Харлан Коубън
Гората (4)

ТРЕТА ГЛАВА

— Казвам ви — повтарям аз, — това е Джил Перес.

— Момчето, което е загинало заедно със сестра ви преди двайсет години.

— Очевидно не е загинал — отвръщам. Не мисля, че ми вярват.

— Може да му е брат — намесва се Йорк.

— С пръстенчето на сестра ми?

Идва ред на Дилън:

— То не е нещо изключително. Преди двайсет години такива се срещаха под път и над път. И моята сестра имаше подобен. Подариха й го за шестнадесетия рожден ден, ако не се лъжа. Пръстенът на сестра ви беше ли гравиран?

— Не.

— Значи не можем да бъдем сигурни.

Разменяме по още няколко думи, но всъщност няма много за казване. Не зная какво да мисля. Те казват, че ще поддържат връзка. Ще търсят близки на Джил Перес, за да получат сигурна идентификация. Не знам какво да сторя. Смаян съм, вцепенен и напълно объркан.

Пейджърът и мобилният ми телефон са нажежени. Вече закъснявам за среща с екипа на защитата по най-голямото дело в цялата ми кариера. Двама заможни тенисисти от университетския отбор, жители на шикозното предградие Шорт хилз, са обвинени в изнасилване на шестнайсетгодишна афроамериканка от Ървингтън на име — от името полза никаква — Шамик Джонсън. Процесът вече върви. Спрян е поради процесуални причини и аз възнамерявам да сключа сделка относно размера на присъдата със защитата, преди да започнем цялата работа отначало.

Ченгетата ме откарват до службата в Нюарк. Знам, че колегите от противната страна ще приемат закъснението ми за преднамерено, обаче няма как да поправя стореното. Когато влизам в кабинета си, двамата основни защитници са вече там.

Единият, Морт Пъбън, става на крака и започва да крещи:

— Кучи син такъв! Знаеш ли колко е часът? А!

— Морт, да не си отслабнал?

— Не се ебавай с мен.

— Чакай, чакай. Друго е станало. Порасъл си, нали? Станал си по-висок. Като истинско момченце.

— Върви на майната си, Коуп! Висим тук цял час!

Другият адвокат, Флеър Хикъри, остава неподвижен в креслото, изпружил крака, самата безучастност. Именно той ме интересува. Морт е противен и креслив фукльо. Флеър е адвокатът, от когото се страхувам. Той няма нищо общо с онова, което повечето хора мислят за него. Преди всичко Флеър^[1] — кълне се, че това е истинското му име, но аз храня известни съмнения по въпроса — е гей. Е, добре, голяма работа. Много други адвокати са хомосексуални, но Флеър е хомосексуален хомосексуалист.

Той никога не прави опит да прикрие тази своя особеност в съдебната зала. Напротив, подчертава я.

Сега оставя Морт да повилнее още някоя и друга минута. През това време сплита пръсти и се любува на маникюра си. Гледката видимо го задоволява. Сетне вдига ръка и го прекъсва с грациозно движение на китката.

— Достатъчно — заявява той.

Костюмът му е лилав на цвят. А може би патладжанено морав. Или нещо още по-смахнато. Не ме бива с цветовете. Ризата е в същия тон. Както и вратовръзката. Леко подалата се от горния джоб на сакото кърпичка — и тя. Такива са и — мили Боже! — обувките му. Флеър забелязва, че изучавам облеклото му.

— Харесва ли ти? — интересува се той.

— Напомня ми за Барни Джойнс от „Селяндурите“.

Той смръщва вежди.

— Барни Джойнс, „Селяндурите“ — повтаря с нацупени устни. — Няма ли да ме сравниш с някой още по-изтъркан естраден персонаж?

— Всъщност мислех си за онова оранжево същество от „Телетъбис“, но не мога да си спомня името му.

— Тинки-Уинки. Но и това е изтъркано. — Скръства ръце с въздишка. — Е, след като сме се събрали всички в този очевадно хетеросексуално подреден кабинет, дай да пуснем нашите клиенти по живо, по здраво, та да продължим и ние да си гледаме работата.

Втренчвам поглед в очите му.

— Те са го сторили, Флеър.

Той няма намерение да отрича.

— Наистина ли ще изправиш тази побъркана проституираща стриптийзьорка пред съдебното жури?

Понечвам да защитя момичето, но той вече е запознат с фактическата обстановка.

— Да.

Флеър прави опит да сдържи усмивката си.

— Ще я направя на пух и прах — обещава той.

Замълчавам.

Като нищо ще я направи. Няма съмнение по въпроса. Това му е номерът. Може да върти и суче, както си ще, а накрая всички го харесват. Виждал съм го с очите си. Нормално е да се допусне, че поне част от членовете на журито са хомофоби, които ще го ненавиждат или ще се страхуват от него. Нищо подобно. На жените обикновено им се иска да отидат на пазар с него и му разкажат за недостатъците на своите съпрузи. Мъжете го намират така безопасен, че през ум не им минава възможността да ги манипулира.

Готвя се за решителна схватка.

— Какво предлагате? — питам аз. Флеър се усмихва.

— Изнервен си, нали?

— Просто се мъча да отърва една жертва на изнасилване от вашите издевателства.

— От моя страна? — Той полага длан върху гърдите си. — Обиден съм.

Не откъсвам безизразен поглед от него. В това време вратата се отваря. Влиза Лорън Мюз, главният ми следовател. Тя е на моя възраст, към средата на трийсетте, и е разследвала убийства още при предшественика ми Ед Стейнбърг.

Лорън сяда, без да обели дума или да направи някакъв жест.

Обръщам се към Флеър:

— Та какво предлагаш?

— За аперитив — започва противникът — искам госпожица Шамик Джонсън да се извини заради това, че е опетнила репутацията на две прекрасни, почтени момчета.

Отправям му остър поглед.

— Но в крайна сметка, ще приемем и само оттегляне на всички обвинения.

— Сънувай нататък.

— Коуп, Коуп, Коуп. — Флеър клати глава и цъка с език.

— Казах не.

— Голям сладур си, когато се правиш на мъжкар. Но сигурно вече са ти го казвали. — Флеър поглежда към Лорън Мюз и на лицето му се изписва изумление. — Мили Боже! Какво си навлякла?

Мюз се изправя в креслото.

— Какво имаш предвид?

— Гардероба ти. Приличаш на героиня от телевизионна боза със заглавие „Мода за полицайки“. Господи! Ами тези обувки…

— Много са ми дори удобни — заявява Мюз.

— Сладка моя, модно правило номер едно: Словата „обувки“ и „удобни“ никога не бива да присъстват в едно и също изречение. — Без каквато и да било пауза, Флеър се обръща към мен: — Клиентите ни настояват за обвинение в нарушаване на обществения ред и налагане на изпитателен срок.

— Не.

— Мога ли да ти кажа само две думи?

— И те ще бъдат „обувки“ и „удобни“, така ли?

— Не, опасявам се, че става дума за нещо по-скъпо на сърцето ти: Кал и Джим.

Той млъква за момент. Поглеждам Мюз. Тя се размърдва в креслото си.

— Тези две късички имена — продължава Флеър с меден глас. — Кал и Джим. Сещаш ли се, какво имам предвид, Коуп?

Аз не захапвам стръвта.

— В показанията на твоята така наречена изнасилена… Чел си ги, надявам се? Та там ясно и категорично се твърди, че изнасилвачите се казват Кал и Джим.

— Това нищо не означава — отвръщам аз.

— Ще видим, ще видим. А сега много внимавай, защото това е от огромно значение за твоя случай: имената на нашите клиенти са Бари Маранц и Едуард Дженрът. А не Кал и Джим. Бари и Едуард. Повтори на глас заедно с мен. Давай, можеш да го направиш. Бари и Едуард. Е, тези две имена звучат ли като Кал и Джим?

Отговаря Морт Робън. При това се хили:

— Не, Флеър, изобщо не звучат.

Аз мълча.

— Разбираш ли, това са показанията на твоята уж пострадала — продължава Флеър. — Това е наистина прекрасно, нали? Чакай да го намеря. Умирам да прочета това нещо. Морт, при тебе ли е? А, ето го. — Поставя на носа си очила за четене с оформени като полумесец стъкла. Прокашля се и променя глас: — Двете момчета, които го направиха, се казват Кал и Джим.

Той отпуска листовете в скута си и вдига поглед сякаш в очакване на аплодисменти.

— У нея откриха семенна течност от Бари Маранц — обаждам се аз.

— Ах, да, обаче младият Бари — красавец между другото, а ние двамата добре знаем, че това не е без значение, съобщава за доброволен полов акт с превъзбудената госпожица Джонсън, консумиран малко по-рано същата вечер. На всички ни е известно, че Шамик е гостувала в сградата на тяхното братство. Няма спор по този въпрос, нали?

Това не ми се нрави, но няма как да не призная:

— Не, няма спор по този въпрос.

— Всъщност, съгласни сме относно обстоятелството, че Шамик Джонсън е работила там предната седмица като стриптийзьорка.

— Изпълнителка на екзотични танци — поправям го аз.

Той само ме поглежда.

— И онази вечер се върнала. Безплатно. Можем да приемем за безспорен и този пункт, нали? — Не си дава труд да изчака становището ми. — В състояние съм да докарам в залата пет или шест момчета, които ще докажат, че момичето се е държало повече от приятелски с Бари.

— Виж какво, Коуп, имал си подобни случаи и друг път. Тя се съблича за пари. Непълнолетна е. Промъква се на това колежанско празненство в мъжко общежитие. Заковава я красиво и богато момче. След това я зарязва или не й се обажда, или каквото там се е случило. Тя се вбесява.

— И получава цял куп синини — допълвам аз. Морт стоварва юмрук върху масата и заявява:

— Момата просто очаква богата плячка.

— Не сега, Морт — обажда се Флеър.

— Зарежи тия работи. Играта е ясна за всички ни. Преследва ги, защото са фрашкани с мангизи. — Морт ми отправя един от най-твърдите си погледи. — Нали ти е известно, че курвата си има досие? Шами-и-к — процежда подигравателно името й той, а това ме дразни — се е обзавела вече и със защитник. Който иска да съсипе нашите момчета. Кравата се готви за богат улов. Това е цялата работа. Богат улов, да пукне дано!

— Морт — обаждам се аз.

— Какво?

— Мълчи, когато възрастните разговарят.

Адвокатът се хили саркастично.

— И ти си същата стока, Коуп.

Изчаквам.

— Единствената причина да ги гониш така се крие в тяхното богатство. И това ти е добре известно. Същата помия — богаташи срещу беднячка — изливаш и в медиите. Не отричай. И знаеш ли кое е гнилото в цялата работа? Знаеш ли с какво ме нервираш?

Преди малко дразнех един, сега изнервям друг — чудесен ден, няма що.

— С какво, Морт?

— В нашето общество това е общоприето — съобщава той.

— Кое е общоприето?

— Да се ненавиждат богатите. — Морт вдига ядосан ръка към тавана. — Непрекъснато това се чува. „Мразя го, толкова е богат“. Виж само случая с „Енрон“, а и другите корпоративни скандали. Днес това е умишлено насаждан предразсъдък — да се мразят богатите. Ако ми хрумне някой ден да заявя: „Чуйте ме всички! Аз мразя бедните!“, начаса ще ме разпнат на кръст. Богатите обаче можеш да ругаеш колкото ти душа иска. Всички разполагат с правото да мразят безнаказано богатите.

Поглеждам го с интерес.

— Може би трябва и те да си спретнат помощни организации.

— Заври си го, Коуп.

— Не бе, сериозно ти казвам. Тръмп, Бил Гейтс и останалите от същата черга. Организация за закрила. Точно от това имат нужда. Може да се започне с телевизионен дебат или нещо подобно.

Флеър Хикъри се надига от мястото си. Театрално, разбира се. Почти очаквам да направи реверанс.

— Май приключихме тук. Ще се видим утре, хубавецо. И с теб. — Поглежда към Лорън Мюз, отваря уста и безмълвно потръпва.

— Знаеш ли какво, Флеър? — обаждам се аз.

Той ме поглежда.

— Тая история с Кал и Джим само доказва, че тя говори истината.

— И как точно го доказва? — пита опонентът ми с усмивка.

— Твоите момчета са хитреци. Наричали са се с тези имена, за да ги запомни момичето.

Той вдига вежди.

— И се надяваш това да мине?

— Че защо иначе ще съобщи тези имена?

— Моля?

— Ами, ако Шамик искаше да изпържи твоите клиенти, защо да не използва истинските им имена? Защо да измисля някакви си Кал и Джим? Нали си чел показанията. „Обърни я насам, Кал“. „Задръж я така, Джим“. „Уха, Кал, това май й харесва“. — Свивам рамене. — За какво й е да измисля всичко това?

Морт захапва:

— Защото е алчна за пари курветина и е тъпа като гъз, ето защо.

Ясно ми е обаче друго. Печеля точка в очите на Флеър.

— Няма никакъв смисъл — казвам му аз в заключение.

Той се накланя към мен.

— Работата е там, Коуп, че не е нужно да има. Знаеш добре, че е така. Може да си прав. Може да няма никакъв смисъл. Това обаче предизвиква объркване, нали така? А объркването води подире си моя най-голям любимец, Негово величество Съмнението. — Усмихва ми се. — Имай си твоите веществени доказателства. Не възразявам. Само че я ми докарай твоята хубавица в съдебната зала. Ще има шах и мат. И двамата сме убедени в това.

Отправят се към вратата.

— До скоро, приятел. Ще се видим в съда.