Харлан Коубън
Гората (7)

СЕДМА ГЛАВА

На другата заран пристигам в кабинета си рано. След половин час ще призова Шамик Джонсън, пострадалата, пред съдебното жури. Преглеждам бележките си. Когато часовникът удря девет, не издържам. И се обаждам на инспектор Йорк.

— Госпожа Перес лъже — съобщавам аз.

Той изслушва обясненията ми.

— Лъже — повтаря той. — Не мислите ли, че изразът е малко пресилен?

— Вие как бихте се изразил?

— Може просто да е сбъркала.

— Сбъркала относно това върху коя ръка на собственото й дете има огромен белег?

— Че защо не? Тя и така вече знаеше, че това не е нейният син. Нормално е.

Не мога да приема подобен довод.

— Нещо ново по случая?

— Смятаме, че Сантяго е живял в Ню Джърси.

— Да не би да имате адреса му?

— Не. Но открихме приятелката му. Или поне я мислим за такава. Позната, във всеки случай.

— Как я намерихте?

— Чрез оня празен мобилен телефон. Тя самата се обади.

— И кой е той всъщност? Този Маноло Сантяго?

— Нямам представа.

— Приятелката не ви ли каза?

— Тя го знае само като Сантяго. Впрочем още нещо важно.

— Какво?

— Тялото е местено. Всъщност ние го знаехме от самото начало, но сега разполагаме с потвърждение. Съдебният медик стига до заключението — въз основа на следи от кървене и други глупости, от които нито разбирам, нито пък ме е грижа за тях, — че Сантяго е бил мъртъв от около час, преди да изхвърлят тялото му. Намерили са и някакви власинки и други неща, които по предварителни данни са от лека кола.

— Значи е бил убит, тикнат в багажник и захвърлен в Уошингтън Хайтс?

— Такава е работната ни версия.

— Имате ли представа за марката на колата?

— Още не. Според нашия човек трябва да е стара. Повече не може да каже, но по въпроса се работи.

— Колко стара?

— Нямам представа. Но не е нова. Оставете ме на мира, Коупланд.

— Мотивиран съм от доста сериозен личен интерес.

— Като отваряте дума за това…

— Какво?

— Защо не се притечете на помощ?

— В смисъл?

— В смисъл, че съм изправен пред заплетен случай. Сега имаме и евентуална връзка с Ню Джърси — там е живял навярно Сантяго. Или най-малкото, приятелката му живее там. А и само там се е срещала с него — в Ню Джърси.

— В моята област?

— Не, струва ми се, че в Хъдзън. А може би в Бъргън. Майната му, нямам представа. Но е достатъчно близо. Нека добавя още нещо в гювеча.

— Цял съм в слух.

— Сестра ви е живяла в Ню Джърси, нали?

— Да.

— Не попада в моята юрисдикция. Вероятно можете да заявите, че е във вашата, макар да не е. Подновете онова старо производство — друг надали ще има желание.

Обмислям предложението. Иска да ме изиграе. В известен смисъл. Надява се да свърша голяма част от черната работа и да му отстъпя славата на успеха. Което ме устройва напълно.

— Тая приятелка — обаждам се аз, — как й е името?

— Рая Сингх.

— Ами адреса?

— Ще говорите ли с нея?

— Ако не възразите.

— Стига да не ми пречите на разследването, правете каквото ви хрумне. Но мога да дам малък приятелски съвет.

— Дайте.

— Оня луд, Летния касапин, как му беше името?

— Уейн Стъйбънс — отвръщам.

— Вие го познавате, нали?

— Чели ли сте материалите по делото?

— Ъхъ. Здравата са ви притискали, а?

Още си спомням оня шериф Лоуъл с неговото скептично изражение. Разбираемо, естествено.

— Какво имате предвид?

— Само това: Стъйбънс продължава да иска отмяна на присъдата си.

— Той не е обвиняван за първите четири убийства — казвам аз. — Нямаше нужда от тях. Разполагаха със солидни доказателства във връзка с останалите.

— Знам. И все пак. Той има отношение към случая. Ако това наистина се окаже Джил Перес и Стъйбънс научи, това ще му бъде от полза. Разбирате ме, нали?

Внушава ми, че трябва да си трая, докато установя нещо по неопровержим начин. Ясно. Най-малко от всичко имам желание да помагам по какъвто и да било начин на Уейн Стъйбънс.

Оставяме слушалките. Главата на Лорън Мюз се показва през процепа на вратата.

— Нещо ново за мен? — питам аз.

— Хич. Съжалявам. — Тя поглежда часовника си. — Готов ли си за великия пряк сблъсък?

— Готов съм.

— Хайде тогава. Програмата започва.

 

— Народът призовава Шамик Джонсън.

Тя се е облекла подчертано консервативно, но без да стига до комична крайност. Улицата обаче все пак бие на очи. Вижда се нейният неизличим отпечатък. Накарал съм я даже да се качи на висок ток. Понякога е нужно да се влияе в определена посока върху мнението на съдебното жури. А друг път, както е при този случай, единственият шанс е да му разкриеш пълната картина, с всичките й неблаговидни подробности.

Шамик влиза с гордо вдигната глава. Очите й шарят насам-натам, но не по мошеническия маниер на президента Никсън, а в търсене на посоката, от която ще дойде поредният удар. Гримът й е малко прекален. Но това е от полза. Прави я да изглежда като малко момиче, което се мъчи да се представи за голяма жена.

Някои от моята служба не са съгласни с подобен подход. Но аз съм на мнение, че ако човек се проваля, трябва да го стори, прегърнал истината. Точно това се готвя да направя.

Шамик съобщава името си за протокола, заклева се над Библията и сяда. Аз срещам усмихнат погледа й. Шамик кимва леко, за да ми покаже, че е готова.

— Работите като стриптийзьорка, нали?

Подобен дебют — без каквито и да било предисловия — стряска публиката. Неколцина ахват. Шамик примигва. Тя има известна представа за онова, което се готвя да направя в тази зала, но аз умишлено не съм я въвел в подробностите.

— Понякога — отговаря тя.

Отговорът не ми харесва. Изглежда твърде предпазлив.

— Но се събличате срещу заплащане, нали така?

— Мда.

Сега е по-добре. Не оставя място за съмнение.

— В заведения ли се събличате или на частни празненства?

— И двете.

— В кое заведение работите?

— „Розова опашка“. Това е в Нюарк.

— На колко години сте? — продължавам аз.

— Шестнайсет.

— Не трябва ли да сте навършила осемнайсет, за да се занимавате със стриптийз?

— Трябва.

— Как заобикаляте това изискване?

Шамик свива рамене.

— Имам фалшива лична карта, в която пише, че съм на двадесет и една.

— Тоест, нарушавате закона?

— Така излиза.

— Нарушавате ли го или не? — настоявам аз. В гласа ми звънва стоманена нотка. Шамик разбира. Искам да бъде откровена. Искам от нея — простете каламбура със стриптийзьорството — да се разголи напълно. Стоманената нотка е предупреждение.

— Да, нарушавам закона.

Хвърлям поглед към банката на защитата. Морт Пъбън ме гледа така, сякаш съм се побъркал, Флеър Хикъри е долепил длани, а единият му показалец докосва устните. Двамата им клиенти, Бари Маранц и Едуард Дженрът, са в сини блейзери и с пребледнели лица. Не изглеждат нито самодоволни, нито уверени, нито приличат на злосторници. Изглеждат разкаяни, уплашени и много млади. Един циник би казал, че всичко това е постановка, че адвокатите са ги инструктирали как да се държат, как да седят и какво изражение да имат на лицата си. Но аз мисля другояче. Само че не допускам тази мисъл да ми повлияе.

Усмихвам се на свидетелката си.

— Не сте единствена, Шамик. В сградата на братството, към което принадлежат вашите насилници, намерихме цял куп фалшиви лични документи, с помощта на които притежателите им посещават забранени за тях поради възрастта им заведения. Вие поне нарушавате закона, за да изкарвате прехраната си.

Морт е вече на крака.

— Възразявам!

— Възражението се приема.

Но, казана дума — хвърлен камък. Няма назад.

— Госпожице Джонсън — продължавам аз, — вие не сте девствена, нали?

— Не.

— Всъщност имате извънбрачно дете.

— Така е.

— На каква възраст е то?

— Петнайсет месеца.

— Кажете ми, госпожице Джонсън, обстоятелството, че не сте девствена и имате извънбрачно дете, отнема ли от същността ви на човешко същество?

— Възразявам!

— Приема се. — Съдията, мъж с рунтави вежди на име Арнълд Пиърс, се мръщи в моята посока.

— Просто обръщам внимание върху очевидното, ваша чест. Ако госпожица Джонсън принадлежеше към висшите класи, ако беше блондинка от Шорт Хилз или Ливингстън…

— Запазете това за пледоарията си, господин Коупланд.

Като нищо ще го запазя. Но го използвам и в началото на процеса. Обръщам се пак към моята пострадала.

— Харесва ли ви да се събличате за пари, Шамик?

— Възразявам! — Морт Пъбън е отново на крака. — Въпросът е ирелевантен. На кого му пука дали й харесва или не?

Съдия Пиърс ме поглежда. — Е?

— Вижте какво ще ви кажа — обаждам се аз с вперен в Пъбън поглед, — няма да я питам нищо за стриптийза, ако и вие сторите същото.

Защитникът онемява, Флеър Хикъри не е проговорил до момента. Той не обича възраженията. Журито остава с впечатление, че се прави опит за прикриване на нещо. Флеър иска да запази благоразположението на съдебното жури. Затова кара Морт да върши мръсната работа. Това е адвокатски вариант на схемата „добро ченге — лошо ченге“.

Отправям нов въпрос към Шамик:

— Вие не сте се събличала онази вечер, когато ви изнасилиха, нали?

— Възразявам!

— За която твърдите, че сте била изнасилена — поправям се аз.

— Не — отговаря Шамик. — Бях поканена на гости.

— Поканена бяхте в сградата на братството, в което членуват господин Маранц и господин Дженрът, така ли?

— Точно така.

— Някой от тях двамата ли ви покани?

— Не.

— А кой?

— Друго от живеещите там момчета. — Как се казва?

— Джери Флин.

— Ясно. Как се запознахте с него?

— Работих за братството предната седмица.

— Като казвате, че сте работили…

— Правих стриптийз — завършва изречението ми Шамик.

Това ми харесва. Установяваме синхрон.

— Господин Флин беше ли там?

— Всички бяха.

— Като казвате всички…

Тя посочва двамата подсъдими.

— И те бяха. Както и група други момчета.

— Колко на брой, според вас?

— Двайсет, може би двайсет и петима.

— Добре, но именно господин Флин ви покани на гости седмица по-късно?

— Да.

— И вие приехте поканата?

Очите й се навлажняват, но тя държи главата си изправена.

— Да.

— Защо решихте да отидете?

Шамик се замисля.

— Ами то е като да те покани на яхтата си някой милиардер.

— Впечатлена ли останахте от тях?

— Ми да. Как иначе?

— И от парите им?

— И от тях.

Ще я разцелувам заради този отговор.

— И — продължава тя — Джери бе много мил с мен, когато се събличах.

— Мистър Флин се държа добре с вас?

— Да.

Кимвам. Навлизам в опасна територия, но го правя с желание:

— Между другото, Шамик, ако се върнем към вечерта, когато бяхте наета, за да се събличате… — Чувам гласа си да звучи малко кухо. — Направихте ли нещо друго за когото и да било от присъстващите мъже?

Срещам погледа й. Преглъща, но се държи. Гласът й е тих. Жребият е хвърлен.

— Да.

— Имаше ли то сексуален характер?

— Да.

Тя свежда глава.

— Не се срамувайте — насърчавам я аз. — Имали сте нужда от парите. — Соча с ръка към банката на защитата. — Но какво могат да кажат те за собствено оправдание?

— Възразявам!

— Приема се.

Но Морт Пъбън не е приключил.

— Ваша чест, това изказване представлява грубо погазване на закона!

— Точно за такова иде реч — съгласявам се аз. — Трябва начаса да порицаете своите клиенти заради него.

Морт Пъбън се зачервява като варен рак. Гласът му изтънява до писък:

— Ваша чест!

— Господин Коупланд.

Вдигам ръка с обърната към съдията длан в израз на това, че признавам правотата му, и спирам. Дълбоко съм убеден в необходимостта от бързо и непосредствено изваждане на показ на всички неблагоприятни обстоятелства, само че по мой си начин. Така ограничаваш силата на вятъра в платната на противниковия кораб.

— Представляваше ли господин Флин интерес за вас в качеството си на потенциален приятел?

И отново Морт Пъбън:

— Възразявам! Каква е връзката?

— Господин Коупланд?

— Разбира се, че има връзка. Те ще се опитат да представят госпожица Джонсън като лице, което се мъчи да извлече материални облаги посредством отправените срещу клиентите им обвинения. Аз искам да хвърля светлина върху мотивацията й от онази вечер.

— Допускам въпроса — отсича съдията.

Повтарям го.

Шамик се смущава и от това изглежда още по-млада.

— Джери не е от моята черга.

— Но?

— Но… ами де да знам. Никога не съм срещала друг като него. Държи ми вратата. Бе толкова мил. Аз не съм свикнала с такива неща.

— И е богат. Имам предвид в сравнение с вас.

— Така е.

— Това има ли някакво значение за вас?

— Естествено.

Умирам за подобна откровеност. Погледът на Шамик се стрелва към членовете на журито. Заела е отново предизвикателната си поза.

— И аз имам своите мечти.

Оставям фразата да повиси във въздуха, преди да продължа:

— И каква бе вашата мечта в онази вечер, Шамик?

Морт се готви да възрази отново, но Флеър Хикъри го задържа с ръка.

Шамик свива рамене.

— Доста глупава.

— Кажете ми въпреки това.

— Мислех си… колко глупаво… мислех, че може да ме хареса, нали разбирате?

— Разбирам — казвам аз. — Как стигнахте до къщата?

— С автобус от Ървингтън, а след това пешком.

— Когато стигна къщата, господин Флин беше ли там?

— Да.

— И пак така мил?

— Отначалото да. — В този момент се отронва сълза. — Беше наистина много мил. Беше…

Тя ридае.

— Беше какво, Шамик?

— В началото — още една сълза се търкулва по бузата — беше най-чудесната вечер в целия ми живот.

Оставям тези думи да кънтят във въздуха. Отронва се трета сълза.

— Как се чувстваш, Шамик? — питам аз. Тя бърше сълзата.

— Добре съм.

— Сигурна ли си?

Гласът й е отново твърд:

— Задавайте въпросите си, господин Коупланд — казва тя.

Прекрасна е. Всички от журито са наострили уши и вярват на всяка дума според мен.

— Настъпи ли време, когато отношението на господин Флин към вас претърпя някаква промяна?

— Да.

— Кога стана това?

— Забелязах го да си шепне с онзи там. — Тя посочва Едуард Дженрът.

— С господин Дженрът ли?

— Да, с него.

Дженрът прави опит да не се свие под погледа на Шамик. Успява само наполовина.

— Видяхте господин Дженрът да шепне нещо на господин Флин, така ли?

— Да.

— И какво стана след това?

— Джери ме попита дали не искам да се поразходим.

— Като казвате Джери, имате предвид Джери Флин?

— Да.

— Добре, разкажете ни какво се случи след това.

— Излязохме от помещението. Те имат апарат за наливна бира. Попита ме дали искам. Казах не. Той изглеждаше неспокоен и някак скован.

Морт Пъбън е вече прав.

— Възразявам.

Разпервам ръце с вид на изгубил търпение.

— Ваша чест…

— Допускам въпроса — казва съдията.

— Продължете — обръщам се аз към момичето.

— Джери си наля бира от буренцето и се вторачи в нея.

— В бирата ли?

— Да, за известно време, струва ми се. Повече не ме погледна. Нещо се промени. Попитах дали му има нещо. Каза, че всичко е просто прекрасно. А след това — гласът й не секва, но почти стига дотам — каза, че имам страхотно тяло и той много обичал да гледа как се събличам.

— Това изненада ли ви?

— Да. Искам да кажа, че никога до този момент не бе говорил по този начин. Гласът му бе станал груб. — Тя преглъща. — Като на останалите.

— Продължавайте.

— Той попита: „Искаш ли да се качим да видиш стаята ми?“

— А вие какво отвърнахте?

— Казах, добре.

— Имахте ли желание да се качите в стаята?

Шамик затваря очи. Нова сълза се процежда през миглите й. Поклаща глава.

— Трябва да отговорите на глас.

— Не — мълви тя.

— В такъв случай защо отидохте?

— Исках той да ме хареса.

— И си помислихте, че това ще стане, ако се качите с него в стаята?

Гласът на момичето отново стихва:

— Мислех, че никога няма да ме хареса, ако откажа.

Обръщам се и се връщам при моята банка. Правя се, че преглеждам бележките си. Всъщност оставям време на журито да осмисли чутото. Шамик седи изправена. Вирнала е брадичка. Старае се да не показва нищо, но излъчваната от нея болка се усеща съвършено ясно.

— Какво стана, когато се качихте горе?

— Минах покрай някаква врата. — Тя отново поглежда към Дженрът. — И тогава той ме сграбчи.

Отново я карам да посочи Едуард Дженрът и да го назове по име.

— Имаше ли някой друг там?

— Да. Този.

Тя сочи Бари Маранц. Забелязвам двете семейства зад гърбовете на подсъдимите. Лицата на родителите приличат на посмъртни маски. Кожата е сякаш силно опъната назад, скулите изпъкват прекалено, а очите са хлътнали и безизразни. Това са те, стражите, изправени в защита на своите потомци. Съсипани са. Става ми мъчно за тях. Но за Шамик ми е мъчно повече. Едуард Дженрът и Бари Маранц разполагат с хора, които да се погрижат за тях.

Момичето си няма никого.

И все пак някаква част от мен разбира какво точно е станало. Почваш да пиеш, загубваш контрол над себе си, забравяш за последиците. Може би никога няма да повторят това. Може би наистина са научили своя урок. Жалко.

Има хора, които са лоши и в мозъка на костите си. Които цял живот ще си бъдат свирепи, гадни и ще вредят на останалите. Съществуват и други — може би повечето, преминали през моя кабинет са от тях, — които просто са се забъркали по волята на случая. Не е моя работа да ги разграничавам. Оставям това на съдията, когато ще определя присъдата.

— Добре — продължавам аз. — Какво стана по-нататък?

— Той затвори вратата.

— Кой по-точно?

Тя сочи Маранц.

— Шамик, за да станат нещата по-ясни, бихте ли назовавали занапред този мъж господин Маранц, а другия господин Дженрът?

Тя кимва.

— Значи, господин Маранц затвори вратата. После?

— Господин Дженрът каза да застана на колене.

— Къде бе господин Флин в този момент?

— Нямам представа.

— Нямате представа? — симулирам силна изненада аз. — Нима не се качи горе заедно с вас?

— Качи се.

— Не стоеше ли редом с вас, когато господин Дженрът ви сграбчи?

— Стоеше.

— А след това?

— Не знам. Той не влезе в стаята. Просто остави вратата да се затвори пред лицето му.

— Видяхте ли го пак?

— Чак след това.

Поемам дълбоко въздух и се гмурвам в дълбокото. Питам Шамик какво е станало след това. Разхождам я нагоре-надолу през целия акт на изнасилването. Показанията са живописни. Тя разказва делово, сякаш не става дума за нея самата. Има много за асимилиране: какво говорят двамата, как се смеят, какво й причиняват. Искам детайли. Не мисля, че журито иска същото. Разбирам ги. Но трябва да я накарам да бъде максимално точна, да си спомни всяка поза, кой къде се намира, кой какво прави. Историята е шокираща.

Когато приключваме с изнасилването, аз отпускам няколко секунди за отдих и преминавам към най-щекотливия проблем:

— В първоначалните си показания заявявате, че нападателите ви използват имената Кал и Джим.

— Възразявам, ваша чест.

Флеър Хикъри проговаря за първи път. Гласът му е кротък. Изпълнен с онази кротост, която кара всички да наострят уши.

— Тя не казва, че те използват тези имена. Тя твърди, че те са Кал и Джим, което заявява както в първоначалните, така и във взетите на два пъти след това показания.

— Ще запитам по друг начин — отвръщам аз с израз на досада, сякаш искам да кажа на журито, виждате ли го колко е дребнав? Обръщам се отново към Шамик: — Кой от двамата беше Кал и кой беше Джим?

Шамик идентифицира Бари Маранц като Кал и Едуард Дженрът като Джим.

— Те представиха ли ви се? — питам аз.

— Не.

— Откъде знаете имената им тогава?

— Те ги използваха, когато се обръщаха един към друг.

— Например: Господин Маранц казва: „Наведи се над нея, Джим“. Така ли правеха?

— Да.

— Нали ви е известно — казвам аз, — че никой от подсъдимите не се нарича нито Кал, нито пък Джим.

— Знам.

— Можете ли да обясните това обстоятелство?

— Не. Само повтарям онова, което казваха те.

Никакво колебание, никакъв опит за увъртане. Добър отговор. Оставям нещата в това положение.

— Какво стана, след като ви изнасилиха?

— Почистиха ме.

— Как?

— Набутаха ме под душа. Сапунисаха ме. Душът бе от ония с маркучите. Казаха ми да се разтъркам.

— После?

— Взеха дрехите ми — казаха, че ще ги изгорят. После ми дадоха тениска и шорти.

— След това?

— Джери ме придружи до автобусната спирка.

— Каза ли ви нещо господин Флин през това време?

— Не.

— Нито дума?

— Нито дума.

— А вие на него?

— Не.

Отново съм смаян.

— Не му съобщихте, че сте изнасилена?

Тя се усмихва за първи път.

— Мислите, че не знаеше?

Пропускам това покрай ушите си. Включвам на друга скорост:

— Наехте ли си адвокат, Шамик?

— Кажи-речи.

— Какво означава това?

— Ами, не съм го наемала. Той сам ме намери.

— Как се казва?

— Хорас Фоли. Той не се облича красиво като господин Хикъри.

Репликата кара Флеър да се усмихне.

— Съдите ли ги с него?

— Да.

— Защо го правите?

— За да ги принудим да си платят — отвръща тя.

— Не правим ли точно това сега? — питам аз. — Не търсим ли начин да ги накажем?

— Да, но онова дело е за пари.

Правя физиономия на неразбрал.

— Но нали защитата ще се опита да изкара, че ги съдите само за да измъкнете пари. Те ще кажат, че другото дело доказва вашия интерес единствено към парите.

— Но аз се интересувам от парите — заявява Шамик. — Кога съм твърдяла друго?

Изчаквам.

— Вие не се ли интересувате от пари, господин Коупланд?

— Интересувам се.

— Тогава?

— Тогава — отвръщам аз, — защитата ще твърди, че това е вашият мотив да лъжете.

— Нищо не мога да направя по този въпрос. Ако кажа, че парите не ме интересуват, това би било лъжа. — Тя поглежда към журито. — Ако ви заявя, както съм седнала на това място, че парите не ме интересуват, нима ще повярвате? Разбира се, че не. Все едно, вие да ми кажете, че не ви пука изобщо за пари. Парите ме интересуваха, преди те да ме изнасилят. Интересуват ме и сега. Аз не лъжа: те ме изнасилиха. Искам да отидат в затвора заради това. А ако мога да получа и някакви пари от тях, защо не? Ще ми бъдат от полза.

Отстъпвам крачка назад. Прямота и чистосърдечие. Чиста проба.

— Нямам други въпроси.