Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Woods, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 67 гласа)
Сканиране
nextvasko (2008)
Корекция
didikot (2008)

Издание:

ИК „Колибри“, София, 2007


Отново виждам баща си с лопата в ръце.

По бузите му се стичат сълзи. Ужасяващ, гърлен звук се надига от дробовете му, за да се процеди през стиснати устни. Вдига високо лопатата и я забива ядно в пръстта. Острието се впива в почвата като във влажна плът.

Аз съм на осемнайсет години, а това е най-яркият спомен за моя баща — там, в гората, с оная лопата. Той копае, а аз се спотайвам зад едно дърво. Баща ми работи яростно, сякаш земята му е нещо крива и той й отмъщава.

Никога не бях го виждал да плаче — нито когато загуби собствения си баща, нито когато мама избяга и ни изостави, нито дори когато научи за сестра ми Камил.

А сега хълца неудържимо. Плаче без свян. Сълзите се стичат необезпокоявани по лицето му. Риданията отекват между дърветата.

За първи път успявам да го издебна в такова състояние. В повечето съботи се прави, че отива за риба, но аз не му вярвам. Сякаш винаги съм знаел, че това място, това ужасяващо място, е неговата скрита цел.

Защото понякога е и моя.

Стоя зад дървото и го наблюдавам. Ще го сторя още осем пъти. Без да смутя неговото усамотение. Без да издам своето присъствие. Убеден съм, че той не го усеща. Напълно съм убеден. Само че един ден, когато тръгва към колата, баща ми отправя към мен сух поглед и продумва:

— Не днес, Пол. Днес отивам самичък.

Гледам подир колата му. Отива в гората за последен път.

Изпънат връз смъртното си ложе осемнадесет години по-късно, баща ми поема ръката ми в своята. Замаян е от лекарствата. Дланите му са корави от мазолите. Използвал ги е усилно цял живот — дори в онези по-охолни години в една страна, която вече не съществува. Чертите на лицето му са грубо изсечени, кожата е изпечена и корава като коруба на костенурка. Болката му е нетърпима, но в очите няма сълзи.

Той притваря клепачи и я преглъща.

Баща ми винаги успява да ми внуши усещане за сигурност. Дори сега, когато самият аз съм станал баща. Отиваме на бар преди три месеца, когато е все още достатъчно силен. Настава сбиване. Той се изправя пред мен, готов да посрещне всеки, понечил да ме нападне. Дори сега. Такъв е той!

Гледам го в леглото. Спомням си онези дни в гората. Спомням си как копае, как най-накрая спира, как си мисля, че се е предал след бягството на мама.

— Пол.

Баща ми рязко помръдва.

Ще ми се да му кажа, да не умира, но не бива. Виждал съм това и преди. Няма полза за когото и да било.

— Няма нищо, тате — обаждам се аз. — Всичко ще е наред.

Но той не се успокоява. Мъчи се да седне. Искам да му помогна, но той отблъсва ръката ми. Отправя втренчен поглед в моите очи и аз съзирам някакво просветление или може би отражение на онова, което ни се струва, че усещаме преди самия край. Измамно чувство на покой.

Самотна сълза се плъзва по бузата му. Гледам, как се стича надолу.

— Пол — повтаря баща ми със силен руски акцент. — Трябва да я открием.

— Ще я открием, тате.

Той ме гледа изпитателно. Аз кимам утвърдително. Но той не търси потвърждение. За първи път ми се струва, че очаква да усети чувство за вина.

— Знаеше ли? — пита той едва чуто.

Усещам, как цялото ми тяло трепери, но даже не мигвам, не отклонявам поглед от него. Питам се какво ли вижда, какво ли мисли, че вижда. Но никога няма да узная.

Защото тъкмо тогава, в този именно миг, моят баща склапя очи и си отива.