Том Кланси
Баланс на силите (28)

28.
Вторник, 08:36 ч. Мадрид, Испания

Мария последва младия капитан по коридора. Беше убедена, че може да му има доверие и че ще я отведе право при Амадори. Нито капитанът, нито генералът можеха да спечелят нещо, ако й направеха някакъв номер. По всяка вероятност искаха да разберат какво има да им каже. Освен това, ако капитанът й нямаше доверие, нямаше да върви пред нея, а щеше да я следва с пистолет в ръка.

И все пак беше изненадана от относителната лекота, с която беше успяла да го надхитри. Той или нямаше никакъв опит, или беше много по-хитър, отколкото беше преценила.

Той сви наляво и Мария спря и попита:

— Нали отиваме да се срещнем с генерала?

— Да — отвърна капитанът и протегна ръка към коридора — натам.

— Той не е ли в Тронната зала?

— Тронната зала ли? — изсмя се капитанът. — Нямаше ли да е малко самонадеяно?

— Не знам — отговори тя. — Това, че е в този дворец, не е ли също малко самонадеяно?

— Не и когато кралят се върне в Мадрид и се наложи да го защитаваме — каза капитанът. — Възнамеряваме да охраняваме и двата кралски двореца.

— Ама там имаше охрана…

— Охраната е за заложниците. — Капитанът кимна натам, накъдето беше посочил. — Генералът е в салона за официални вечери заедно със съветниците си.

Мария го погледна. Не му вярваше. Не знаеше защо, но просто не му вярваше.

— Въпросът обаче не е там къде е генералът — продължи капитанът. — Въпросът е дали въобще имате да му казвате нещо, или не. Идвате ли, сеньорита Корнеха?

Мария сведе поглед. Нямаше никакъв избор, освен да прави каквото й се казва.

— Идвам — каза тя и тръгна.

Военният тръгна бързо по ярко осветения коридор. Мария вървеше малко по-бавно, за да поддържа няколко крачки дистанция. По коридора вървяха забързано и други войници. Някои водеха заложници, други вкарваха компютърно оборудване в помещенията. Никой не й обръщаше никакво внимание.

Нещо не беше наред, но Мария вече се беше хванала на хорото. Да, тя го следваше, но не без необходимите предпазни мерки.

— Искате ли цигара? — попита тя, бръкна в горното джобче на блузата си и извади пакета и клечка кибрит.

— Не, благодаря — каза капитанът. — Всъщност много ще съм ви благодарен, ако не пушите тук. При толкова много ценни неща една нехайна искра…

— Разбирам — каза тя.

Капитанът беше казал точно това, което беше очаквала. Мария прибра пакета, но преди това скри цигарата в дланта си. Тъй като беше с гръб към нея, капитанът не видя как тя пъха кибритената клечка в тютюна на цигарата и след това я скри в панталона си, чак към чатала.

Вече поне си имаше оръжие.

Залата за официални вечери беше на другия край на концертната зала и имаше изглед към Плаца Инкогнита. От другата страна на площада се намираше Кампо дел Моро — Лагерът на маврите. Това всъщност беше парк, който маркираше мястото, където били разположени войските на могъщия емир Али бин Юсуф през единайсети век.

Стигнаха до една врата и капитанът почука, погледна Мария и се усмихна. Тя спря зад него, но не отвърна на усмивката му. Вратата се отвори.

Капитанът протегна ръка и каза:

— След вас.

Мария направи крачка напред и погледна вътре. Беше тъмно и на очите й им трябваше известно време да се приспособят. В сенките вдясно от нея нещо се раздвижи. Тя отстъпи назад, но се блъсна в капитана, който беше застанал точно зад нея. Изведнъж той я блъсна вътре. В същото време два чифта ръце я сграбчиха под мишниците и я хвърлиха по корем на пода, а на плешките й стъпиха два войнишки ботуша.

Светна лампа и в стаята заструиха меки кехлибарени отблясъци. Трети чифт ръце започна да опипва краката, кръста, ръцете и гърдите й — претърсваха я за скрито оръжие. Взеха й колана, часовника и цигарите.

Когато претърсването свърши, грубо я дръпнаха за косата, та да погледне нагоре.

Капитанът стоеше над нея и се хилеше самодоволно. Пъхна крак под брадичката й и изви главата й още по-назад.

— Попита ме дали съм сигурен, че ще се сдобия с информацията навреме — каза той. — Да, сеньорита, сигурен съм. Както съм сигурен, че голяма част от хората, които бяха доведени в двореца, ще бъдат ликвидирани. Както съм сигурен, че ще спечелим. Не може да се роди една нова нация, без да се пролее кръв, без да се дадат жертви и без още едно нещо: готовност. Готовността да направиш всичко, което е необходимо, за да получиш това, което искаш.

Гласните й струни се бяха опънали и тя не можеше дори да се изкашля.

— Спокойно мога да ти прекърша врата — каза капитанът, — но тогава ще умреш и няма да можеш да ми бъдеш от полза. Затова ще ти дам пет минути да обмислиш положението и да ми кажеш всичко, което знаеш. Ако решиш да говориш, пак ще останеш при нас, но никой няма да те закачи с пръст. Ако пък решиш да не говориш, просто ще те оставя на тези учтиви господа. Повярвай ми, сеньорита. Много са добри в работата си.

Капитанът махна крака си и Мария се закашля силно, докато гърлото й се поотпусне. Преглътна с усилие и се опита да помръдне, но мъжете не сваляха ботушите си от гърба й.

Капитанът ги погледна и каза:

— Дайте й да опита малко от това, което я очаква. Може пък да поразмисли.

Мария усети как ботушите се махат от раменете й. Хванаха я под мишниците и я вдигнаха. Докато се изправяше, един юмрук се стовари с все сила в корема й. Тя се преви одве, хванаха я за косата изотзад и в корема й се стовари още един юмрук. Усети го чак с гръбнака си. От устата й се изтръгна силен стон. Следващият удар беше в брадичката. Зъбите й изтракаха силно и болезнено. Втори подобен удар отметна главата й надясно и долната й челюст увисна. По изплезения й език се стече струйка кръв, примесена със слюнка.

Пуснаха я и тя падна на земята по гръб, с разтворени ръце и свити в коленете крака. Нищо не я болеше, но тя знаеше, че болката ще дойде по-късно. Колкото и слаба да се чувстваше обаче, тя се насили да отвори очи и да погледне мъжете. Искаше да види къде точно са оръжията им.

До един бяха десняци. Това щеше страшно да я улесни.

Войниците си поделиха цигарите й и излязоха в коридора, като преди това загасиха лампата. Системата им й беше ясна: пречупи тялото, след което остави шокираното и объркано съзнание само със себе си за няколко минути, за да има време да поразсъждава върху тленността.

Тя обаче бръкна с треперещата си ръка в дънките си. Намери цигарата, извади я и я скъса, за да измъкне кибритената клечка. Това беше номер, който сама беше измислила, след като беше работила години наред под прикритие. Огънят беше идеално средство за нападение.

Очите й вече бяха привикнали с тъмнината и тя се огледа. В ъгъла имаше няколко музикални статива. Погледна нагоре и видя точно това, което беше очаквала: две противопожарни пръскащи устройства. Имаше едно и до вратата и още едно до другата врата, която водеше към залата за официални вечери. С датчици за дим.

Идеално.

Тя допълзя до стативите. Крайниците й трепереха неудържимо. Обеща им да не ги кара да вършат кой знае колко — само да имат сили да издържат още час-два.

Коленичи, после успя да се изправи. Виеше й се свят. Челюстта вече започваше да я боли. Мария се радваше на тази болка — тя щеше да я държи нащрек. Взе един статив, занесе го до вратата, съблече дънковата си риза и я пусна на пода.

Веднъж, когато работеше под прикритие за разобличаване на злоупотребите на барселонската полиция, я арестуваха с група наркомани. Тогава беше използвала скрития кибрит, за да разтопи част от подметката си. Миризмата докара охраната от съседната килия, където изнасилваха една жена. Единият дойде буквално по бели гащи и тя го преби. Този път само миризмата на изгоряла подметка обаче нямаше да й свърши работа. Трябваше и нещо по сериозно.

Тя приклекна до статива и много внимателно драсна клечката в подметката на обувката си. Само подметки тази сутрин! Клечката се запали, Мария заслони огънчето с ръка и го поднесе към ризата. Платът започна да тлее и само след секунда запуши и се запали.

Мария се изправи, взе статива и се облегна на стената до вратата. Дишаше дълбоко, за да преодолее световъртежа, причинен от ударите в корема. Това не беше първият път, в който я удряха в корема: Бяха я удряли апаши, наркомани, един разгневен моторист и веднъж — само веднъж — един ревнив любовник. В повечето от случаите беше отвърнала на ударите; любовникът й специално трябваше да бъде откаран в болница. За първи път обаче я биеха, без да може да се защити. Унижението от побоя, както и отвращението от страхливостта на нападателите, имаха много по-неприятен вкус от кръвта, която се беше събрала в устата й.

До вратата се изви плътен стълб тъмносив дим. Но нито беше достатъчно, нито се издигаше достатъчно високо. Мария протегна статива и разбърка пламналата купчина. Огънят припламна, разхвърчаха се тъмни, нажежени по краищата парчета плат. Изгасваха само след секунда и падаха на земята, но димът се заиздига все по-нависоко и само след секунда се включи алармата, последваха струите на противопожарните устройства.

Мария разбута остатъците от ризата по целия под.

Чу стъпки, прилепи се до вратата — от дясната страна, и вдигна статива. Стъпките спряха.

— Чакайте тук — чу се глас. — Може да се опита да се измъкне.

Добре. Значи щеше да влезе само един. Така нещата щяха да станат много по-лесно.

Вратата се отвори със замах и войникът се втурна вътре. Подхлъзна се на влажната пепел и падна по гръб — направо се тръшна. Мария светкавично вдигна статива, стовари късите метални крачета върху лицето му и той изкрещя.

Ей това им беше хубавото на елитните бойци. Млади, здрави, но и много по-неопитни от обръгналите стари войни.

Мария се хвърли по корем върху войника. Право върху кобура му.

Надяваше се, че другите двама няма да я застрелят. Поне не сега. Противопожарната аларма гърмеше, по цялото й тяло се стичаха потоци вода от тавана. Двамата войници се втурнаха вътре. Онзи под нея проклинаше и я псуваше, изблъска я от себе си. Тя не се възпротиви, но при претъркулването си успя да измъкне пистолета от кобура му, свали предпазителя и го простреля в коляното. Войникът изкрещя. По лицето й пръсна кръв, но тя като че ли не забеляза това. Коленичи, прицели се в другите двама и стреля. Пистолетът гръмна два пъти и от коленете и на двамата полетяха кървави струи. Мъжете изкрещяха и паднаха до вратата.

Водата продължаваше да се лее отгоре. Мария напъха пистолета в колана на дънките си и взе оръжията и на другите двама. Раните на колената им й доставиха удоволствие. Отсега нататък нямаше да мине нито ден от живота им, в който да не помислят за нея. Болката и осакатяването постоянно щяха да им напомнят за собствената им бруталност.

Мария свали вратовръзките на униформите им и бързо върза китките им. След това запуши устите им с няколко неизгорели парчета плат от ризата си. Нито възлите, нито парцалите в устата им бяха толкова добри, колкото й се щеше, но пък не разполагаше с много време. Тръгна по коридора към Залата на алебардите и Тронната зала.

И докато освобождаваше предпазителите на двата пистолета в ръцете си, се закле, че този път ще получи аудиенцията си с Амадори.