Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Woods, 2007 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Павел Главусанов, 2007 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,1 (× 81 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
ИК „Колибри“, София, 2007
История
- — Добавяне
- — Добавяне на анотация (пратена от jossika)
ПЕТА ГЛАВА
След няколко часа завивам дъщеря си в леглото.
Кара никога не ми създава ядове в това отношение. Имаме си чудесна, твърдо установена практика. Чета й. Не защото всички родителски списания го препоръчват. Правя го, защото дяволски й харесва. Четенето не я приспива никога. Чета й всяка вечер и нито един-единствен път не се е дори леко унесла. Не мога да кажа това и за себе си. Някои книги са ужасяващи. Падам заспал право в леглото й. Тя не ме закача.
Понеже ми е трудно да задоволявам вълчия й апетит към книгите, започнах да ги набавям на звукозапис. Най-напред чета аз, а после тя има право да изслуша едната страна на касетата — обикновено три четвърти час, преди да затвори очи за сън. Кара разбира тези правила и те й харесват.
Тази вечер й чета Роалд Дал. Очите й са широко отворени. Когато миналата година я водих да гледа театралната постановка на „Цар Лъв“, купих безумно скъпа кукла Тимон. Сега го стиска в ръце. Тимон е също ненаситен слушател.
Привършвам четенето и целувам Кара по бузата. Мирише като бебешки шампоан.
— Лека нощ, тате — казва тя.
— Лека нощ, мишле.
Деца. В един момент приличат на богове в пристъп на ярост, след малко се превръщат в добросърдечни ангелчета.
Включвам касетофона и гася светлината. Слизам в домашния си кабинет и пускам компютъра. Актуалните ми дела се изведени в икони. Натискам тази за случая Шамик Джонсън и задълбавам в документите.
Кал и Джим.
Не може да се каже, че моята пострадала попада в категорията на така наречените любимци на съдебните заседатели. Шамик е на шестнайсет години и има извънбрачно дете. Задържана е два пъти за сводничество, а за притежаване на марихуана — веднъж. Работи като изпълнителка на екзотични танци по разни частни празненства и да, това е евфемизъм за стриптийз. Човек може да се запита какво е търсила на онова парти. Подобни неща не ме обезкуражават. Дори ми дават нови сили за борба. Не защото обръщам кой знае какво внимание на външната издържаност, а защото съм вътре, ама много навътре в правосъдието. Шамик можеше да е русокоса заместник-председателка на студентски съвет, с къща в ухаещия цветен Ливингстън, а насилниците — чернокожи. Все тая.
Тя е човешко същество, личност. В никакъв случай не заслужава онова, което са й сторили Бари Маранц и Едуард Дженрът. И аз ще ги пратя там, където им е мястото.
Връщам се към първите материали по делото и карам нататък. Сградата на мъжкото общежитие е богаташка, с мраморни колони, гръцки букви по стените, прясно боядисана, с нови килими. Проверил съм телефонните обаждания. Огромно количество. Всяко момче разполага с отделна линия. Да не говорим за мобилните апарати, текстовите съобщения, електронната поща и пейджърите. Един от хората на Мюз е проследил всички изходящи комуникации през онази нощ. Над сто на брой, но нищо не привлича вниманието. Тук са и всички сметки: за ток, вода и портиер, от магазина за алкохол, кабелната телевизия, онлайн услуги, пици по Интернет.
Задръж така.
Замислям се. Спомням си показанията на моята пострадала. Не ми трябва да ги чета. Отвратително е и доста извратено. Двете момчета карат Шамик да прави разни неща, обръщат я в различни пози, като не спират да говорят. Има нещо в това, в това движение насам-натам, във всички тези пози…
Телефонът звъни. Обажда се Лорън Мюз.
— Добри ли са новините? — питам аз.
— Само при условие, че приемаш за вярна поговорката „липсата на новини е добра новина“.
— Не я приемам.
— Ако щеш. Нещо ново при теб? — пита тя.
Кал и Джим. Какво ми убягва, проклет да бъда? То е тук някъде, а не мога да се добера до него. Всеки познава това усещане, когато аха-аха ще изплюе името на боксьора, чийто персонаж е взет за „Рамбо III“ и се върти под самия език. И сега е същото. Просто не мога да се сетя.
Кал и Джим.
Отговорът е някъде тук, но се крие. Крие се в някой мозъчен лабиринт. Проклет да бъда, ако не се докопам до тъпото копеле и не му извия врата.
— Още не — отвръщам аз. — Но да караме нататък.
Рано на другата заран инспектор Йорк седи срещу господин и госпожа Перес.
— Благодаря ви, че се озовахте — казва той.
Преди двадесет години госпожа Перес работеше в лагерната пералня, но след трагедията съм я виждал само един път. Проведена бе среща на родителите — богатите Грийн, още по-богатите Билингъм, бедните Коупланд и още по-бедните Перес — в един луксозен юридически кабинет някъде недалеч от мястото, където седим сега. Процесът се превръща в битка между четирите семейства и собственика на лагера. Семейство Перес почти не проговаря този ден. Само седят и слушат, като оставят другите да леят словесни потоци и да насочват хода на нещата. Спомням си как госпожа Перес стиска с две ръце чанта в скута си. Сега я е поставила върху масата, но двете й ръце отново стискат краищата й.
Настанени са в стая за разпити. По идея на детектив Йорк аз наблюдавам иззад стъкло с едностранна прозрачност. Не иска те да ме виждат. Това е разумно.
— Защо сме тук? — пита госпожа Перес.
Съпругът й е масивен мъж. Ризата му е с един номер по-малка и коремът впива копчетата в илиците.
— Не е лесно да ви отговоря. — Йорк вдига поглед към огледалото и аз си давам сметка, че ме търси несъзнателно. — Така че ще говоря направо.
Очите на господин Перес се свиват. Жена му стисва още по-здраво чантата си. Минава ми през ума беглата мисъл дали пък не е същата отпреди петнайсет години. Да се чуди човек къде ли не отскача съзнанието в подобни моменти.
— Вчера в Манхатън е извършено убийство. В района на Уошингтън Хайтс. Открихме трупа в една алея до 157-ма улица.
Не отделям поглед от лицата им. Съпрузите не трепват.
— Жертвата е мъж, който изглежда да е между трийсет и пет и четирийсет годишен. Висок е сто седемдесет и пет сантиметра, а теглото му е около осемдесет и пет килограма. — Гласът на инспектор Йорк се е върнал към професионалния тембър. — Мъжът е ползвал фалшиво име, така че ни е трудно да установим самоличността му.
Йорк млъква. Класически похват. Да провери дали няма да кажат нещо. И господин Перес го прави:
— Не разбирам какво общо имаме ние с тази работа.
Очите на госпожа Перес се насочват към съпруга, но цялото й тяло остава неподвижно.
— Натам отивам.
Почти виждам колелцата, които се въртят бясно в съзнанието на инспектора. Какъв подход да възприеме? Да започне с вестникарските изрезки, с пръстена, с нещо друго? Представям си, как произнася наум нужните думи, за да разбере в същия миг колко абсурдно звучат. Изрезки, пръстен — те нищо не доказват. Изведнъж даже аз изпитвам известно съмнение. Очаква ни мигът, в който целият свят на семейство Перес ще бъде разпран като стомаха на заклано теле. Добре, че съм отвъд стъклото.
— Доведохме един свидетел, за да опознае тялото — продължава Йорк. — Той смята, че убитият може да се окаже вашият син Джил.
Госпожа Перес затваря очи. Господин Перес застива. Известно време никой не продумва, никой не помръдва. Перес не поглежда жена си. Тя също не отправя поглед към него. Просто седят по местата си, замръзнали, а във въздуха още тегнат последните думи.
— Нашият син бе убит преди двайсет години — промълвя най-накрая господин Перес.
Йорк кимва, но не знае какво да отговори.
— Да не искате да кажете, че най-накрая сте открили тялото му?
— Не. Не мисля. Вашият син е бил осемнайсетгодишен, когато изчезва, нали?
— Почти деветнайсет — обажда се госпожа Перес.
— Този мъж — жертвата, — както вече споменах, е най-вероятно към края на тридесетте.
Господин Перес се обляга назад. Майката все така не помръдва.
Йорк се навежда към тях с думите:
— Тялото на вашия син не бе открито, нали?
— Да не искате да ни кажете…
Гласът на господин Перес заглъхва. Няма желаещ, който да се намеси и заяви: „Да, тъкмо това казваме — вашият син е бил жив през цялото време, през всичките двайсет години, без да се обажда на вас или на когото и да било друг, а сега, когато най-сетне е имало възможност да се съберете с изчезналото си момче, то е просто убито. Така изтича животът, като вода през пръстите, нали?“
— Това е някаква лудост — заявява господин Перес.
— Давам си сметка как звучи…
— Какво ви кара да мислите, че е именно нашият син?
— Както вече казах, имаме свидетел.
— Кой?
За първи път чувам госпожа Перес да проговаря. За малко да приклекна. Йорк се старае да звучи окуражаващо:
— Вижте какво, разбирам, че сте крайно разстроени…
— Разстроени?
И отново бащата.
— Имате ли поне малка представа, какво е това… можете ли да си го представите?
Гласът му пак секва. Жената поставя длан върху ръката му. Поизправя се малко. За миг се извръща към стъклото и аз имам усещането, че ме вижда. Сетне поглежда Йорк и казва:
— Доколкото разбирам, разполагате с тяло.
— Да, госпожо.
— И затова сме тук. Искате да го видим и да кажем дали това е нашият син.
— Да.
Госпожа Перес се изправя. Съпругът й я гледа. Видът му е безпомощен. Сякаш се е смалил.
— Добре — казва жената. — Нека го направим.
Господин и госпожа Перес поемат бавно по коридора.
Следвам ги на дискретно разстояние. Дилън крачи редом с мен. Йорк е с родителите. Госпожа Перес държи главата си изправена. Продължава да притиска здраво чантата към тялото си, сякаш се опасява от крадци. Върви на крачка пред съпруга си. Ако разсъждаваме в патриархален порядък, би следвало да е обратното — майката да падне духом, а мъжът да се опълчи срещу нещастието. Господин Перес е силната половина в „уводната“ част. След избухване на бомбата, съпругата поема водещата роля, докато мъжът й сякаш се свива и отпада с всяка следваща крачка.
С изтъркания си линолеум на пода и стени от гладък бетон, коридорът трудно може да добие по-бюрократичен вид в отсъствието на станали от бюрата си за по чашка кафе чиновници. Чувам ехо от звука на стъпките. Госпожата носи масивни златни гривни и аз долавям тяхното подрънкване в такт с крачките й.
Когато завиват и се изправят пред оня прозорец, пред който вчера стоях аз, Дилън протяга ръка пред мен, сякаш да ме предпази, както се пази малко дете от удар в предното стъкло на внезапно спряла кола. Ние сме на повече от десет метра отзад, като постоянно се стремим да не попадаме в полезрението им.
Трудно е да се видят техните лица. Господин и госпожа Перес стоят плътно един до друг. Но не се докосват. Виждам как господин Перес свежда глава. Облечен е в син блейзер. Съпругата му носи тъмна блуза с цвят почти като на засъхнала кръв. По нея има много злато. Виждам служителя — този път брадат мъж — да бута количката към витрината. Тялото е покрито с чаршаф.
Когато количката застава на нужното място, брадатият поглежда Йорк. Той кимва. Мъжът отмята чаршафа много внимателно, сякаш под него е скрито нещо чупливо. Не смея да издам звук, но все пак извивам тяло малко наляво. Искам да видя лицето на госпожа Перес, поне част от профила.
Чел съм за жертви на изтезания, които искат да запазят в тайна нещо, каквото и да е, и полагат страхотни усилия, за да не извикат, да не направят гримаса, да не промълвят нещо, за да лишат мъчителите си от каквото и да било удовлетворение. Нещо в израза на госпожа Перес ми напомня за тях. Тя се владее напълно. Приема удара с леко потръпване — нищо повече.
Остава известно време вторачена през стъклото. Аз затаявам дъх. Поглеждам съпруга й. Той е забил поглед в пода. Очите му са влажни. Виждам как потръпват устните му.
Госпожа Перес проговаря, без да отклони погледа си:
— Този мъж не е нашият син.
Тишина. Не съм очаквал това.
— Сигурна ли сте? — пита Йорк.
Тя не отговаря.
— Бил е юноша по онова време — продължава детективът. — Разбрах, че е носел дълга коса.
— Така беше.
— Този мъж е обръснат. Има брада. Минали са много години, госпожо Перес. Моля, не бързайте.
Най-накрая жената с мъка отлепя поглед от трупа. Обръща се към Йорк. Той млъква.
— Това не е Джил — повтаря майката.
Йорк преглъща и поглежда бащата.
— Господин Перес?
Той кимва едва-едва, прокашля се.
— Няма никаква прилика. — Очите му се затварят, а през лицето преминава гърч. — Само…
— Възрастта подхожда — помага му госпожа Перес.
— Не ви разбирам — обажда се Йорк.
— Когато човек загуби сина си по този начин, никога не престава да мисли за него. В спомените ни той си остана завинаги юноша. Ако бе жив обаче, щеше да е на същата възраст като оня здравеняк там. И започваш да се питаш: как ли би изглеждал? Щеше ли да е женен? Да има деца?
— Но сте сигурна, че този човек не е вашият син?
Тя се усмихва по най-печалния начин, който съм имал случай да наблюдавам:
— Да, господине, напълно съм сигурна.
Йорк кимва.
— Съжалявам, задето се наложи да ви водя на това място.
Те понечват да тръгнат назад, когато се обаждам аз:
— Покажете им ръката.
Всички погледи се насочват към мен. Очите на госпожа Перес ме навеждат на мисълта за лазерен лъч. Във въздуха затрептява невидима заплаха, някакво предизвикателство. Господин Перес проговаря пръв:
— Кой сте вие?
Аз гледам съпругата му. Усмивката се връща върху устните й.
— Момчето на Коупланд, нали?
— Да, госпожо.
— Братът на Камил Коупланд.
— Точно така.
— Вие ли извършихте опознаването?
Искам да разкажа за изрезките и пръстенчето, но имам усещането, че времето изтича неудържимо.
— Ръката — промълвявам аз. — Джил имаше същия ужасен белег.
Тя кимва.
— Един от съседите гледаше лами. Оградил ги бе с бодлива тел. Джил умираше да се катери. Бе осемгодишен, когато направи опит да прехвърли оградата и да влезе при животните. Падна и телта се заби дълбоко в рамото му. — Обръща се към съпруга си: — Колко шева му направиха, Джордж?
Сега и Джордж Перес се усмихва печално.
— И така — обажда се Мюз, — какво по-точно търсим?
— Да пукна, ако знам.
— Мислех, че имаш нещо предвид.
— Само вътрешно усещане.
— Я не ме занасяй.
— За нищо на света не бих го сторил.
Продължаваме да ровим.
— Значи — обажда се тя, — на практика претърсваме тая купчина, за да намерим нещо с надпис „Главна улика“, така ли?
— Търсим — отговарям аз — катализатор за развоя на делото.
— Чудесен термин. И как ще катализира?
— Нямам представа, Мюз, но отговорът е скрит тук. Усещам го.
— Добреее — проточва тя с видимо усилие да не вдигне безпомощен поглед към тавана.
И така, ние търсим. Поръчвали са доста често пица. Всяка вечер по осем, директно с кредитни карти. Абонирани са за нормален кабел, както и за втори „горещ“, по който да гледат порно. Блузи за голф с логото на братството на гърба. Същото е щамповано и на топките за голф. Цял тон от тях.
Стараем се да вкараме всичко това в някакъв ред. И аз не знам защо. Хващам една сметка за „горещия“ канал и отбелязвам:
— Евтиния.
— Интернет има грижата да осигурява лесен достъп на масите до всякакви мръсотии.
— Добре е да се знае — подчертавам аз.
— Като създава също така условия за събуждане на по-специални интереси към жени или по-точно жена в нашия случай.
— Какво искаш да кажеш?
— Искам да наема едно лице извън службата.
— Кого?
— Частен детектив на име Сингъл Шейкър. Чувал ли си за нея?
Кимвам.
— Чувал съм.
— Няма значение дали си чувал. Виждал ли си я?
— Не.
— Но знаеш?
— Да, бе — отвръщам, — знам.
— Е, няма нищо преувеличено. Телосложението на Сингъл Шейкър й позволява не само да спре камион на пътя, но и да изцъкли погледа на всяка холивудска звезда. И е много добра. Ако някой е в състояние да измъкне нещо от устата на загазили богаташчета от студентско братство, това е именно тя.
— Добре — приемам аз.
Часове по-късно — мога да кажа точно колко — Мюз започва да се изправя.
— Нищо няма да намерим тук, Коуп.
— Май така изглежда.
— Първата ти работа утре е да поработиш с Шамик, нали?
— Да.
Тя се изправя над мен.
— По-добре е да посветиш времето си на това.
Аз козирувам. Вече сме упражнявали показанията пред съдебното жури, но не така интензивно, както може да се очаква. Не искам тя да остави впечатление, че думите и реакциите й не са спонтанни, а резултат от специална подготовка. Имам предвид съвършено различна тактика.
— Ще гледам да изкопча каквото мога.
Поема с тежка стъпка към вратата.
Естел ни приготвя вечеря — спагети с кюфтенца. Тя не е кой знае каква готвачка, но горе-долу става. После завеждам Кара да й купя сладолед — специално угощение. Сега е по разговорчива. Гледам я в огледалото за обратно виждане, омотана с предпазните колани на своето столче върху задната седалка. Когато аз бях дете, имахме право да сядаме отпред. Днес то се добива едновременно с разрешението да пиеш алкохол.
Старая се да следя какво ми говори, но Кара мели невъобразими дивотии, както често правят малките деца. От казаното излиза, че Британи постъпила нечестно с Морган, поради което Кайл я замерил с гъбата и откъде накъде Кайли, не Кайли Г., а Кайли Н., щото в класа има двама Кайли, та защо Кайли отказва да отиде през междучасието на люлките, ако и Киера не отиде? Наблюдавам възбуденото й лице, застинало в строга гримаса като на възрастен. Обзема ме онова всепроникващо усещане. Прокрадва се неусетно. Случва се от време на време с всеки родител. Гледаш рожбата си в някой обикновен момент, не на сцената или когато нанася победен удар с топка или палка, а просто така, само гледаш и внезапно си даваш сметка, че тя е твоя цял живот, а това те плаши и очарова, искаш да задържиш завинаги този миг.
Загубих сестра си. Загубих жена си. А неотдавна загубих и своя баща. И трите пъти успях да се съвзема. Но като гледам Кара, как оживено бърбори, как си помага с ръце и очи, разбирам, че има един удар, след който никога не бих съумял да се изправя.
Спомням си моя баща. В гората. С онази лопата. С разбито сърце. Търси своята дъщеричка. Спомням си мама. Тя избяга. Нямам представа къде е. От време на време ми хрумва да я издиря. Все по-рядко. Мразих я години наред. Може би още я мразя. А може би, след като сам имам дъщеря, по-добре разбирам болката, през която е трябвало да премине.
Прибираме се у дома, а телефонът звъни. Естел поема детето от мен и аз вдигам слушалката.
— Имаме неприятности, Коуп.
Баджанакът Боб, мъжът на Грета. Председател е на благотворителния фонд „Джейн лекува“. Основахме го с него и жена му, когато моята почина. Имаме множество прекрасни отзиви в печата. Моят жив паметник за прекрасната ми, красива и нежна жена.
Господи, какъв съвършен съпруг трябва да съм бил.
— Какво има?
— Твоето дело за изнасилване започва да ни струва скъпо. Бащата на Едуард Дженрът организира неколцина свои приятели да се откажат от по-нататъшни дарения.
Затварям очи.
— Браво.
— Има и по-лошо. Пуска слухове, че злоупотребяваме със средства от фонда. Кучият син има много връзки. Вече започнаха да ми звънят по телефона.
— Ами покажи им счетоводните книги. Няма да открият нищо нередно.
— Не бъде наивен, Коуп. Ние сме в постоянна надпревара с останалите благотворителни организации за спечелване сърцата и кесиите на дарителите. И най-малкият намек за нещо нечисто ще ни довърши.
— Не можем да направим кой знае какво по въпроса, Боб.
— Знам това. Само че… правим добро за мнозина, Коуп…
— Знам.
— А със средствата хич не е лесно.
— Какво предлагаш?
— Нищо. — Боб се колебае. Обзалагам се, че иска да каже още нещо. И чакам. — Виж какво, Коуп, вашите момчета постоянно сключват сделки, нали така?
— И аз го правя.
— И оставяш някое по-малко зло ненаказано, за да закопчаеш по-голям злосторник, нали?
— Когато се налага.
— Тези две момчета. Чувам, че са свестни деца.
— Не си чул истината.
— Не казвам, че не заслужават наказание, но понякога може да се преговаря. В името на по-значителното добро дело. Фондът се е заел с мащабна програма. Може би това е по-важното добро. Само това искам да кажа.
— Лека нощ, Боб.
— Не се засягай, Коуп. Просто търся начин да излезем от тази каша.
— Разбирам, Боб. Лека нощ.
Затварям. Ръцете ми треперят. Дженрът, този кучи син, ми е вдигнал мерника. Цели се в паметта на моята жена. Тръгвам нагоре по стълбите. Изгарям от яд. Трябва да се овладея. Сядам зад бюрото. Върху него се виждат само две снимки. Едната е на Кара, правена неотдавна в училище. Тя заема централно място.
Втората фотография е върху зърнеста хартия и е запечатала образите на моите Бабушка и Дедушка в старата родина, Русия или — както се наричаше по времето, когато починаха в този необятен Гулаг[1] — Съветски съюз. Починаха, когато бях съвсем малък, когато още живеехме в Ленинград, но аз още ги помня смътно, особено бялата грива на Дедушка.
Защо ли, често се питам, държа тази снимка на бюрото?
Дъщеря им, тяхната дъщеря ме изостави, нали така? Тъпа история. Поради някаква причина обаче, независимо от свързаната с нея болка, имам усещането, че тази снимка има някаква връзка. Поглеждам я, виждам моите Бабушка и Дедушка и се сещам за житейския лабиринт и семейните проклятия, питам се къде биха могли да се коренят. По-рано държах и снимки на Камил и Джейн. Обичах да ги имам пред погледа си. Носеха ми успокоение. Но това не означава, че правят същото и за дъщеря ми. Не е лесно да намериш верния тон с едно шестгодишно дете. Искаш да му говориш за мама. Искаш да знае за нея, за прекрасния й дух, за това колко много би обичала малкото си момиченце. Иска ти се и да я успокоиш в някаква степен, да я убедиш, че мама гледа отгоре с любов. Но сам не вярвам в това. А искам. Искам да повярвам, че след смъртта ни очаква прекрасен друг живот, че жена ми, моята сестра и баща ни гледат сега усмихнати от небето. Но не мога. И когато го разправям да дъщеря си, имам усещането, че я лъжа. Но го правя така или иначе. Засега всичко това звучи като приказките за Дядо Коледа и Снежанка, нещо временно и утешаващо, но един ден тя ще научи, както винаги се случва, че това е още една неоправдана родителска лъжа. А може и да греша. Може би те наистина се усмихват към нас от небесата и точно в това ще повярва някой ден моята Кара.
Към полунощ най-сетне позволявам на мисълта си да се отправи натам, където й се ще — към сестра ми Камил, към Джил Перес и онова ужасяващо, омагьосано лято. Виждам лагера. Виждам Камил. Виждам онази нощ. И за първи път от няколко години си позволявам да помисля за Люси.
Печална усмивка отпуска лицето ми. Люси Силвърстейн е първата ми истинска приятелка. Прекарахме вълшебен, подобен на приказка летен роман, който секна през онази нощ. Не ни се удаде възможност да се разделим — ние бяхме брутално откъснати един от друг. Сториха го безскрупулни убийци. Разкъсаха ни в един момент, когато все още бяхме изцяло вплетени един в друг, когато нашата любов — глупава и незряла, каквато се предполага, че е била — продължаваше да избуява и цъфти.
Люси е минало. Сам си заповядах и тя е изтръгната от моя живот. Сърцето обаче не дава пукната пара за подобни заповеди. В хода на годините много пъти съм опитвал да науча какво става с Люси, издирвал съм името и свързани с него обстоятелства, макар да се съмнявам, че в някой момент бих добил куража да я потърся. Така и не успях да открия каквото и да било. Допускам, че след всичко преживяно е имала благоразумието да си смени името. Сигурно е семейна, какъвто бях и аз. Може би е щастлива. Дай Боже.
Отпъждам тези мисли от съзнанието си. Точно сега трябва да мисля за Джил Перес. Отпускам клепачи и се връщам в миналото. Спомням си го в лагера, как щуреем из него, как го удрям на ужким в рамото, а той крещи: „Ядец! Даже не усетих…“.
Виждам го ясно с костеливото му тяло, с торбестите шорти много преди подобни на тях да станат модни, с широка усмивка, която плаче за ортодонтска намеса, с…
Очите ми се отварят. Нещо не е наред.
Отправям се към приземието. Веднага откривам онзи кашон. Джейн бе побъркана на тема надписване. Забелязвам изискания й почерк. Това ме спира. Почеркът е дяволски интимно нещо. Прокарвам пръсти през надписа. Докосвам буквите и образът й оживява с дебел светлоотразяващ маркер в ръка и капачка от него между зъбите. Тя пише с размах „СЕМЕЙНИ СНИМКИ НА КОУПЛАНД“.
В живота си съм правил много грешки. Но Джейн… тя е великото изключение. Нейната доброта ме направи по-добър и по-силен във всяко отношение. Да, обичах я, имаше страст, но преди всичко тя разполагаше със способността да извлече на повърхността най-доброто в мен. Аз бях невротичен и несигурен в себе си стипендиант в едно училище, където подобните на мен са редки изключения, и ето я нея, почти съвършено същество, което открива нещо у мен. Как така? Нима е възможно да съм безполезен и незначителен, щом подобно великолепно същество ме обича?
Джейн бе моята твърд. А после се разболя. И скалата ми рухна. Също и аз.
Намирам снимките от онова далечно лято. Няма нито една на Люси. Предвидливо съм изхвърлил всичките преди години. Двамата с Люси имахме любими певци — Кет Стивънс, Джеймс Тейлър, — чиито сладникави мелодии бяха достойни за присмех. Не мога да ги слушам. Все още. До ден днешен. Внимавам да не попадат в компютъра ми. Ако ги чуя по радиото, сменям станцията с мълниеносна бързина.
Прехвърлям снопче снимки от онова лято. Повечето са на сестра ми. Стигам до една, правена три дни преди смъртта й. Дъг Билингъм, нейният приятел. Богаташко момче. Мама го одобряваше, разбира се. Лагерното общество представлява необичайна социална смесица от богати и бедни. Представители на висши и нисши класи се смесват в него като играчи на най-демократичен спортен терен. Това е идея на хипито, което управлява лагера, на умиращия за майтап хипар Айра, таткото на Люси.
Марго Грийн, друго богаташко отроче, блести по средата на снимката. Тя е винаги такава. Красавицата на лагера, която има ясна представа за положението си. Гърдеста блондинка, тя не се укротява дори за миг. Постоянно излиза с различни момчета, поне докато не среща Джил, а за околните простосмъртни Марго е нещо като телевизионна звезда, изпълняваща главната роля в една мелодрама, която всички гледаме със затаен дъх. Гледам я сега и се опитвам да си представя гърлото й прерязано. Затварям за момент очи.
Джил Перес също присъства на тази снимка и точно затова съм тук. Вглеждам се по-внимателно.
Горе се сетих нещо. Аз съм десняк, но когато ударих на майтап Джил, използвах лявата си ръка. Направих го, за да не докосна онзи ужасен белег. Вярно, той бе зараснал, но въпреки това не смеех да го докосна. Сякаш можеше да се отвори и да забълва кръв. Затова използвах лявата си ръка и го ударих по дясното рамо. Присвивам очи.
Забелязвам крайчеца на белега — подава се изпод късия ръкав на блузата.
Помещението се завърта около мен.
Госпожа Перес каза, че белегът е върху дясната ръка. Но в такъв случай би следвало да съм го ударил с дясната, за да попадна в лявото рамо. А аз не постъпих така. Ударих го с лявата. По дясното рамо.
А сега имам и доказателство.
Белегът се намира върху лявата ръка на Джил Перес.
Майка му излъга.
И сега се питам защо.