Харлан Коубън
Гората (24)

ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Оставям Люси пред офиса й.

— Утре заран — казва тя — ще отида при Айра да видя какво ще ми каже за Маноло Сантяго.

— Добре.

Тя хваща дръжката на вратата.

— Имам цял куп домашни за проверка.

— Да те изпратя ли до горе?

— Недей.

Люси излиза от колата. Гледам я как отива към входната врата. Стомахът ми се свива. Мъча се да се ориентирам в онова, което изпитвам в момента, но то сякаш е просто въртоп от емоции. Трудно е да се разграничат една от друга.

Мобилният телефон жужи. Поглеждам дисплея. Мюз е.

— Как мина при майката на Перес? — пита тя.

— Мисля, че лъже.

— Научих нещо, което ще те заинтересува.

— Цял съм в слух.

— Господин Перес е редовен посетител на местен бар, наречен „Братя Смит“. Обича да седи с други като него, играе на стрелички, такива неща. Пие умерено, доколкото можах да разбера. Последните две вечери обаче се насвятква като моряк. Започва да плаче и налита на бой.

— Тъгува — обяснявам аз.

В моргата силната половина бе представена от госпожа Перес. Той се осланяше на нея.

— Във всеки случай пиячката развързва езика — отбелязва Мюз.

— Което е вярно, си е вярно.

— Та въпросният Перес е на поста си в момента. В бара. Може би е тъкмо време да опиташ една атака.

— Вече съм на път.

— И още нещо.

— Какво?

— Уейн Стъйбънс е съгласен да се срещне с теб. Дъхът ми секва.

— Кога?

— Утре. Излежава присъдата си в щатския затвор Ред Ониън във Вирджиния. Уредих те и за среща с Джеф Бедфорд от ФБР след това. Той е отговарял за случая на Стъйбънс навремето.

— Не става. Имаме съдебно заседание.

— Става, става. Някой от помощниците ти ще се справи и без теб за един ден. Запазила съм ти самолетен билет за утре заран.

 

Не знам какво очаквах да видя в този бар. Може би по-груба атмосфера. Заведението би могло спокойно да мине за част от някоя популярна ресторантска верига. Същинският бар заема повече място, отколкото другаде, а столовете за хранене са по-малко. Дървена ламперия, машини за безплатни пуканки и гръмка музика от осемдесетте години. В момента Тиърз фор Фиърз пеят „С глави над хълмовете“.

По мое време подобно заведение биха нарекли юпи-бар. Гъмжи от млади мъже с отпуснати възли на вратовръзките и жени, които искат да минат за бизнесдами. Мъжете пият бира направо от бутилката и полагат усилия да изглежда, че си прекарват много добре сред приятели, като в същото време не отлепят очи от жените. Жените пият вино или имитация на мартини, като хвърлят към мъжете по-дискретни погледи. Поклащам глава. Ето къде канал Дискавъри трябва да заснеме поредица за чифтосването.

Мястото не изглежда подходящо за човек като Джордж Перес, но въпреки това го откривам в дъното. Седи на бара с неколцина другари по оръжие. Мъже, които знаят как се пие. Мъже, надвесени над чашите си като квачка над пиленце. Наблюдават изпод вежди гъмжащите наоколо юпита от Двайсет и първия век.

Приближавам отзад господин Перес и поставям длан върху рамото му. Той се извръща бавно към мен. Същото правят и приятелчетата му. Очите му са влажни и зачервени. Решавам да атакувам фронтално.

— Моите съболезнования — казвам аз.

Той изглежда объркан. Другите около него, всичките латиноамериканци към края на петдесетте, ме гледат така, сякаш искам да ощипя дъщеря им по задника. Облечени са в работни дрехи. Господин Перес е в поло и панталони в защитен цвят. Питам се, дали това означава нещо, но не намирам отговор.

— Какво искате?

— Да поговорим. Как ме открихте?

Оставям този въпрос без отговор.

— Наблюдавах ви в моргата. Защо лъжете за Джил?

Очите му се присвиват.

— Кого наричате лъжец?

Другите ме поглеждат още по-строго.

— Може ли да поговорим на четири очи?

Той поклаща глава.

— Не.

— Знаете, че и моята сестра изчезна през онази нощ, нали?

Обръща ми гръб и хваща чашата с бира. Отговаря ми гърбом:

— Да, знам.

— Онзи в моргата бе вашият син.

Остава си с гръб към мен.

— Господин Перес.

— Махайте се оттук.

— Не мърдам никъде.

Другите мъже, корави мъже, прекарали цял живот в работа на открито и със собствените ръце, са се вторачили в мен. Един се смъква от високото столче край бара.

— Сядайте си на мястото — казвам аз.

Той не помръдва. Срещам погледа му и го задържам. Втори мъж е вече на крака и ме гледа заплашително.

— Знаете ли кой съм? — питам аз.

Бъркам в джоба и показвам служебната си значка.

Да, имам такава. Аз оглавявам държавния клон в правораздавателната система на област Есекс. Мразя да ме заплашват. Призлява ми от бабаити. И не се колебая да използвам положението си срещу тях.

— Добре е всички да се държите прилично — казвам. — Това се отнася също за семействата и приятелите ви. А също и за всеки срещнат по улицата.

Присвитите очи се поразширяват.

— Я да ви видя документите — карам по реда аз. — На всички.

Първият станал вдига ръце.

— Ама ние не искаме неприятности.

— Тогава чупката.

Оставят по някоя банкнота на бара и изчезват. Не бягат и даже не бързат, но явно не им се остава тук. Би трябвало да се чувствам гузен заради отправените заплахи, заради почти извършената злоупотреба с власт, но те си го изпросиха.

Перес се обръща към мен видимо огорчен.

— Това е положението — обяснявам аз. — За какво да я мъкна тая значка, ако не я използвам?

— Не ви ли стига вече?

Столчето до Перес е свободно. Заемам го. Давам знак на бармана и поръчвам „от неговото“, като соча чашата му.

— Онзи в моргата бе вашият син — казвам аз. — Мога да ви покажа доказателства, но това е ясно и за двамата.

Той пресушава чашата и поръчва нова. Пристига заедно с моята. Хващам я така, сякаш се готвя да вдигна тост. Той ме поглежда, без да докосва своята. Дръпвам яка глътка.

— Може да продължите с упорството — продължавам аз. — Да твърдите, че не е той. Аз вече съм разпоредил да се извършат ДНК анализи. Нали знаете за тях, господин Перес?

— Че кой не знае? — отговаря с въпрос той.

— Именно. Нагледали сте се на полицейски сериали. Така че ви е ясно: никакъв проблем не е за нас да докажем, че Маноло Сантяго е Джил.

Перес отпива. Ръката му трепери. Кожата на лицето му е увиснала. Аз продължавам атаката.

— Въпросът е следният: какво става след като докажем, че е синът ви? Допускам, че двамата с жена си ще ахнете и ще се направите на ни лук яли, ни лук мирисали. Но няма да мине. Ще изглеждате като лъжци. И тогава моите хора ще се захванат здравата за работа. Ще проверим телефонните обаждания, банковите сметки, ще почукаме на десетки врати, ще разпитаме приятели и съседи за вас, за децата ви…

— Не намесвайте децата.

— Няма начин — отвръщам аз.

— Това не е правилно.

— Онова, което е неправилно, са лъжите за сина ви.

Той поклаща глава.

— Нищо не разбирате.

— Как не. Собствената ми сестра бе също в онази гора тогава.

Очите му се наливат със сълзи.

— Ще подгоня и вас, и жена ви, и децата ви. Ще ровя и ровя, и най-накрая ще изровя нещо. Можете да не се съмнявате.

Той вторачва поглед в бирата. Предателски сълзи се търкулват по бузите. Дори не опитва да ги обърше.

— По дяволите — мълви той.

— Какво се е случило, господин Перес?

— Нищо.

Отпуска глава. Приближавам лице към неговото.

— Вашият син ли уби сестра ми?

Той вдига поглед. Очите му сякаш отчаяно търсят върху лицето ми утеха, каквато не може да има. Аз съм непоколебим.

— Не желая да разговарям повече с вас — казва той.

— Джил ли беше? Това ли се опитвате да прикриете?

— Нищо не прикриваме.

— Аз не се шегувам, господин Перес. Ще ви подгоня всичките. И вас, и децата ви.

Ръката му е толкова бърза, че не успявам да реагирам. Сграбил реверите, той ме дърпа към себе си. По-стар е поне с двайсет години, но силата му се усеща. Бързо се окопитвам и като си спомням един от малкото усвоени в детството елементи на бойните изкуства, нанасям удар по двете му ръце над лактите.

Той ме пуска. Не знам дали в резултат от моя удар или от собствено решение. Но ме пуска. Изправя се. Аз също. Барманът ни гледа.

— Имате ли нужда от помощ, господин Перес? — пита той.

Значката отново излиза от джоба.

— А вие декларирате ли всички бакшиши пред данъчните?

Оттегля се. Всеки лъже за нещо. Всеки има какво да крие. Всеки нарушава закона и пази свои тайни.

Двамата се Перес се гледаме втренчено. Той проговаря:

— Ще ви го кажа простичко.

Аз чакам.

— Захванете ли се с моите деца, аз ще подгоня вашите.

Кръвта ми се смразява.

— Какво, по дяволите, означава това?

— Означава — казва той, — че хич не ми пука каква значка носите. Никой не може да заплашва безнаказано чужди деца.

Тръгва към вратата. Обмислям думите му. Никак не ми харесват. Обаждам се на Мюз:

— Искам да изровиш всичко за Перес. За цялото проклето семейство.