Харлан Коубън
Гората (36)

ТРИДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА

— Онова, пред което сме изправени, се нарича проблем.

Шериф Лоуъл бърше носа си със салфетка колкото плащ на матадор. Сградата, в която се помещава неговата служба, е по-модерна, отколкото очаква Мюз, но пък очакванията й не са кой знае какви. Тя е нова, лъскава, с изчистен дизайн, пълна с разположени в миниатюрни кутийки компютри. Изобилие от бяло и сиво.

— Онова, пред което сме изправени — отвръща Мюз, — се нарича труп.

— Не това имам предвид. — Кимва към чашката в ръката й. — Как ви се струва кафето?

— Изключително.

— А преди правеха чиста помия. Веднъж може да убие кон, друг път — пикня. Джезвето не слизаше от котлона. Докато най-накрая миналата година един доблестен гражданин на тази община не подари на участъка нова машина за кафе. Вие използвате ли при вас нещо подобно?

— Шерифе.

— Моля.

— Да не се опитвате да ме омагьосате с проклетия си доморасъл чар?

— Той се усмихва.

— Мъничко.

— Приемете, че съм вече омагьосана. Какъв ни е проблемът?

— Току-що се натъкнахме на труп, престоял по предварителни данни доста дълго под земята. Известни са ни три неща: бяла раса, жена, ръст сто шестдесет и шест-седем. Това е всичко, което знаем за момента. Аз вече поразрових архивите. На сто километра околовръст не е регистрирана изчезнала жена или момиче с описаните характеристики.

— И двамата знаем коя е — отбелязва Мюз.

— Не, засега не знаем.

— Какво искате да кажете? Че и друго момиче с височина сто шестдесет и седем сантиметра е убито в този лагер, за да бъде погребано с другите двама?

— Не твърдя такова нещо.

— Какво твърдите тогава?

— Че не разполагаме с безспорна идентификация. Доктор О’Нийл работи по въпроса. Изискали сме данни за зъбната картина на Камил Коупланд. До ден-два ще бъдем абсолютно наясно. Няма нужда да бързаме. Имаме и други дела.

— Няма нужда ли?

— Тъкмо това казах.

— В такъв случай не ви разбирам.

— Виждате ли, следовател Мюз, не преставам да се питам каква сте вие на първо място? Служител на закона или политически играч?

— Какво искате да кажете с това, по дяволите?

— Вие сте главен областен следовател — доразвива мисълта си Лоуъл. — И много ми се ще да вярвам, че един човек, особено ако е жена на вашите години, е стигнал до този пост благодарение на своите умения и талант. Но от друга страна, аз познавам даденостите на реалния живот. Известно ми е, че съществуват корупция, връзкарство и лизане на шефски задници. Та се питам…

— Заслужила съм това място.

— Не се съмнявам.

Мюз поклаща глава.

— Направо си се чудя на акъла: трябва ли да се оправдавам пред вас?

— Уви, скъпа моя, трябва. Я си представете, че това е ваш случай и аз се натреса в него изневиделица, а вие знаете, че първата ми работа ще бъде да изприпкам у дома и разправя на своя шеф — човек, най-меко казано заинтересован, — какво ще направите вие?

— Мислите, че ще се опитам да потуля нещата ли?

Лоуъл свива рамене.

— Нека повторя: Ако аз съм, да кажем, заместник-шериф, назначен от шефа, който е замесен в случая, какво ще си помислите?

Мюз омеква.

— Имате право — казва тя. — По какъв начин бих могла да приспя вашите съмнения?

— Бихте могла да ми отпуснете достатъчно време за идентифициране на трупа.

— Не желаете Коупланд да научи за намереното от нас.

— Той е чакал двайсет години. Какво са още ден-два?

Мюз усеща накъде бие шерифът.

— Искам да постъпя така, както повеляват интересите на следствието — казва тя, — но не ми харесва особено идеята да излъжа един човек, комуто вярвам и когото харесвам.

— Животът е трудно нещо, следовател Мюз.

Тя мръщи вежди.

— Искам още нещо — продължава Лоуъл. — Искам да ми кажете защо този Барет се домъкна тук със своята играчка да търси отдавна забравени трупове.

— Казах вече — за да изпробва уреда в полеви условия.

— Вие работите в Нюарк, щат Ню Джърси. Да не искате да ме убедите, че във вашия район се усеща недостиг на гробища, та трябваше да изпратите хората чак тук?

Прав е, разбира се. Май е време да свали картите.

— В Ню Йорк бе намерен убит мъж. Моят шеф е на мнение, че това е Джил Перес.

Безизразната маска изчезва от лицето на шерифа.

— Я пак?

Тя се готви да обясни, когато към тях се втурва Тара О’Нийл. Лоуъл е видимо недоволен от появата и, но успява да запази топлота в гласа си:

— Какво има, Тара?

— Открих нещо по скелета — казва тя. — Мисля, че е важно.

 

Когато Коуп излиза от колата, Люси остава за известно време неподвижна с все още омекотени от угасналата усмивка черти. Продължава да плува в блаженството на неговата целувка. Никога не е изпитвала подобно чувство. Тези огромни негови ръце, поели лицето й, особения му поглед… Сърцето й започва да бие по нов начин, сякаш самата тя ще полети. Прекрасно. Тревожно.

Преглежда колекцията му от дискове, избира един на Бен Фолдс и пуска „Надрусана“. Така и не можа да разбере със сигурност за какво става дума в тази песен — свръх-доза, аборт или психическо разстройство, — но накрая жената започва да се друса жестоко и го забравя.

Тъжната музика е по-добро лекарство от алкохола, решава тя. Но не много.

Когато изключва двигателя, тя вижда някакъв зелен Форд с нюйоркска регистрация да спира точно пред входа. Паркира върху площадката с надпис ПАРКИРАНЕТО ЗАБРАНЕНО. От колата излизат двама мъже — единият висок, а другият с конструкция на пиедестал — и влизат вътре. Люси не знае какво да мисли за тях. Най-добре — нищо.

Ключовете за костенурката на Айра са в чантата й. Рови в нея и ги открива. Пъха парче дъвка в уста. Ако Коуп реши да я целуне отново, трябва да е подготвена.

Пита се какво ли иска да каже Айра на Коуп. Какво ли може да си е спомнил. Двамата, баща и дъщеря, никога не са говорили за онази нощ. Нито един-единствен път. А трябваше. Това би могло да промени изцяло нещата. А би могло и нищо да не промени. Мъртвите са си мъртви. Живите — живи. Не е кой знае колко мъдра мисъл, но какво да се прави?

Излиза от колата и се отправя към стария фолксваген. Понечва да пъхне ключа в ключалката. Отдавна забравена практика. Никоя кола днес не се отваря с ключ. Всички имат дистанционно. Костенурката няма, разбира се. Опитва вратата на шофьора. Ключалката е ръждясала и тя трябва да натисне силно, но все пак вижда, как отскача бутона отвътре.

Мисли си за отминалите години, за допуснатите грешки. Разказа на Коуп за онова необикновено чувство, сякаш през онази нощ са я бутнали по наклон и сега не може да спре. Истина е. Той се е мъчил да я открие дълги години, но тя се кри. Трябваше да го потърси по-рано, може би. Трябваше да осмисли по-рано случилото се тогава. А не да го погребва. Човек отказва да се опълчи лице в лице с проблема. Подобна перспектива го плаши и той намира други начини да се скрие. Люси избира най-често прилагания — бутилката. Хората не прибягват до нея, за да се спасят. Правят го, за да се скрият.

Тя сяда зад волана и моментално усеща, че нещо не е наред.

Първият видим признак се намира на пода пред седалката на пътника. Тя поглежда натам и смръщва вежди.

Кутийка от безалкохолно. От диетична кола, ако трябва да се определи по-точно.

Вдига я. Вътре е останала малко от течността. Обмисля находката. От колко време не е влизала в костенурката? Най-малко три-четири седмици. Тогава нямаше и помен от кутийка. А може да не я е забелязала. Възможно е. И тогава усеща миризмата.

Изведнъж си спомня случка от лагера, когато бе на дванайсет години. Айра я е извел на разходка. Чуват изстрели и той подивява. В тяхната гора са нахлули ловци. Той ги намира и крещи, че това е частна собственост. Един от ловците започва на свой ред да крещи. Той приближава и блъсва Айра в гърдите. Тогава тя долавя отвратителна воня. Сега я усеща отново. Люси извръща глава и поглежда задната седалка.

На пода има следи от кръв.

И тогава в далечината се разнася изстрел.

 

Скелетните останки са подредени върху сребриста маса с множество дупчици по повърхността. Те позволяват масата да се почиства бързо само с помощта на маркуч. Подът е застлан с плочки и наклонен към сифон в средата на помещението, също като в общата баня на някой спортен клуб. Пак с оглед по-лесното измиване. Мюз не ще и да помисли за това що за нечистотии изтичат през този сифон, нито с какво почистват наоколо — дали се задоволяват с „Мистър Пропър“, или използват по-силен препарат.

Лоуъл е застанал откъм едната страна на масата, а Мюз от другата, редом с Тара О’Нийл.

— Е, какво има? — пита шерифът.

— На първо място, липсват част от костите. По-късно ще се върна, за да потърся пак. Дребни костици — не е нещо съществено. Често се среща при подобни случаи. Тъкмо се готвех да направя няколко рентгенови снимки, да проверя плътността на костната тъкан, особено в областта на ключиците.

— Какво може да ни даде това?

— Ще ни даде представа за годините. При определена възраст костната система престава да расте. Процесът спира най-късно ето тук, където ключиците срещат гръдната кост. Но това в случая не е важно.

Лоуъл хвърля поглед към Мюз. Тя свива рамене.

— И какво е онова важно нещо, което открихте?

— Ето това.

О’Нийл посочва таза.

Мюз се обажда:

— Това ми го показахте вече. То доказва, че скелетът е на жена.

— Да, така е. Тазобедрената кост е широка, както вече казах. Плюс това имаме неизпъкнали дъги на веждите и по-дребни кости, което е също характерно за женския скелет. По този въпрос не тая никакви съмнения. Тук имаме тленни останки от жена.

— Какво ни показвате тогава?

— Срамната кост.

— Какво за нея?

— Виждате ли това тук? Наричаме го симфиза — еластична връзка между двете части на срамната кост.

— Е?

— Костите са свързани помежду си посредством сухожилия. Това е азбучна анатомия — най-вероятно ви е известно. Когато говорим за сухожилия, най-често си мислим за колене и лакти. Те са еластични. Разтягат се. Но вижте тук. Белезите по горната повърхност на срамната кост. Върху нея някога е било захванато сухожилието, което свързва двете симетрични кости — те се разделят и събират.

О’Нийл ги поглежда многозначително. Лицето й е огряно от някаква вътрешна светлина.

— Разбирате ли?

Мюз казва:

— Не.

— Тези следи се получават при разтягане на сухожилието. Когато срамната кост се разтвори.

Мюз поглежда шерифа. Той свива рамене.

— Което означава, че…

— Което означава, че в даден момент от живота на тази жена костите са се раздалечавали. А това на свой ред, следовател Мюз, идва да покаже, че въпросната жертва е раждала.