Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Woods, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 81 гласа)

Информация

Сканиране
nextvasko (2008)
Корекция
didikot (2008)

Издание:

ИК „Колибри“, София, 2007

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от jossika)

ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Люси се прибира в кабинета си, за да свари там Лони с някакви листове в ръка.

— Какво е това? — пита тя.

— Друга част от оня дневник.

Тя полага истинско усилие, за да не грабне листовете.

— Откри ли Силвия?

— Да.

— И?

— Развика ми се и отказа да говорим.

Лони сяда и просва крака върху бюрото й.

— Искаш ли да опитам аз?

— Не мисля, че идеята е добра.

Лони я гледа с победоносна усмивка.

— Мога да бъда доста убедителен.

— Искаш да й се пробваш само за да ми помогнеш?

— Щом се налага.

— Трябва да мисля за репутацията ти. — Тя сяда и грабва листовете. — Прочете ли ги вече?

— Да.

Тя само кимва и зачита сама:

„П“ се откъсва от прегръдката ми и хуква по посока на писъка.

Викам подире му, но той не спира. След две секунди нощта го поглъща. Искам да го последвам. Но мракът е непрогледен. Би трябвало да познавам тази гора по-добре от „П“. Той идва тук за първа година.

Писъкът е на момиче. Само това мога да кажа. Промъквам се между дърветата. Вече не го викам. Поради някаква причина не се осмелявам. Ще ми се да открия „П“, но не искам никой да разбере къде се намирам. Давам си сметка, че това е доста глупаво, но не мога другояче. Страхувам се.

Луната се показва. Нейната светлина променя всички цветове в гората. Прилича на прожекторите, които имаше едно време баща ми. Наричат ги черни фенери, макар да са по-скоро лилави. Те променят цвета на всичко около себе си. Също като луната.

Когато най-накрая намирам „П“, забелязвам върху ризата му необикновен цвят. Отначало не разбирам какво е това. Не различавам наситения червен цвят. Прилича ми повече на воднисто-син. Той ме поглежда. Очите му са широко отворени. „Трябва да се махаме — казва «П». — И с никого не бива да споделяме, че изобщо сме били тук.“

Това е всичко. Люси го прочита още два пъти. После оставя написаното върху бюрото. Лони я гледа.

— Е — провлачва той, — предполагам, че ти си авторката на тази кратка история.

— Какво?

— Мъча се да се ориентирам във всичко това, Люси, и единственият верен отговор ми се струва този. Ти си момичето от описаната случка. Някой пише за теб.

— Това е смехотворно — отвръща тя.

— Не ме занасяй, Люске. Натъквали сме се на отвратителни истории за кръвосмешение и не сме правили дори опит да открием авторите, а сега вдигаш такава пушилка за някакъв си писък в гората.

— Зарежи цялата работа, Лони.

Той поклаща глава.

— Съжалявам, сладурче, ама не ми е в кръвта. Дори да не беше такова съвършенство и аз да нямах желание да ти бръкна в гащите.

Тя не си дава труд да отвърне.

— Искам да помогна, доколкото мога.

— Не можеш.

— Знам повече неща, отколкото си мислиш.

Люси вдига поглед към него.

— Какво имаш предвид?

— Ама няма да ми се сърдиш, нали?

Тя мълчи.

— Направих някои проучвания около твоята личност.

Стомахът й се свива, но тя запазва присъствие на духа.

— Люси Голд не е истинското ти име. Променила си го.

— Как научи това?

— Айде сега, все едно не знаеш, че съществуват компютри.

Тя не казва нищо.

— Нещо в тези записки не ми даваше мира — продължава Лони. — Тая история с лагера. Бях малък тогава, но си спомням за Летния касапин. Така че поразрових още малко. — Опитва се да пусне закачлива усмивка. — Трябва да си пуснеш русата коса.

— Това бе много тежък период от живота ми.

— Мога да си представя.

— Затова си смених името.

— Е, това е ясно. Семейството ти понася тежък удар. Ще ти се да се освободиш донякъде от товара.

— Така беше.

— А сега поради някаква неясна причина всичко се завръща.

Тя кимва.

— Защо? — пита Лони.

— Не знам.

— Искам да ти помогна.

— Както вече казах, не ми е ясно по какъв начин би могъл.

— Искам да те питам нещо.

Тя свива рамене.

— Поразрових се малко. Знаеш, че преди няколко години канал „Дискъвъри“ направи предаване за тези убийства.

— Знам — съгласява се тя.

— Там не стана дума за твоето присъствие. Искам да кажа, в гората през онази нощ.

Тя мълчи.

— Значи какво излиза?

— Не мога да говоря за това.

— Кой е „П“? Пол Коупланд, нали? Знаеш, че сега той е областен прокурор или нещо от този род.

Тя поклаща глава.

— Не ми помагаш много — оплаква се Лони.

Тя не отронва дума.

— Добре — казва Лони и се изправя. — Аз ще помогна така или иначе.

— Как именно?

— Чрез Силвия Потър.

— Какво Силвия Потър?

— Ще я накарам да проговори.

— Как?

Лони се отправя към вратата.

— Имам си начини.

 

На път за индийския ресторант заобикалям малко и отивам при гроба на Джейн.

Нямам представа защо го правя. Не се случва често. Може би три пъти в годината. Не усещам присъствието на жена си на това място. То е избрано от родителите й заедно с нея самата. „Това е от голямо значение за тях“, обясни ми тя от смъртното си легло. Така излезе. Отвлича в известна степен вниманието им, особено на майката, създава им усещането, че правят нещо значимо.

Аз не отдавам особено значение на гроба. Поначало отхвърлях всяка мисъл, свързана с нейното умиране. Дори когато нещата се влошиха, когато наистина се влошиха, все си мислех, че по някакво чудо ще се отърве. За мен смъртта си е смърт, нещо окончателно, край, отвъд който няма вече нищо. Нищо. Издокараните ковчези и добре поддържани гробове, дори така добре поддържани като този на Джейн, не променят нищо.

Оставям колата на паркинга и поемам по алеята. Върху гроба й са положени свежи цветя. Ние от юдейската вяра не правим такива неща. Ние полагаме камъни върху гроба. Това ми харесва, макар да не знам защо. Цветята, нещо така живо и красиво, изглеждат някак неприлично върху сивотата на нейния гроб. Моята съпруга, моята красива Джейн гние на два метра под тези току-що откъснати лилии. Това ми се струва неприлично.

Сядам на бетонна пейка. Не й говоря. Толкова зле бе накрая. Джейн страда много. Аз гледах безпомощен. Поне известно време. Закарахме я в хоспис. Джейн искаше да си умре у дома, но това страховито отслабване, миризмата, стенанията. Спомените, които най-често ме спохождат в съня, са за онзи страховит кашлящ звук, по-скоро давене, когато Джейн не може да изхвърли секрета и я боли толкова силно, и това трае месеци наред, а аз се мъча да бъда силен, но не съм така силен като нея, и тя знае това.

В началото на нашата връзка тя си даваше сметка за моите колебания. Загубил бях сестра. Мама ме изостави. И ето сега за първи път от толкова дълго време аз допускам жена в своя живот. Спомням си една нощ, когато не мога да се унеса, втренчил поглед в тавана, а Джейн кротко спи до мен. Помня равномерното й дишане, така успокояващо и сладко, толкова различно от онова, което стана накрая. Дишането й се учестява, тя се пробужда и ме прегръща плътно.

— Аз не съм като нея — мълви тя, сякаш прочела мислите ми, — аз никога няма да те изоставя.

Но го направи в края на краищата.

Имал съм връзки с жени след нейната смърт. Въвлечен бях дори в няколко доста силни емоционални преживявания. Надявам се някой ден да намеря нужния човек и се оженя отново. Но точно в този момент, когато си спомням случката от онази нощ, ми се струва, че това няма да се случи никога. „Аз не съм като нея“, каза моята жена.

Имаше предвид мама, разбира се.

Поглеждам надгробния камък. Името й е издълбано отгоре. Обична майка, дъщеря и съпруга. Някакво подобие на ангелски криле се мъдри отстрани. Мога да си представя как бившите ми роднини ги избират, подходящи по размер ангелски криле, подходящ дизайн и всичко останало. Купили са парцела до този на Джейн, без да ми казват. Ако не се оженя отново, предполагам, той остава за мен. Ако пък го сторя, тогава не знам какво ще правят с него.

Искам да помоля моята Джейн за помощ. Да потърси наоколо, там, където се намира, да види дали не може да намери сестра ми, да разбере, жива или мъртва е Камил. Хиля се като малоумен. Внезапно застивам.

Сигурен съм, че използването на мобилен телефон на гробищата е абсолютно забранено. Но Джейн надали ще има нещо против. Изваждам апарата и натискам продължително бутона с цифра шест.

Саш отговаря след първото иззвъняване.

— Ще те помоля за една услуга — казвам аз.

— Казах ти вече — не по телефона.

— Открий мама, Саш.

Мълчание.

— Ами ако не мога?

— Можеш.

— Тя си отиде преди много време.

— Знам това.

— Мислил ли си за възможността тя да не иска да я открият?

— Мислил съм.

— Е, и?

— И нищо. Невинаги получаваме онова, което искаме. Така че, открий я, Саш, моля те.

Затварям. Отново поглеждам гроба на моята жена.

— Липсваш ни — казвам аз гласно на моята мъртва съпруга. — На мене и на Кара. Много ни липсваш.

После се изправям и отивам към колата.