Харлан Коубън
Гората (39)

ТРИДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА

— Имам новини.

Алексей Какарьов пак си е внушителен, макар и противен тип. Към края на осемдесетте, малко преди падането на Берлинската стена и коренната промяна в живота на всички тях, той бе подчинен на Саш в Интурист. Цялата работа е направо комична. У дома те всички са били елитни кадри на КГБ. През 1974 служат в „Спецгрупа А“ — Група Алфа. Предполага се, че нейната задача е да противостои на тероризма и организираната престъпност, но в една студена коледна утрин на 1979 година тяхната част напада двореца „Даруламан“ в Кабул. Скоро след това Саш е назначен в нюйоркското бюро на Интурист. Какарьов, човек, с когото Саш не се погажда особено добре, пристига в САЩ с него. И двамата оставят семействата си у дома. Така се прави в ония времена. Ню Йорк предлага много изкушения. Там пускат само най-закоравели кадри. Но и най-закоравелите се подлагат на наблюдение от страна на човек, когото няма защо да обичат или му се доверяват. Дори най-закоравелите не бива да забравят, че у дома са останали любими същества, които могат да пострадат.

— Давай — казва Саш.

Какарьов е пияница. Винаги е бил такъв, но на младини това е по-скоро в негов плюс. Той е силен и интелигентен, а пиенето го прави особено зловреден. Подчинява се като куче. Но сега годините са го налегнали. Децата му са пораснали и не изпитват нужда от него. Жена му го е напуснала преди много години. Той е жалък, но е и част от миналото. Двамата не се обичат, вярно е, но все пак нещо ги свързва. Какарьов е станал верен на Саш. И Саш го оставя във ведомостта.

— Открили са труп в онази гора — казва Какарьов.

Саш затваря очи. Не е очаквал това, макар и да не е напълно неподготвен. Павел Коупланд иска да се разрови миналото. Саш се надяваше да го разубеди. Съществуват неща, които е по-добре да не знае човек. Гаврил и Альона, неговите брат и сестра, са погребани в масов гроб. Без плоча, без достойнство. Това обстоятелство никога не е притеснявало самия Саш. Пепел при пепел и така нататък. Понякога обаче той си задава въпроси. Пита се например какво би станало, ако в един миг Гаврил се надигне от гроба и насочи обвиняващ пръст към малкия си брат, същият, който отмъкна допълнителен залък хляб преди повече от шестдесет години. Това е просто един залък. Саш си дава ясна сметка за това, че той нищо не променя. И все пак не може да забрави този откраднат къшей, не може да не си спомни всяка сутрин онова, което стори тогава.

Нещо подобно ли става сега? Мъртвите отново ли зоват за възмездие?

— Как разбра? — пита той.

— След идването на Павел постоянно следя местните новини. Съобщиха по Интернет.

Саш се усмихва. Два посивели вълка от КГБ събират информация от американската електронна мрежа. Каква ирония.

— Какво да правим? — пита Какарьов.

— Да правим ли?

— Да. Какво?

— Нищо, Алексей. Това бе много отдавна.

— За убийство не тече давност в тази страна. Сто на сто ще започнат разследване.

— И какво ще открият?

Какарьов мълчи.

— Всичко свърши. Нямаме нито служба, нито родина, за които да се грижим.

Ново мълчание. Алексей почесва брадичката си и вдига поглед.

— Какво има?

— Липсва ли ти старото време, Саш?

— Липсва ми младостта. Нищо друго не ми липсва.

— Хората се бояха от нас — казва Какарьов. — Трепереха само при вида ни.

— Това хубаво ли беше, Алексей?

Усмивката му е ужасна. Зъбите са прекалено малки за размера на устата. Като на гризач.

— Не се преструвай. Имахме власт. Бяхме богове.

— Нищо подобно. Бяхме насилници. Не богове — ние бяхме мръсните палачи на боговете. Тяхна бе властта. Ние самите бяхме уплашени, така че принуждавахме останалите да се плашат малко повече от нас. Това ни караше да се чувстваме велики — терорът над по-слабите.

Алексей маха пренебрежително с ръка.

— Остаряваш — казва той.

— И двамата остаряваме.

— Не ми се нрави това завръщане на миналото.

— На теб не ти се понрави и посещението на Павел. Защото той ти напомня за своя дядо, нали?

— Не.

— Човека, когото ти арестува. Един възрастен мъж и неговата възрастна жена.

— Ти за по-добър ли се имаш?

— Не, знам, че не съм по-добър.

— Не съм го решавал аз, знаеш много добре. Срещу тях имаше донос, ние взехме мерки.

— Точно така — казва Саш. — Боговете ти заповядаха да го направиш и ти го стори. Още ли се чувстваш толкова велик?

— Не беше точно така.

— Точно така си беше.

— И ти би постъпил по същия начин.

— Да, и аз бих постъпил по същия начин.

— Работехме за висша кауза.

— Наистина ли си вярвал макар и за секунда в това, Алексей?

— Да. И още го вярвам. Не спирам да се питам дали наистина бяхме на толкова погрешен път. Когато наблюдавам всички опасности, които ражда свободата, неизбежно си задавам този въпрос.

— Аз пък не храня никакви съмнения — отвръща Саш. — Бяхме си бандити.

Мълчание.

След малко се обажда Какарьов:

— И какво ще стане сега? След като откриха тялото?

— Може би нищо. Може би ще умрат още хора. Или пък Павел най-сетне ще получи възможност да се изправи лице в лице с миналото си.

— Ти не му ли каза, че не бива да го прави? Че трябва да го остави погребано?

— Казах му — отвръща Саш. — Но той не иска и да чуе. А и знае ли се кой от двама ни има право?

 

Идва доктор Макфадън, за да ми каже, че имам късмет. Че куршумът е пронизал страната ми, без да засегне някой важен орган. Винаги се отнасям с насмешка и пренебрежение, когато героят получи куршум в тялото, а сетне продължи нататък, все едно нищо не е било. На практика обаче повечето огнестрелни рани са от подобно естество. Излежаването в това легло с нищо не превъзхожда почивката у дома.

— Повече ме притеснява ударът в главата — продължава докторът.

— Но мога да си тръгна, нали?

— Нека поспите малко, какво ще кажете? Искам да видя как ще се чувствате след това. По-добре е да пренощувате при нас.

Понечвам да споря, но си давам сметка, че няма да спечеля нищо от прибирането вкъщи. Гади ми се, боли ме, натъртен съм. Сто на сто изглеждам ужасно и само ще изплаша Кара със собствения си вид.

В гората са намерили тяло. Още не мога да асимилирам тази мисъл.

Мюз изпрати по факса предварителните резултати от аутопсията. Все още не разполагат с кой знае какво, но е много трудно да се допусне, че трупът не е на сестра ми. Лоуъл и Мюз са направили задълбочено проучване в архивите на околните полицейски управления, за да разберат дали няма и други изчезнали жени, чиито описания да пасват с това на намереното тяло. Проучванията са останали без резултат — единственото сходство е със случая на моята сестра.

До момента патологът не е стигнал до извод по отношение причината за смъртта. Това не е нещо необичайно при скелети в подобно състояние. Ако е прерязал гърлото или я е изгорил жива, най-вероятно е изобщо да не се установи причината. Върху костите не би имало следи. Сухожилията и вътрешните органи са се превърнали отдавна в пир за най-различни паразити.

Съсредоточавам вниманието си върху основния проблем — разделената срамна кост.

Жертвата е раждала.

Отново се спирам на този въпрос. Питам се дали е възможно.

При нормални условия това обстоятелство би дало надежда трупът да се окаже не на сестра ми. Но ако не е, какви изводи следва да направя? Че в течение на същия отрязък от време е било убито друго момиче, за което нищо не е известно, и то е било погребано в района, където са заровени жертвите от лагера?

Не звучи много вероятно.

Нещо не достига. Много неща не достигат.

Вземам мобилния телефон. В стаята няма обхват, но аз изваждам номера на Йорк и го набирам по градската линия.

— Има ли нещо ново? — питам.

— Знаете ли колко е часът?

Не знам. Поглеждам часовника.

— Малко след десет — казвам аз. — Та има ли нещо ново?

Той въздъхва.

— Резултатите от балистичната експертиза потвърждават онова, което ни е вече известно. С пистолета на Силвърстейн е убит Джил Перес. И макар ДНК анализите да се нуждаят от няколко седмици, първоначалният оглед показва сходство на неговата кръв с откритата в задната част на фолксвагена. Ако прибегнем до спортната терминология, можем да кажем така: гейм, сет, мач.

— Люси какво мисли по въпроса?

— Според Дилън няма голяма полза от нея. Тя е в състояние на шок. Смята, че понеже баща й не бил добре, може би си е въобразил съществуването на някаква заплаха.

— Дилън приема ли подобна версия?

— Да, разбира се. Защо не? При всички положения нашият случай е приключен. Вие как се чувствате?

— Превъзходно.

— И Дилън го простреляха един път.

— Само един?

— Добро попадение. Както и да е, той до ден-днешен показва белега на всяка срещната жена. Възбуждало ги, както разправя. Не забравяйте това.

— Наръчник по сваляне на Дилън. Благодаря.

— Познайте какво им казва, след като видят белега.

— Ей, малката, и не искаш ли да ти покажи пищова?

— Браво, как се сетихте?

— Люси накъде тръгна, след като се разделихте?

— Закарахме я у тях в градчето.

— Добре, благодаря.

Прекъсвам и набирам номера на Люси. Обажда ми се телефонният секретар. Оставям съобщение. След това звъня на Мюз по мобилния.

— Къде си? — питам.

— На път за вкъщи, защо?

— Мислех си, че няма да е зле да ако отскочиш до Рестън и да разпиташ Люси.

— Вече ходих.

— И?

— Не ми отвори. Но вътре светеше. Там беше.

— Дали е добре?

— Откъде да знам?

Това не ми харесва. Баща й загина, а тя е сама в жилището си.

— На какво разстояние си от болницата?

— Четвърт час.

— Какво ще кажеш да минеш и да ме вземеш?

— Разрешиха ли ти?

— Че кой ще ме спре? Само за малко.

— Да разбирам ли, че моят шеф иска от мен да го откарам до дома на приятелката му?

— Не. Аз, областният прокурор, те моля да ме закараш в дома на основен свидетел при неотдавнашен случай на убийство.

— И в единия случай, и в другия — отвръща Мюз — смятай, че съм почти пристигнала.

 

Никой не прави опит да ми попречи на излизане от болницата.

Не се чувствам добре, но знам и по-лошо. Притеснявам се за Люси и се убеждавам с все по-голяма увереност, че става дума за нещо повече от обикновено притеснение.

Тя ми липсва.

Липсва ми по начина, по който ни липсва някой, в когото започваме да се влюбваме. Бих могъл да смекча донякъде това изявление, като кажа, че емоциите ми са пренапрегнати от всичко случило се до момента, че върху тях влияе носталгията по отминали времена, по-добри и невинни, времена когато родителите ми и моята сестра са все още живи и, нека бъда проклет, когато моята жена е все още жива и здрава, хубава и щастлива. Само че не е така.

Харесва ми да съм с Люси. Харесва ми начинът, по който се чувствам. Харесва ми да бъда с нея така, както ни се харесва присъствието на някого, в когото се влюбваме. Няма нужда от повече обяснения.

Мюз пристига. Колата й е миниатюрна. Не си падам много по колите и не знам какъв модел е нейната, но при всички случаи вони непоносимо на цигари. Тя сигурно забелязва гримасата ми, защото обяснява:

— Майка ми е заклета пушачка.

— Ъхъ.

— Живее при мен. Само временно. Докато срещне съпруг Номер пет. А дотогава ще й повтарям да не ми пуши в колата.

— А тя не ти обръща внимание.

— Не само. Мисля дори, че именно моето натякване я кара да пуши още повече. Същото прави и у дома. Прибирам се, отварям вратата и все едно ми запращат кофа пепел в лицето.

Иска ми се да кара по-бързо.

— Ще се оправиш ли до утре за съда? — пита тя.

— Сигурно.

— Съдия Пиърс иска да се срещне със страните в кабинета си.

— Имаш ли представа защо?

— Никаква.

— По кое време?

— Точно в девет сутринта.

— Ще бъда там.

— Искаш ли да те взема?

— Искам.

— Мога ли да поискам кола на компанията?

— Ние не работим за компания, а за областна прокуратура.

— Тогава, мога ли да взема кола на областта?

— Може би.

— Яко. — Тя мълчи известно време. — Съжалявам за сестра ти.

Аз не казвам нищо. Все още ми е трудно да го приема. Може би трябва да прочета окончателните резултати, потвърждаващи тази версия. Или пък вече съм прекарал две десетилетия в траур и не ми остава енергия за нови емоции. Или — което е най-вероятно — оставям емоциите на втори план засега. Още двама мъртви.

Каквото и да се е случило преди двайсет години в тази гора… може би са прави местните дечица. Онези от тях, които твърдят, че някакъв звяр ги е изял или че ги е отвлякъл таласъм. Каквато и сила да е отнела живота на Марго Грийн и Дъг Билингъм, а може би също и на Камил Коупланд, тя продължава да живее, още диша и отнема човешки живот. Може би е била приспана през последните двайсет години. Може да се е преместила в някоя друга гора, в друг щат. Но ето, че звярът се завръща и нека бъда проклет, ако го оставя и този път да се измъкне.

Жилищната част на университета Рестън е потискаща. Сградите са със старомодни тухлени фасади и наблъскани една в друга. Осветлението е недостатъчно, но аз си мисля, че това може да е за добро.

— Имаш ли нещо против да изчакаш в колата? — питам аз.

— Имам да свърша нещо на бърза ръка — отвръща Мюз. — Ей сега се връщам.

Поемам по алеята. Светлините са угасени, но ясно чувам музика. Разпознавам мелодията: „Някого“ от Бони Макий. Потискаща до полуда, тя разказва за оня, който със сигурност се скита някъде навън, за най-голямата любов, която е възможна, но ще остане неоткрита завинаги. Люси умира за подобни неща. Чукам на вратата. Няма отговор. Звъня и чукам отново. И пак нищо.

— Люси!

Мълчание.

— Люси!

Чукам по-силно. Каквото и успокоително да ми е дал докторът, действието му отслабва. Усещам как ме опъват шевовете отстрани. Имам чувството, че се мъчат да разкъсат кожата на парчета.

— Люси!

Хващам дръжката. Заключено е. Стаята има два прозореца. Опитвам се да надникна вътре. Прекалено тъмно е. Искам да ги отворя. Не става.

— Хайде, Люси, знам, че си вътре.

Зад себе си чувам шум от приближаваща кола. Мюз. Спира и се измъква навън.

— Дръж — обажда се тя.

— Какво е това?

— Ключ-майка. Взех го от охраната.

Това е тя, Мюз.

Подхвърля ми ключа и се връща в колата. Пъхам го в ключалката, почуквам още един път и превъртам. Вратата се отваря. Влизам и я затварям зад себе си.

— Не пали лампата.

— Люси.

— Защо не ме оставиш на мира, а Коуп?

МП-3 подема нова песен. Алехандро Есковедо пита каква е тази любов, която е в състояние да извади от равновесие една майка и да я прати да се лута из гъстата гора.

— Трябва да си направиш една от онези сълзливи колекции — обаждам се аз.

— Какво?

— Ами, дето ги рекламират по телевизията: представяме ви най-депресиращите песни за всички времена.

Долавям кратък смях. Зрението ми се нагажда към мрака. Вече я виждам седнала върху софата. Приближавам я.

— Недей — обажда се Люси.

Но аз не спирам. Сядам до нея. В ръката й виждам бутилка водка. Наполовина празна. Оглеждам се. В помещението няма нищо лично, нищо ново, нищо, което да зарадва окото.

— Айра — казва тя.

— Много съжалявам.

— Полицаите казват, че той е убил Джил.

— А ти как мислиш?

— Видях кръв в колата му. Той стреля по теб. Значи няма какво да му мисля — той го е сторил.

— Но защо?

Тя мълчи. Отпива нова голяма глътка.

— Я ми я дай тая бутилка.

— Това съм аз самата, Коуп.

— Не, не си това.

— Не ставам за теб. Вече не можеш да ме спасиш.

Сещам се за няколко възможни отговора, но всичките намирисват на шаблон. Затова си мълча.

— Обичам те — казва тя. — Всъщност никога не съм преставала. Била съм с други мъже. Поддържала съм отношения. Но ти все си оставал край мен. В една стая с нас. Даже в леглото. Вярно, че е тъпо и глупаво — бяхме само деца, — но това е положението.

— Разбирам.

— Те допускат възможността Айра да е убил Дъг и Марго.

— А ти?

— Той искаше само всичко това да си отиде. Разбираш ли? То носи такава болка, толкова много разруха. И после, когато вижда Джил, сигурно се е почувствал като преследван от призрак.

— Съжалявам — повтарям аз.

— Прибирай се у дома, Коуп.

— Мисля да остана.

— Нямаш право да вземаш подобно решение. Това е моят дом. Моят живот. Върви си.

Тя отново отпива яко.

— Не мога да те оставя в това състояние.

В смеха й долавям присмех.

— Ти да не мислиш, че ми е за пръв път?

Поглежда ме предизвикателно. Сякаш очаква да възразя. Аз мълча.

— Това правя непрекъснато. Пия си в мрака и слушам тези проклети песни. Не след дълго ще ме унесе или ще загубя съзнание — наричай го както си щеш. А утре, утре почти няма да ме мъчи махмурлук.

— Искам да остана.

— Но аз не го искам.

— Не заради теб, а заради мен самия. Искам да остана с теб. Особено сега.

— Не те искам наоколо. Това само ще влоши нещата.

— Но…

— Моля те — казва тя. — Моля те, остави ме сама. Утре. Утре може да опитаме пак.