Харлан Коубън
Гората (8)

ОСМА ГЛАВА

Съдията обявява обедна почивка.

Обикновено я използвам за обсъждане на стратегията с моите сътрудници. Точно сега обаче нямам настроение за това. Ще ми се да остана сам. Да анализирам отново възприетата линия на действие, да открия пропуснатото, да предвидя стъпките на Флеър.

Поръчвам сандвич със сирене и бира на някаква сервитьорка, чийто вид създава усещането, че иска да се види в някоя реклама тип „Искаш ли да се измъкнеш от всекидневието?“ Вика ми сладур. Умирам за келнерки, дето ме наричат сладур.

Всеки процес съвместява две повествования, които се състезават за спечелване на вниманието. Същественото е да внушиш реализъм в образа на своя главен герой. Реализмът е много по-важен от чистотата. Адвокатите все забравят това. Въобразяват си, че трябват да представят клиента като света вода ненапита. А задачата им не е такава. Аз винаги се стремя да не се докарвам пред журито. Хората са добри психолози. Вероятността да ти повярват е по-голяма, ако не се мъчиш да прикриваш слабите страни на своята версия. Поне що се отнася до моята роля — обвинението. Когато си поел нечия защита, ти се мъчиш да размътиш водата. Както Флеър Хикъри подчерта с пределна яснота, стремиш се да вкараш в залата възхитителния образ на Негово величество Съмнението. При мен е друго. Трябва ми твърда увереност.

Сервитьорката идва и тръсва сандвича под носа ми.

— Заповядай, сладур.

Поглеждам го. Прилича на пачавра. Всъщност точно от тази ярма имам нужда. Хващам я с две ръце и усещам пръстите ми потъват в тестото.

— Господин Коупланд?

Не познавам застаналия до мен младеж.

— Искам да се нахраня, ако не възразявате.

— Това е за вас.

Оставя някаква бележка върху масата и си отива. Това е сгънато на четири листче жълта хартия от канцеларски бележник. Отварям го.

МОЛЯ, ЕЛАТЕ В СЕПАРЕТО ОТДЯСНО ЗАД ВАС. Е. Д. Дженрът

Бащата на Едуард. Поглеждам лелеяния сандвич. И той ме гледа. Ненавиждам студена или претоплена храна. Затова го изяждам. Умирам от глад. Полагам усилие да не го глътна на един път. Бирата има превъзходен вкус.

Когато приключвам, ставам и се насочвам към сепарето вдясно отзад. Е. Д. Дженрът е там. На масата пред него се мъдри чаша с нещо, което прилича на уиски. Обхванал е чашата с длани, сякаш се бои да не му я отмъкнат. Погледът му е вперен като омагьосан в течността.

Не вдига очи, когато влизам. Ако е ядосан от бавенето ми — надали изобщо го е забелязал, — владее се превъзходно.

— Искали сте да ме видите? — казвам аз.

Ед кимва. Той е огромен мъжага с вид на бивш атлет, а шитата по поръчка риза изглежда сякаш още му стърже врата. Чакам.

— Вие имате дете — започва той.

Изчаквам още.

— Какво бихте направили, за да я защитите?

— На първо място — отвръщам аз, — за нищо на света не бих й позволил да отиде на гости в общежитието на вашия син.

Той вдига поглед.

— Не ми е до шеги.

— Приключихме ли?

Той поема яка глътка от питието си.

— Ще дам на това момиче сто хиляди долара — казва Дженрът. — И други сто за фонда на жена ви.

— Великолепно. Искате ли да напишете чековете още сега?

— Ще оттеглите ли обвиненията?

— Не.

Той улавя погледа ми.

— Става дума за моя син. Наистина ли искате да прекара следващите десет години в затвора?

— Да. Но срокът се определя от съдията.

— Той е още дете. В най-лошия случай се е поувлякъл.

— И вие имате дъщеря, нали, господин Дженрът?

Той се вторачва в чашата.

— Ако двамина чернокожи хлапака от Ървингтън я сграбят, завлекат в някоя стая и направят с нея същите неща, ще искате ли работата да се потули?

— Моята дъщеря не е стриптийзьорка.

— Не, господине, не е. Тя се радва на всички житейски благини. За какво й е да се съблича пред публика?

— Направете ми една услуга — отвръща той. — Не ми пробутвайте тия социално-икономически глупости. Да не искате да ме убедите, че понеже тя не разполага с подобни възможности, е трябвало да се ориентира към курварлък? Айде, моля. Това е обида спрямо всеки неоправдан в живота, който е съумял да се измъкне с честен труд от гетото.

Вдигам вежди.

— От гетото?

— Той замълчава.

— Нали живеете в Шорт Хилз, господин Дженрът?

— Е, и?

— Кажете, моля — продължавам аз, — колко от вашите съседки се занимават със стриптийз, или да го кажем по вашему — курварлък?

— Нямам представа.

— Онова, с което се занимава или не се занимава Шамик Джонсън, няма абсолютно никакво отношение към факта на нейното изнасилване. Никой няма право да отсъжда в това отношение. Вашият син също така няма право да решава кой заслужава да бъде изнасилен и кой не. Но при всички случаи Шамик Джонсън се съблича за пари, понеже разполага с твърде ограничени други възможности. При дъщеря ви не е така. — Поклащам глава. — Вие наистина не проумявате това.

— Кое?

— Обстоятелството, че тя стриптийзира или се продава, не прави Едуард по-малко виновен. Ако изобщо това има някаква връзка, неговата вина нараства.

— Моят син не я е изнасилил.

— Точно затова са създадени съдебните процеси — отговарям аз. — Свършихме ли вече?

Той вдига най-сетне глава.

— Мога да ви създам доста неприятности.

— Май вече сте започнали да го правите.

— За фонда ли? — Той свива рамене. — Това е нищо работа. За разгрявка.

Поглежда ме втренчено и задържа поглед. Това е вече много.

— Довиждане, господин Дженрът.

Той протяга ръка и ме хваща за лакътя.

— Те ще се измъкнат.

— Ще видим.

— Днес натрупахте точки, но тази курва тепърва ще бъде подложена на кръстосан разпит. Не можете да обясните факта, че бърка имената им. Това е слабото ви място. И вие го знаете. Така че чуйте какво предлагам аз.

Чакам.

— Моят син и момчето на Маранц ще се признаят за виновни по каквото й да било ваше обвинение, стига да няма затвор. Ще положат общественополезен труд. Ще изтърпят изпитателен срок при най-сурови условия толкова дълъг, колкото вие определите. Така е справедливо. Но освен това аз ще подпомогна тази объркана жена и ще се погрижа за щедро финансиране на вашия фонд. Всички печелят.

— Не — отсичам аз.

— Наистина ли допускате възможността тези момчета отново да извършат нещо подобно?

— Да ви кажа ли истината? — питам аз. — Допускам, че най-вероятно няма.

— Мислех, че затворът е създаден за превъзпитаване.

— Така е, но аз не вярвам твърде в превъзпитанието. Вярвам в справедливостта.

— И смятате, че затварянето на моя син би било справедливо?

— Да — казвам аз. — Но пак повтарям: за тази цел са измислени съдиите и журито.

— Бъркали ли сте някога, господин Коупланд?

Замълчавам.

— Защото имам намерение да поразровя. Ще ровя, докато се добера до всяка грешчица, допусната някога от вас. И ще я използвам. Имате си кирливи ризи, господин Коупланд. И двамата го знаем. Ако продължите този лов на вещици, аз ще ги развея пред погледа на целия свят.

Самоувереността му сякаш се връща. Това не ми се нрави.

— В най-лошия случай може да се приеме, че моят син е допуснал голяма грешка. Опитваме се да намерим начини за компенсация на стореното, без да бъде съсипвай целият му живот. Толкова ли не можете да разберете?

— Нямам какво повече да ви кажа.

Той не пуска лакътя ми.

— Последно предупреждение, господин Коупланд. Ще направя всичко, което е във възможностите ми, за да защитя моето дете.

Поглеждам в лицето Е. Д. Дженрът и правя нещо, което го смайва. Усмихвам се.

— Какво има? — пита той.

— Това е хубаво — отвръщам аз.

— Кое?

— Това, че вашият син разполага с толкова много хора, които ще се борят за него. Също и в залата. Мнозина са на негова страна.

— Обичат го.

— Това е хубаво — повтарям аз, като издърпвам лакътя си. — Но докато наблюдавам всички онези хора, застанали зад вашия син, знаете ли какво неизбежно забелязвам?

— Какво?

— Че Шамик Джонсън няма никого до себе си.

 

— Искам да прочета тази извадка от личен дневник пред целия клас — казва Люси Голд.

Тя обича да разполага банките на студентите си в голям кръг. Сама застава в средата. Вярно, има нещо нагласено в тези нейни парадни обиколки в „учения кръг“, но пък вършат работа. Когато наредиш студентите в кръг, все едно колко голям, те всички остават на първия ред. Няма място за криене.

Лони е също тук. Първоначално Люси възнамерява нему да възложи прочита, за да наблюдава по-лесно реакциите на аудиторията, но после си дава сметка, че авторът е жена. Ще прозвучи фалшиво. Освен това, който и да го е писал, ще очаква Люси да дебне за някаква реакция. Трябва да очаква. Положително е на тръни. Затова решава сама да прочете откъса, докато Лони наблюдава студентите. Разбира се, и тя няма да дреме. Ще направи много паузи с надеждата да забележи нещо.

Силвия Потър, подмазвачката, седи точно срещу нея. Ръцете й са скръстени на гърдите, очите — широко отворени. Люси среща нейния поглед и се усмихва едва-едва. Силвия разцъфва. Редом с нея седи Алвън Ренфро, цар на кръшкачите. Позата му е като на повечето студенти: сякаш няма кости и може всеки миг да се стече върху пода в безформена локва.

— Това стана, когато бях на седемнайсет — започва да чете Люси. — На летен лагер. Работех там като ВГ. Ще рече „възпитател на група“…

Докато чете за случилото се в гората, за повествователката и нейния приятел „П“, за целувката край дървото, за писъците в гората, тя бавно крачи пред смълчания кръг. Чела е вече поне десет пъти този откъс, но когато сега го прави на глас, гърлото й се свива. Краката й омекват. Стрелва поглед към Лони. Той е доловил промяната в тона и също я поглежда. Тя му казва с очи: „Тях трябва да гледаш, не мене“. Лони се извръща бързо.

Люси привършва четенето и чака коментари. Нещата обикновено протичат по един и същ модел. Студентите знаят, че авторът е сред тях, в същата тази стая, но понеже единственият начин да изявиш себе си е като разпердушиниш другия, всички се залавят за работа. Вдигат ръце и започват с някакъв вид презастраховка: „Може би, това е само мое мнение“ или „Възможно е да греша“, за да се отприщят:

— Написаното е банално…

— Не мога да почувствам нейната страст към „П“, а вие?

— Ръката под блузата? Ама, моля ви…

— Мисля, че цялата работа е ала-бала…

— Авторката пише, „целувахме се страстно“. Не ми казвай, че е страстно, покажи ми…

Люси ръководи дискусията. Това е най-важната част от занятието. Не е лесно да се преподава на студенти. Тя често си спомня собственото си обучение, дългите часове сухи лекции, от които не помни една дума. Уроците, които наистина запамети, които усвои, а по-късно използва, са до един бегли забележки на преподавателя, направени в хода на дискусии. Преподаването е въпрос на качество, а не на количество. Ако много дрънкаш, започваш да досаждаш. По-малко приказки — по-голям ефект.

Учителите също се ласкаят от внимание. Това може да бъде опасно. Един от първите й професори даде прост и ясен съвет в това отношение: „Ти не си център на Вселената“. Старае се да не забравя това. От друга страна, студентите не обичат да им се докарваш. Затова, когато разказва понякога анекдот, тя гледа да е такъв, при който сама е забъркала някаква каша — подходящи случаи колкото щеш, — а сетне все пак съумява да се измъкне.

Друг проблем е свързан със склонността на студента да казва не онова, което наистина мисли, а това, с което се надява да направи добро впечатление. Разбира се, същото се отнася и до заседанията на факултетския съвет — важното е да звучи добре, а не дали е истина.

Днес Люси има особена задача. Нужни са й реакции. Иска авторката да се издаде по някакъв начин. Или пък авторът. Затова ги притиска.

— Това трябва да е спомен — казва тя. — Вярва ли някой, че наистина се е случило?

Въпросът кара аудиторията да замлъкне. Съществуват неписани правила. Професорът почти нарече автора лъжец. Тя прави стъпка назад: — Мисълта ми е, че звучи като художествена литература. Това е добре по принцип, но не и в този случай. Не ви ли кара да поставите под въпрос автентичността?

Дискусията е оживена. Във въздуха стърчат ръце. Студентите спорят един с друг. Най-сладката част от работата. Люси няма кой знае какви радости в живота. Но умира за тези деца. Всеки семестър се влюбва в тях наново. Те са нейното семейство от септември до декември и после от януари до май. След това я напускат. Някои се връщат. Само малцина. Тя всеки път им се радва. Но те вече не са й роднини. Само текущият курс има този статут. Шантава работа.

В един момент Лони излиза от помещението. Люси се пита къде ли отива, но вниманието й е погълнато от групата. В някои дни времето изтича прекалено бързо. Този е от тях. Часът свършва и те започват да прибират нещата си, а Люси така и не успява да открие автора на анонимната записка.

— И не забравяйте — казва тя, — още две страници за дневниците. Искам ги до утре. — После добавя: — Впрочем, ако желаете, може и повече от две страници. Колкото решите.

След десет минути е вече в кабинета си. Лони я чака.

— Забеляза ли нещо? — пита го тя.

— Не.

Люси започва да си прибира нещата, тъпче листове в чантата за лаптопа.

— Къде отиваш? — пита Лони.

— Имам среща.

Тонът й пресича желанието му да пита още. Люси провежда тази „среща“ всяка седмица по веднъж, но никому не доверява естеството й. Дори на Лони.

— Ами… — започва той, вперил поглед в пода. Тя спира.

— Какво, Лони?

— Все още ли имаш желание да разбереш, кой е авторът на тази история? Щото, как да ти кажа, има нещо непочтено в тази работа.

— Непременно трябва да разбера.

— Защо?

— Не мога да ти кажа.

Той кимва.

— Добре тогава.

— Какво добре?

— Кога се връщаш?

— До час, най-много два.

Лони поглежда часовника си.

— Дотогава — съобщава той — ще знам кой го е изпратил.