— Да — каза Мария и посочи с палец зад себе си. — Убиха колежката на тази жена.

— О, съжалявам — обърна се Норберто към Ейдийн. Погледът му отново се върна към Мария. — Но Рамирес е мъртъв. Моят брат… се погрижи за това.

— Знам — каза Мария.

— Какво искате да правите при хората на Рамирес?

— Да си поговорим с тях — отвърна Мария. — Да разберем дали те имат нещо общо с цялата работа. — Тя кимна към трупа на Адолфо. — Да се опитаме да предотвратим нови убийства, да попречим на борбите да се разрастват.

— Мислите ли, че е възможно?

— Ако стигнем при тях навреме — отговори му Мария. — Ако разберем какво точно знаят за Амадори и неговите хора. Но моля ви, отче. Трябва да побързаме. Къде е работилницата?

Норберто отново пое дълбоко дъх.

— На североизток. Ще дойда с вас.

— Не — отсече Мария.

— Това е моята енория…

— Прав сте — съгласи се тя. — И вашата енория се нуждае отчаяно от помощта ви. Аз обаче не. Ако хората се паникьосат, ако страхът им прогони туристите, помислете си само какво ще стане с целия този район.

Норберто закри лицето си с ръце.

— Знам, че ви моля за прекалено много — продължи Мария. — Но вие трябва да ме послушате. Аз отивам в корабостроителницата, за да говоря с работниците. Ако наистина става това, което си мисля, тогава знам кой е врагът. И може би не е твърде късно той да бъде спрян.

Норберто вдигна поглед.

— И Долфо си мислеше, че знае кой е врагът. Плати за тази илюзия с живота си. А може би дори и с душата си.

— Хиляди други може да го последват, ако не побързам — каза Мария. — Ще се обадя на местната полиция от колата си. Те ще се погрижат за брат ви.

— Аз ще остана при него дотогава.

— Разбира се — съгласи се Мария и се обърна към Ейдийн.

— Ще се моля и за вас двете.

— Благодаря — каза Мария, спря и отново се обърна към свещеника. — И понеже заговорихте за това, отче, молете се и за този, който се нуждае най-много от молитвите ни. Молете се за Испания.

След минутка двете жени вече бяха в колата и се движеха на североизток над реката.

— Наистина ли смяташ да говориш с работниците? — попита Ейдийн.

Мария кимна и каза:

— Направи ми една услуга. Обади се на Луис. Става автоматично със звездичката и седмица след това. Помоли го да открие координатите на генерал Рафаел Амадори. Обясни му защо.

— Без кодирани изречения?

Мария поклати глава отрицателно.

— Ако Амадори ни чува по някакъв начин и тръгне по петите ни, толкова по-добре. Ще си спестим усилията да го търсим.

Ейдийн набра номера. Клетъчният телефон на Луис иззвъня само веднъж и той веднага вдигна. Ейдийн предаде молбата на Мария и му разказа за Адолфо. Луис обеща веднага да се захване с поръчката, след което щял да им се обади. Ейдийн затвори телефона.

— Кой е Амадори? — попита тя.

— Учен — отвърна Мария. — Освен това е генерал, но за военната му кариера не знам кой знае колко. Познавам го като добре приеман автор на статии за историята на Испания.

— Очевидно нещо в тях те тревожи.

— Всъщност да — отговори Мария и запали цигара. — Какво знаеш за нашия национален герой Сид?

— Само това, че е отблъснал маврите и е помогнал за обединяването на Испания около 1100 година. А също и че имаше филм за него. С Чарлтън Хестън.

— Има също така една епическа поема, както и пиеса, написана от Корней — каза Мария. — Веднъж я поставих в моя театър. Но както и да е. Ти отчасти си права. Сид е бил рицар — Родриго Диас от Бивар. От около 1065 година до смъртта си през 1099-а е помагал на крал Санчо II, а след това и на наследилия го Алфонсо VI да си възвърнат кралство Кастилия от ръцете на маврите. Точно маврите го нарекли el Cid — „Господаря“.

— Почетен от враговете си — възкликна Ейдийн. — Впечатляващо.

— Всъщност — каза Мария — те се страхували от него, което била и неговата цел. Когато паднала и последната крепост на маврите — Валенсия, — Сид нарушил мирните споразумения, убил стотици хора и изгорил водача им жив. Той въобще не е бил чистият и неопетнен рицар, за какъвто разказва легендата — просто е бил готов да направи всичко, само и само да защити родината си. Част от мита е и схващането, че се е борил за обединяването на Испания. Той се е борил за Кастилия. Докато другите кралства запазвали мира си с Алфонсо, докато го почитали, нито Алфонсо, нито Сид ги било грижа какво става с тях. Генерал Амадори е авторитет по историята, свързана със Сид — продължи Мария. — Винаги обаче в съчиненията му се долавя желанието да бъде нещо повече.

— Искаш да кажеш, че иска да бъде втори Сид — каза Ейдийн.

Мария поклати глава.

— Сид е бил много възхваляван рицар. У генерал Амадори има нещо повече от желание да поведе война. Ако прочетеш неговите есета в политическите издания, ще видиш, че той е един от водещите защитници на нещо, което той самият нарича „снизходителен милитаризъм“.

— Звучи ми като приемливо название на държава с военна диктатура — каза Ейдийн.

— Ами то си е така — съгласи се Мария, смукна от цигарата си и изхвърли фаса през прозореца. — Той обаче придава ново звучене на моделите на нацистка Германия и сталинистка Русия: милитаризъм без завладяване. Той вярва, че ако една нация е силна, няма нужда да се завладяват други нации. Те сами ще дойдат при нея, за да търсят възможности за търговия, за да търсят покровителство, за да имат връзка с великите. Че силата и мощта й ще растат не от водене на войни, а от доброволно подчиняване на другите.

— Значи генерал Амадори не иска да бъде като Хитлер — каза Ейдийн. — Иска да бъде нещо като крал Алфонсо.

— Точно така — съгласи се Мария. — Това, на което сме свидетели, може да се окажат усилията на Амадори да стане абсолютен владетел на Кастилия, а самата Кастилия да превърне във военен център на Испания. Център, който ще диктува условията на другите райони. А е избрал точно този момент…

— Защото ще изглежда така, сякаш придвижва бойни сили и участва в събитията, за да спре една контрареволюция — допълни Ейдийн.

Мария кимна.

Ейдийн погледна просветляващото небе, после къщите на красивото рибарско селище. То изглеждаше така спокойно, така примамливо, но въпреки това беше разложено. Тук за по-малко от един ден бяха убити или брутално обезобразени повече от десет души. Тя се зачуди дали от момента, в който хората са слезли от дърветата и са започнали да покваряват райската градина, въобще е имало период, в който съдбата им да им е излизала евтино.

— Цената, изразена в кръв, ще бъде много висока — каза Мария, сякаш прочела мислите й. — Аз самата съм от Андалусия. Моите сънародници, както и останалите, ще се борят — не за да остане Испания единна, а за да попречат на Кастилия да се превърне в сърце и душа на една нова Испания. Става въпрос за съперничество, което датира още от времето на Сид. И ако не намерим начин да спрем хора като Амадори, то ще продължи дълго и след като нас вече ни няма.

„Не — реши Ейдийн. — Никога не е имало период, в който хората да са приемали безрезервно другите и начина им на съществуване. Все още сме прекалено близко до дърветата, за да можем да постигнем това. Освен това сред нас има твърде много упорити маймуни, които не са доволни от размера и устройството на стадото.“

Замисли се за отец Алказар. Един човек, който се опитваше да следва Божия път, макар и да се намира в хватката на личното си страдание. Имаше и добри хора сред хищниците. Само ако можеше властта да е в техни ръце…

Но ако това станеше, дали и те нямаше да станат като всички други?

Нямаше отговор на този въпрос. Освен това, след като беше прекарала двайсет и четири часа, без да мигне, сега едва ли беше най-подходящото време да мисли за тези неща. Обаче докато седеше и примижаваше към златисто синьото небе и мислеше върху думите, които Мария току-що беше казала, се сети за още нещо.

„Помисли си — й беше казала Марта още докато бяха в Съединените щати. — Помисли си как можеш да се справиш с плановете на някого.“

Точно както беше казал Роджърс: с по-добър план.

Номерът сега беше да се измисли такъв.