Харлан Коубън
Гората (23)

ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

Видът на Люси е приказен. Облякла е тесен зелен пуловер, който прилепва точно толкова, колкото е нужно. Косата й е опъната назад в конска опашка. Зад едното ухо е оставила свободен кичур. Снощи носеше очила и видът й с тях ми хареса.

Залавя се за дисковете ми още щом влиза в колата.

— Кънти Кроуз — констатира тя. — „През август“ и всички останали.

— Харесват ли ти?

— Най-добрият дебют за последните две десетилетия.

Кимвам.

Пъха диска в процепа. Разнася се мелодията на „Тук някъде“. Возим се и слушаме. Когато Адам Дъруиц запява за някаква жена, която трябвало да му удари едно питие, а светът й се рушал, хвърлям бърз поглед към нея. Очите й са овлажнели.

— Как се чувстваш?

— Какви други дискове имаш?

— Какво ти трябва?

— Нещо разюздано и секси?

— Мийтлоаф. — Показвам й диска. — Малко от „Пъклен удар“?

— О, господи — възкликва тя, — нима помниш?

— Рядко пътувам без тях.

— Ще си останеш безнадежден романтик — казва Люси.

— Какво ще кажеш за „Рай в светлината на контролното табло“?

— Добре, но превърти до мястото, в което тя го кара да й се закълне във вечна любов, преди да му пусне.

— Да му пусне — повтарям аз. — Обичам този израз.

Тя се извръща цяла към мен.

— А ти какви думи използва тогава?

— Най-вероятно изпитаната си сваляческа фраза.

— И тя е?

Добавям към обичайния си глас хленчеща нотка:

— Моля те! Моля те, ненагледна моя, моля те!

Тя се разсмива.

— Защо, при теб свърши работа — правя се на обиден.

— Да, ама на мен ми е слаб ангелът.

— Вярно, съвсем забравих.

Тя ме плясва игриво по ръката. Аз се усмихвам. Люси се извръща. Известно време слушаме смълчани Мийтлоаф.

— Коуп.

— Какво?

— Ти ми бе първият.

За малко да скоча върху спирачките.

— Нарочно се правех на друга. Баща ми и аз, цялата тая история със свободната любов. Но аз нямах нищо общо. Ти бе първият. Първият мъж, когото съм обичала.

Надвисва плътна тишина.

— След това прасках всеки срещнат, разбира се.

Поклащам глава и поглеждам вдясно. Тя пак се усмихва. Правя десен завой по нахаканата команда на навигационната ми система.

Семейство Перес обитава жилище в ограден комплекс на Парк Ридж.

— Очакват ли ни? — пита Люси.

— Не.

— Откъде знаеш, че са си у дома?

— Позвъних точно преди да те взема. Моят номер не излиза на дисплея при обаждане. Когато чух гласа на госпожа Перес, измучах че търся Харолд. Тя каза, че бъркам номера. Извиних се и затворих.

— Бре, много те бива.

— Гледам да не бие на очи.

Излизаме от колата. Теренът е грижливо поддържан. Въздухът мирише силно на някакъв цвят. Не мога да определя какъв именно. Може би люляк. Миризмата е прекалено наситена, сякаш някой е излял евтин шампоан.

Вратата се отваря, преди да съм почукал. Госпожа Перес. Не поздравява и няма особено приветлив вид. Наблюдава ме под вежди и мълчи.

— Трябва да поговорим — обаждам се аз.

Погледът й се отмества към Люси.

— Вие коя сте?

— Люси Силвърстейн — отговаря тя.

Госпожа Перес затваря очи.

— Дъщерята на Айра.

— Да.

Раменете й са мъчително приведени.

— Може ли да влезем? — питам аз.

— И ако откажа?

Гледам я твърдо в очите.

— Няма да оставя нещата така.

— Кои неща? Оня мъж не е моят син.

— Моля ви — настоявам аз, — само пет минути.

Госпожа Перес въздъхва и прави крачка встрани. Влизаме. Миризмата на шампоан става още по-силна. Прекалено силна. Тя затваря вратата и ни повежда към дневната.

— Господин Перес у дома ли е?

— Не.

Откъм спалните се разнася шум. В ъгъла се виждат някакви картонени кутии. От надписите личи, че са пълни с лекарства. Оглеждам стаята. Като изключим кутиите, всичко е така подредено, така умело нагласено, че ще речеш, купили са мостреното жилище.

Има и камина. Приближавам я. Върху лавицата над огнището са подредени семейни снимки. Разглеждам ги. Няма портрети на родителите, нито на Джил. Цялото пространство е изпълнено с образи на — както предполагам — неговите двама братя и сестра.

Един от братята е в инвалидна количка.

— Това е Томас — обяснява майката и сочи усмихнато момче в количка по време на абсолвентска церемония в университета Кийн. — Има ЦП. Знаете ли какво е това?

— Церебрална парализа.

— Да.

— На колко години е?

— Сега е на трийсет и три.

— А този кой е?

— Едуардо — отвръща тя.

Изразът й не насърчава понататъшни въпроси. Този Едуардо ще да е черната овца на фамилията. Помня приказките на Джил, че е гангстер или нещо подобно, но тогава не му вярвах много-много. Посочвам момичето.

— Спомням си Джил да разправя за нея — започвам аз. — На колко беше тогава, с две повече? Той казваше, че се готви за колеж.

— Гленда е адвокат — отвръща госпожа Перес, изпъчила гърди. — Завърши Колумбийския.

— Аз също.

Госпожа Перес се усмихва. Връща се на дивана.

— Томас живее в съседното жилище. Избихме една обща стена.

— Сам ли живее?

— Да.

Кимвам и също сядам. Защо ли питам за всичко това? Любопитно ми е. Дали знае за брат си, какво се е случило с него, къде е бил през последните двайсет години?

Люси не е ставала от мястото си. Мълчи и ме оставя да владея положението. Попива всичко, оглежда наоколо, приела сякаш отново ролята на психолог.

Госпожа Перес ме гледа изпитателно.

— За какво сте дошли?

— Намереното тяло е на Джил.

— Вече ви обясних, че… Показвам й кафеникавия плик.

— Какво е това?

Изваждам горната снимка. Старата, от лагера. Поставям я върху масичката за кафе. Тя се вторачва в образа на своя син. Следя лицето й за някаква реакция. Нищо не се променя, или може би промяната е толкова надълбоко, че не мога да я забележа. За известно време й няма нищо. След това, без какъвто и да било преход, всичко рухва. Маската се разпада, за да остави незащитена картината на пълно опустошение. Майката затваря очи.

— Защо ми показвате това?

— Заради белега.

Очите остават затворени.

— Казахте, че белегът на Джил е върху дясната ръка. Погледнете снимката. На лявата е.

Тя не проговаря.

— Госпожо Перес.

— Този човек не е моят син. Моят син бе убит от Уейн Стъйбънс преди двайсет години.

— Не.

Бъркам в плика. Люси се накланя напред. Тя още не е виждала тази снимка. Изваждам я.

— Това е Маноло Сантяго от моргата.

Люси трепва.

— Как му е името?

— Маноло Сантяго.

Тя изглежда като ударена от гръм.

— Какво има? — питам аз.

Дава ми знак да не задълбавам. Карам нататък:

— А това тук — плъзгам върху масата последната снимка — е компютърна обработка на първата снимка. Използвана е специална програма за прогнозиране на възрастовите изменения. С други думи, моят човек от лабораторията е взел момчешката снимка на Джил, за да я състари с двайсет години. След това е наложил върху получения образ голото теме и брадата на Маноло.

Поставям снимките редом.

— Хвърлете един поглед, госпожо Перес.

Тя отваря очи. Гледа дълго.

— Има някаква прилика, може би. Това е. Или сте на мнение, че всички латиноамериканци си приличат като капки вода?

— Госпожо Перес.

Люси се обръща за пръв път към майката, откакто сме влезли.

— Защо никъде не се виждат снимки на Джил?

Люси посочва лавицата на камината. Погледът на госпожа Перес не проследява указаната с пръст посока. Тя се втренчва в Люси.

— Имате ли деца, госпожице Силвърстейн?

— Не.

— Тогава няма как да разберете.

— При цялото ми уважение към вас, госпожо Перес, това са пълни глупости.

Госпожа Перес изглежда като току-що изяла шамар.

— Там е пълно със снимки от времето, когато децата са били малки, когато Джил е бил жив. Но нито една негова снимка! Аз съм консултирала родители, изпаднали в подобно положение. Те всички държат снимки на подходящо място. Без изключение. Освен това излъгали сте по отношение ръката с белега. Не сте забравили. Една майка не прави такива неща. Виждате тези снимки тук. Те не лъжат. И последно: Пол не ви е нанесъл съкрушителния удар.

Това, последното, нямам представа какво е. Така че си трая.

— Има и ДНК анализ, госпожо Перес. Получихме резултатите на път за тук. Те не са окончателни, но говорят за съвпадение. Това е вашият син.

Но и нея си я бива.

— ДНК ли? — крещи госпожа Перес. — Никому не съм давала разрешение за ДНК анализ.

— Полицията не се нуждае от вашето разрешение. Та нали сама твърдите, че Маноло Сантяго не ви е син.

— Но как те… как са получили моя проба?

Време е да се намеся:

— Нямаме право да ви съобщим.

— Вие… вие имате право да направите това?

— Да, можем.

Госпожа Перес се свлича на дивана. Дълго време не проговаря. Ние чакаме.

— Лъжете.

— Какво?

— Резултатите ви са грешни — казва тя, — или пък лъжете. Оня мъж не е моят син. Моят син бе убит преди двайсет години. Както и сестра ви. Загинаха в лагера на вашия баща, тъй като бяха оставени без надзор. И двамата преследвате духове. Това е.

Поглеждам към Люси с надежда тя да измисли нещо. Госпожа Перес се надига.

— А сега искам да си вървите.

— Моля ви — обаждам се аз. — Моята сестра също изчезна онази нощ.

— Не мога да ви помогна.

Понечвам да кажа още нещо, но Люси ме отказва с движение на главата. Решавам, че е най-добре да се оттеглим за прегрупиране на силите и набелязване нов план за действие.

Вече отвъд вратата чуваме гласа й:

— Не идвайте повече. Оставете ме насаме със скръбта.

— Мислех, че синът ви е умрял преди двайсет години.

— Времето не лекува — отвръща госпожа Перес.

— Така е — доразвива тази мисъл Люси. — Но настъпва момент, когато повече не ти се иска да оставаш насаме със скръбта.

Люси спира дотук. Вратата се хлопва. Вмъкваме се в колата и аз питам:

— Какво ще кажеш?

— Госпожа Перес лъже. Определено.

 

— Добро блъфиране — казвам аз.

— За теста ли?

— Ъхъ.

Люси го пуска покрай ушите.

— Там вътре. Спомена името Маноло Сантяго.

— С това име се е представял Джил.

Тя обмисля. Чакам малко и питам:

— Защо?

— Вчера ходих при баща ми. Където… хм… живее. Проверих книгата за посетители. За последния месец е имал само един освен мене. Мъж на име Маноло Сантяго.

— А така! — възкликвам аз.

— Да, така.

Мъча се да го смеля и не мога.

— Но защо му е на Джил Перес да ходи при баща ти?

— Ти кажи.

Сещам се за Рая Сингх, която каза, че двамата с Люси сме излъгали.

— Не можеш ли да попиташ самия Айра?

— Ще направя опит. Той не е добре. Съзнанието му витае някъде.

— Струва си да опиташ.

Тя кимва. Завивам надясно и решавам да сменя темата.

— Защо си толкова сигурна, че госпожа Перес лъже?

— Първо на първо, тя е в траур. Помниш ли миризмата. Тя е от свещи. Носеше черно. Сам видя зачервените очи, отпуснатите рамене и всичко друго. Второ, снимките.

— Какво снимките?

— Аз не разправям врели-некипели. Крайно необичайно е да наблъскаш снимки от ранното детство и сред тях да няма нито една на мъртвото дете. Само по себе си, да речем, не е кой знае какво, но забеляза ли разположението? Снимките не стигат за цялата лавица. Махнала е тези на Джил. За всеки случай.

— Искаш да кажеш в случай, че някой се домъкне.

— Де да знам. Но ми се струва, че госпожа Перес се мъчи да скрие доказателства. Смятала е, че единствено тя разполага с годни за идентификация снимки. През ум не й е минало, че ти може да си запазил някоя от онова лято.

Мисля по въпроса.

— Всичките й реакции бяха необичайни, Коуп. Сякаш играе роля. Лъже, ти казвам.

— Тогава остава открит друг въпрос: защо лъже?

— Когато си в неведение, избираш най-непосредственото обяснение.

— И какво е то?

Люси свива рамене.

— Джил е помагал на Уейн при убийствата. Това би обяснило всичко. Винаги се е смятало, че Стъйбънс е действал в съучастие. Как иначе ще успее да зарови толкова бързо всички тела? Но може би тялото е било едно-единствено.

— На сестра ми.

— Именно. После двамата правят нещата да изглеждат така, сякаш и Джил е бил убит. Може би Джил и по-късно е помагал на Уейн, кой знае?

Аз мълча.

— В такъв случай — обаждам се след малко, — моята сестра е мъртва.

— Така излиза.

Отново млъквам.

— Коуп.

— Какво?

— Ти нямаш вина.

Отново не казвам нищо.

— Ако има виновен, това съм аз.

Спирам колата.

— Това пък откъде го измисли?

— Ти искаше да останеш в лагера онази нощ. Искаше да си свършиш работата. Аз бях тази, която те подмами в гората.

— Подмамила си ме?

Тя мълчи.

— Майтапиш се, нали?

— Не — отвръща тя.

— Аз нося глава на раменете си, Люси. Не си ме подмамвала за нищо.

Тя остава безмълвна. После казва:

— Ти продължаваш да се самообвиняваш.

Стискам по-здраво волана.

— Не, не го правя.

— Правиш го, Коуп, и още как. Признай си. Независимо от последните разкрития ти знаеш, че няма как сестра ти да не е мъртва. Но все се надяваш на късмет. Все се надяваш на изкупление.

— Тая твоя научна степен по психология — започвам аз, — май си е струвало да я защитиш, а?

— Не искам да…

— Ами ти, Люси? — Гласът ми е по-заядлив, отколкото бих желал. — Ти не се ли обвиняваш? Затова ли се наливаш като докер?

Мълчание.

— Не биваше да казвам това.

Гласът й е тих:

— Ти не знаеш нищо за моя живот.

— Вярно е. Прости ми. Не е моя работа.

— Тези актове са от отдавна.

Нищо не казвам. Тя извръща поглед от мен и го насочва през прозореца навън. Караме в мълчание.

— Може би имаш право — обаждам се аз.

Очите й остават приковани в прозореца.

— Ще ти кажа нещо, което не съм споделял с никого — продължавам. Усещам как се изчервявам, а очите ми се пълнят със сълзи. — След онази нощ в гората баща ми повече не ме погледна по обичайния си начин.

Тя се обръща към мен.

— Може и да си въобразявам. Може би имаш право. Наистина се самообвинявах дълги години. Ами ако не бях напуснал лагера? Ако си бях останал на поста? Може би изразът на лицето му бе просто на баща, загубил по такъв жесток начин чедото си. Но на мен все ми се струваше, че този израз крие още нещо. Че крие укор.

Тя поставя длан върху ръката ми.

— О, Коуп.

Продължавам да карам.

— Така че може би вярно напипваш нещата. Може би наистина искам да се реванширам по някакъв начин. Ами ти?

— Какво аз?

— Защо продължаваш да се ровиш в това? Какво се надяваш да получиш след толкова много години?

— Майтап ли си правиш?

— Какво точно целиш?

— Животът, който познавах, приключи през онази нощ. Толкова ли е трудно за проумяване?

Замълчавам.

— Пострадалите семейства — твоето включително — завлякоха моя баща в съда. Отнехте ни всичко, което имахме. Айра нямаше психическата нагласа да понесе подобен удар. Не можа да преодолее целия стрес.

Изчаквам да каже още нещо, но тя млъква.

— Това го разбирам — казвам аз. — Но сега какво целиш? Както сама казваш, аз искам да се помиря с мисълта за сестра си. Най-малкото искам да разбера, какво точно се е случило през онази нощ с нея. Но ти какво искаш?

Тя не отговаря. Карам нататък. Небето притъмнява.

— Нямаш представа, колко уязвима се чувствам сега.

Не знам какво да направя в този момент. Затова казвам:

— Никога не бих те наранил.

Мълчание.

— От една страна — започва тя, — имам усещането, че съм живяла два живота. Единият — преди онази нощ, когато нещата си течаха общо взето приятно, и друг след това, когато нищо вече не е наред. Да, знам колко фалшиво звучи. Но понякога имам усещането, че са ме блъснали по някакъв наклон в онази нощ и оттогава не спирам да се търкалям по него. В даден момент сякаш успявам да се закрепя и да запазя равновесие, но наклонът е толкова стръмен, че не мога да направя и крачка нагоре, пак падам и продължавам да се търкалям. Та затова, де да знам, но може би, ако разбера какво е станало тогава, ако успея да извлека нещо добро от цялото отколешно зло, може би ще спра да се търкалям надолу.

Така прекрасна бе тя, когато я познавах в онези времена. Иска ми се да й напомня за това. Иска ми се да й кажа, че драматизира прекалено нещата, че още е красива и заобиколена с успехи, че има да свърши още толкова много неща. Но си давам сметка, че би прозвучало твърде покровителствено.

Затова казвам:

— Толкова се радвам, че те виждам отново, Люси.

Тя присвива очи, сякаш съм я ударил. Спомням си току-що казаното от нея за уязвимостта. Спомням си онзи дневник и написаното за невъзможността да намери нова любов. Никога вече. Ще ми се да хвана ръката й, но знам, че и за двама ни е твърде рано, че подобен жест, макар и сдържан, би изглеждал прекален.