Харлан Коубън
Гората (26)

ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА

Мюз ми е изпратила по факса три страници резюме върху случая Уейн Стъйбънс.

Човек може да разчита на Мюз. Не ме занимава с цялото досие. Сама го е прочела и ми праща главното. По-голямата част ми е известна. Помня, че когато го арестуваха, мнозина се питаха защо е избирал жертвите си измежду лагерници. Да не би да свързва някое лошо преживяване с летен лагер? Независимо от мълчанието на Стъйбънс един психиатър обясни, че навярно той е станал жертва на сексуален тормоз като дете в летен лагер. Друг специалист изказа догадката, че го е изкушила лекотата, с която се извършва престъплението в лагерни условия: Стъйбънс убива първите си четири жертви в лагер и му се разминава. Свързва вътрешния порив, тръпката, с лагер и затова продължава да действа по същия шаблон.

В другите лагери Уейн не постъпва на работа. Твърде много ще бие на очи. Обстоятелствата обаче му изиграват лоша шега. Един от водещите профайлери на ФБР на име Джеф Бедфорд го залавя. Уейн попада в кръга на заподозрените за първите четири убийства. Когато убива момчето в Индиана, Бедфорд започва да издирва лица, които са се намирали в района на всички местопрестъпления. Започва, естествено, с възпитателите. Включително с мен, както ми е добре известно.

Първоначално Бедфорд не открива нищо в Индиана, където е извършено второто убийство, но е засечено плащане с кредитна карта на Уейн в района на убийството от Вирджиния. От тук тръгва. Инспекторът извършва задълбочени проучвания. Уейн не използва кредитната си карта в Индиана, но плаща гориво с нея в Евърет, Пенсилвания и Кълъмбъс, Охайо, с което очертава маршрута си от Ню Йорк натам. Няма алиби и в крайна сметка намират някакъв собственик на мотел в околностите на Мънси, който го разпознава по категоричен начин. Бедфорд рови още малко и се снабдява със заповед за обиск.

В двора на Стъйбънс намират заровени сувенири.

От първите убийства няма нищо. Но това според възприетата версия се обяснява с обстоятелството, че с тях е започнал или не е имал време, или още не е решил да запазва сувенири.

Уейн отказва да прави признания. Заявява, че е невинен, че е натопен.

Осъждат го за убийствата в Индиана и Вирджиния. Повечето улики са свързани с тези два случая. За нашия лагер те са оскъдни. В този случай има много въпросителни. Използвал е само нож. Как е успял да заколи четирима? Как ги е подмамил в гората? Какво е сторил с две от телата? Разбира се, на всички тях може да се отговори: имал е време добре да скрие само две тела, проследил ги е по двойки и така нататък, но случаят си остава неизяснен. При тези от Индиана и Вирджиния всичко е ясно.

Почти в полунощ се обажда Люси.

— Как мина с Джордж Перес? — пита тя.

— Ти бе права. Лъжат. Но не пожела да говори.

— Какво правим тогава?

— Ще се срещна с Уейн Стъйбънс.

— Вярно?

— Да.

— Кога?

— Утре преди обяд.

Мълчание.

— Люси, какво си помисли, когато го арестуваха?

— Какво да си помисля?

— Уейн бе на колко тогава, на двадесет?

— Да.

— Аз бях възпитател на червената барака — продължавам аз. — Той бе на жълтата — през две. Виждах го всеки ден. Правихме баскетболното игрище цяла седмица. Само двамата. Вярно, че го мислех за откачалка, ама чак пък убиец?

— Това не е изписано на лицето. Всеки ден се изправяш срещу престъпници. Знаеш го.

— Така е. Ти също го познаваше, нали?

— Познавах го.

— И какво мислеше за него?

— Мислех го за тъпанар. — Усмихвам се против волята си.

— Допускаше ли, че е способен на такова нещо?

— На какво? Да реже гърла и заравя живи хора ли? Не, Коуп, не допусках това.

— Не е убил Джил Перес.

— Но е убил останалите. Знаеш го много добре.

— Така е.

— Знаеш също, че той трябва да е убил Марго и Дъг. Защото каква друга версия може да има? Случайно попаднал в лагер, където са извършени убийства и сам решава да убива?

— Не е невъзможно — отвръщам аз.

— Така ли?

— Може би тези убийства отключват нещо у него. Може би си е било заложено у него през цялото време и тези убийства са послужили като катализатор.

— Наистина ли допускаш подобно нещо?

— Май не, но знае ли човек?

— Още нещо си спомням за него — казва тя.

— Какво?

— Уейн бе патологичен лъжец. Нафуканата ми степен по психология е отговорна за термина. Не го знаех тогава. Ти не си ли спомняш? Той лъжеше на всеки ляв крак. Просто така. Естествена реакция. Лъжеше даже какво е закусвал.

Замислям се.

— Да, спомням си. Но част от това си беше обикновена лагерна фукня. Той бе богаташко синче и се мъчеше да се впише сред нас, простосмъртните. Разправяше, че продава наркотици. Че е член на банда. Че има приятелка, която се снимала в „Плейбой“. Лъготеше на едро.

— Не забравяй това — казва тя — когато говориш с него.

— Няма да забравя.

Мълчание. Дремещата змия си е отишла. Сега ме гризе друго заспало чувство. Нещо все пак е останало. Към Люси. Не знам, дали е истинско или е просто носталгия, или резултат от целия стрес, но го усещам и не искам да го потисна, а знам, че трябва.

— Там ли си още? — Да.

— Странно е всичко това, нали? Което ни се случва.

— Да, странно е.

— Искам да знаеш — продължава Люси. — Не си сам. И аз съм с теб.

— Добре.

— Това помага ли ти?

— Да. А на теб?

— И на мен. Щеше да ми е още по-чоглаво, ако бях сама.

Усмихвам се.

— Лека нощ, Коуп.

— Лека нощ, Люси.

Серийните убийства — или поне тежко обременената съвест — сигурно неутрализират стреса, защото Уейн Стъйбънс почти не се е променил след толкова години. Беше красавец по онова време. И сега си е. Подстриган е късо. Няма и помен от някогашните вълнисти къдри на мамино детенце, но му отива. Известно ми е, че го пускат само по за един час дневно от килията, но видимо прекарва това време на слънце, защото е лишен от оня болезнен затворнически цвят на лицето.

Уейн Стъйбънс ме приветства с победоносна, почти лъчезарна усмивка.

— Да не си дошъл да ме каниш на другарска среща на лагерниците?

— Ще се проведе в хотел „Риц“, Манхатан. Силно се надявам, че ще успееш да дойдеш.

Той избухва в смях, сякаш съм изтърсил най-голямата шега, която е чувал в живота си. Не е вярно, разбира се, но разговорът няма да е лесен. Той е разпитван от най-добрите федерални агенти в страната. Изследван е от психиатри, които знаят всички трикове от Наръчника по психопатия. Обичайните способи тук не вървят. Свързва ни общо минало. Донякъде сме били даже приятели. Трябва да се възползвам от това.

Смехът преминава в усмивка, която постепенно угасва.

— Още ли ти викат Коуп? — Да.

— Как си, Коуп?

— Бомба — отвръщам аз.

— Бомба — повтаря той. — Звучиш като чичо Айра.

В лагера викахме на възрастните чичо и леля.

— Айра бе откачено човече, нали, Коуп?

— Той се друсаше яко.

— Няма спор по въпроса. — Уейн отмества поглед. Мъча се да погледна в тези бледосини очи, но те шарят наоколо. Изглежда леко откачен. Питам се дали не са му дали успокоително — сигурно са и ме е яд, че не предупредих да не го правят.

— Та — започва Уейн — ще ми кажеш ли защо всъщност си дошъл? — И веднага, преди да отговоря, вдига предупредително длан. — Почакай, недей. Не веднага.

Очаквах нещо по-различно. И аз не знам какво точно. Може би се бях подготвил за среща с типичен луд. Под луд разбирам буйния психопат, който си представяме, стане ли дума за сериен убиец — остър поглед, театрално дъвчене, напрегнатост, хапане на устни, кършене на ръце, едва удържана под повърхността ярост. Нищо такова не се забелязва у него. Под типичен разбирам оня тип социопати, на които се натъкваме всеки ден: зализани хитреци, дето лъжат и за които си убеден, че са способни на какво ли не. Никакъв намек и в това отношение.

Онова, което внушава Уейн е много по-страшно. Седенето при този човек — най-вероятно убил собствената ми сестра и поне още седмина други — и приказката ми с него ми изглеждат съвсем нормално нещо. Даже напълно в реда на нещата.

— Минаха двайсет години, Уейн. Искам да разбера какво се случи в онази гора.

— Защо?

— Защото там бе моята сестра.

— Не, Коуп, не това имам предвид. — Той се накланя малко напред. — Защо чак сега? Както сам отбеляза, изминали са двайсет години. Та защо, стари ми приятелю, си се сетил чак сега?

— И аз не знам.

Очите му застиват срещнали моите. Опитвам се да изглеждам спокоен. Смяна на ролите: психарят се мъчи да ме уличи в лъжа.

— Много интересен момент си избрал.

— Какво му е интересното?

— Ами не си първият ми неочакван посетител напоследък.

Навеждам глава, като се старая да не издам напълно изненадата си.

— Кой бе другият?

— Защо да ти казвам?

— А защо не?

Уейн Стъйбънс се обляга назад.

— Още изглеждаш добре, Коуп.

— Ти също — казвам аз. — При все това ми се струва, че няма шанс да излезем заедно някоя вечер.

— Би трябвало да ме е яд на тебе всъщност. — Ами?

— Ти ми развали онова лято.

Разделяне на съзнанието. Вече говорих за това. Знам, че лицето ми не изразява нищо, а сякаш остри бръсначи се впиват в червата ми. Дрънкам си врели-некипели с масов убиец. Поглеждам ръцете му. Представям си с кръв по тях. Представям си стиснато острие, допряно до нечие гърло. Тези ръце. Тези безобидни наглед ръце, отпуснати сега върху металната повърхност на масата. Какво ли са сторили те?

Следя дишането ми да бъде равномерно.

— И как го направих?

— Тя щеше да бъде моя. — Коя?

— Люси. Писано й беше да се прасне с някого онова лято. Ако не беше се появил ти, бях с повече от едни гърди преднина, ако разбираш какво имам предвид.

Не знам какво да отговоря тук, но нагазвам в дълбокото:

— Мислех, че те интересува Марго Грийн.

Той се усмихва.

— Ама какво тяло, а?

— Вярно.

— Страхотно парче. Помниш ли оня път, когато бяхме на баскетболното игрище?

Спомням си. Внезапно. Марго беше примата на лагера и — Бога ми! — много добре си даваше сметка за това. Винаги носеше от ония предизвикателни камизолки, чиято единствена задача е да правят гледката по-неприлична от обикновената голота. Този ден някакво момиче бе пострадало на волейболното поле. Не й помня името. Май се оказа счупен крак, но помни ли ти някой след толкова време? Онова, което всички добре помним обаче, е как изпадналата в паника Марго тича в тази нейна камизола — всичко се тресе на показ, — а ние, трийсет или четирийсет момчета на баскетболното игрище, сме застинали по местата си с виснали ченета.

Мъжете са свине, няма две мнения по въпроса. Но и юношите също. Шантав свят. Природата е наредила така нещата, че между, да кажем, четиринайсет и седемнайсет годишна възраст момчетата се превръщат в самоходна и почти непрекъсната ерекция. Нищо не може да се направи срещу това. Според обществото обаче нищо и не бива да се прави, освен да се страда. И тези страдания нарастваха десетократно в присъствието на Марго Грийн. Бог проявява известно чувство за хумор, не е ли така?

— Спомням си — казвам аз.

— Такова парче — повтаря Уейн. — Знаеш ли, че тя забърса Джил?

— Кой, Марго?

— Марго я! Точно преди убийството. — Той вдига вежди. — Чудиш ли се?

Не помръдвам. Нека говори. Може да изплюе нещо. И той изплюва.

— Аз я чуках, нали разбираш. Марго. Но тя не беше така добра като Люси.

Запушва превзето уста с ръка, сякаш се е изпуснал. Цял театър. Аз не помръдвам.

— Нали знаеш, че ходехме с нея, преди да пристигнеш ти? Двамата с Люси.

— Ъхъ.

— Нещо ми зеленееш, Хоуп. Да не би да ревнуваш?

— Беше преди двайсет години.

— Вярно, толкова са. И в интерес на истината стигнах само до ръчна фаза. Ти отиде по-далече, нали, Коуп? Обзалагам се, че си топнал малкия, а?

Опитва се да ме извади от равновесие. Няма да му се връзвам.

— Един джентълмен не разказва, кого е целунал — заявявам аз.

— Точно така. Не ме разбирай погрешно. Вие бяхте страхотна двойка. И слепият би забелязал това. Двамата с Люси бяхте лика-прилика. Голяма работа, нали?

Той ми се усмихва и пърха с мигли.

— Беше — казвам аз — много отдавна.

— Сам не си вярваш, нали? Остаряваме, така е, но в повечето отношения чувствата се запазват същите, каквито са били. Не мислиш ли?

— Не мисля, Уейн.

— Е, животът си тече, това е. Тук имаме достъп до Интернет. Без порно и други такива работи, а освен това контролират целия трафик. Но аз направих справки за теб. Знам, че си вдовец с шестгодишна дъщеря. Но името й го няма. Как се казва?

Този път успява — жегва ме отвътре. Да чувам този психопат как говори за дъщеря ми е по-лошо от това да гледам снимката й в кабинета си. Връщам се към темата:

— Какво се случи в гората, Уейн?

— Умряха хора.

— Не си играй с мене.

— Само един от нас играе, Коуп. Ако искаш истината, да започнем от теб. Защо си дошъл? Точно днес. Понеже моментът никак не е случаен. И двамата знаем това.

Поглеждам назад. Знам, че ни наблюдават. Наредил съм да не подслушват. Давам знак с ръка. Един пазач отваря вратата.

— Заповядайте — обръща се към мен той.

— Имал ли е посещение господин Стъйбънс в течение на, да кажем, последните две седмици?

— Да, едно.

— От кого?

— Мога да направя справка, ако желаете.

— Направете, моля.

Пазачът изчезва. Поглеждам отново Уейн. Няма вид на смутен.

— Точка — казва той. — Само че нямаше нужда. Сам ще ти кажа. Мъж на име Кърт Смит.

— Не познавам такъв.

— Да, но той те познава. Работи за компания, наречена НДКТ.

— Частен детектив?

— Да.

— И е идвал, защото — сега ми става ясно, кучите му синове — иска да изкопае някаква мръсотия за мен.

Уейн Стъйбънс докосва с показалец носа си, а после го насочва към мен.

— Какво ти предложи? — питам аз.

— Шефът му е бил голяма клечка по-рано при федералните. Каза, че може да ми уреди по-добри условия тук.

— Снесе ли му нещо?

— Не. Поради две причини. Първо, предложението му е въздух под налягане. Един бивш федерален не може да направи нищо за мен.

— А втората причина?

Уейн Стъйбънс се навежда напред. Иска да се увери, че го гледам право в очите.

— Искам добре да ме чуеш, Коуп. Искам много добре да ме чуеш.

Издържам на погледа му.

— Направил съм много лоши неща в живота си. Няма да се впускам в подробности. Няма и нужда. Правил съм грешки. През всичките осемнайсет години плащам за тях в тази пъклена дупка. Но мястото ми не е тук. Наистина не е. Няма да говоря за Индиана, Вирджиния и така нататък. Загиналите там хора — не ги познавам. Напълно непознати са за мен.

Той млъква, затваря очи, започва да разтрива лицето си. Кожата му блести като пчелен восък. Отново отваря очи и проверява дали още го гледам. Гледам го. И да искам, не бих могъл да отместя очи.

— Но — ето ти я втората причина — нямам и най-малка представа какво е станало в онази гора преди двайсет години. Защото не съм бил в нея. Не знам какво се е случило с моите приятели — не непознати, Коуп, а приятели, — Марго Грийн и Дъг Билингхем, Джил Перес или сестра ти.

Мълчание.

— А онези момчета в Индиана и Вирджиния, ти ли ги уби?

— Ще ми повярваш ли, ако кажа не?

— Имаше много доказателства.

— Да, имаше.

— Но ти и сега твърдиш, че си невинен.

— Твърдя.

— Невинен ли си, Уейн?

— Нека караме едно по едно. Говоря ти за летния лагер. Никого не съм убивал там. И не знам какво е станало в гората.

Нищо не казвам.

— Сега си прокурор, нали?

Кимвам.

— Разни хора ровят из миналото ти. Мога да го разбера и не бих обърнал особено внимание. Но ето те сега и тебе тук. Значи нещо става. Нещо ново. Нещо свързано с онази нощ.

— Накъде биеш, Уейн?

— Винаги си смятал, че аз съм ги убил — отвръща той. — Но сега за първи път не си много сигурен, нали?

Мълча.

— Нещо се е променило. Виждам го по лицето ти. За първи път в живота си ти се замисляш сериозно по въпроса дали имам нещо общо с онази нощ. И ако наистина си научил нещо ново, твой дълг е да ми го съобщиш.

— Нямам никакви задължения, Уейн. Ти не си съден за тези убийства. Беше съден и осъден за убийствата в Индиана и Вирджиния.

Той разперва ръце.

— Тогава какво ще загубиш, ако ми кажеш?

Обмислям въпроса. Има право. Ако му кажа, че Джил Перес е бил доскоро жив, това с нищо не променя нещата, защото той не е осъден за този случай. Но това хвърля сянка върху всичко останало. Случаите със серийни убийци са в буквален и преносен смисъл къщи, пълни с духове. Ако се окаже, че една от жертвите не е била убита — или поне не когато се предполага и не от този убиец, — един дух изчезва от къщата и тя може лесно да се сгромоляса. Засега решавам в полза на дискретността. Така или иначе, нищо не бива да се казва, преди да имаме безспорни резултати от ДНК анализа на Джил. Поглеждам го. Луд ли е наистина? Досега бях убеден в това. Но как да бъда сигурен? Във всеки случай повече няма да науча днес. Затова ставам на крака.

— Довиждане, Уейн.

— Довиждане, Коуп. Насочвам се към вратата.

— Коуп.

Обръщам се.

— Знаеш, че не съм ги убил, нали? Не отговарям.

— А след като не съм ги убил — продължава той, трябва хубавичко да си помислиш за всичко, което се случи в онази нощ — не само на Марго, Дъг, Джил и Камил, но и на мен. А и на теб.