Харлан Коубън
Гората (2)

ПЪРВА ГЛАВА
ТРИ МЕСЕЦА ПО-КЪСНО

Седя в гимнастическия салон на началното училище и наблюдавам шестгодишната си дъщеричка Кора, как се измъчва притеснена върху една греда, само на десетина сантиметра над пода, а час по-късно пред погледа ми ще застане лицето на жестоко убит мъж.

Това не бива да изненадва никого.

В хода на годините успях да се убедя по най-ужасяващия начин, който може да си представи човек, че разделителната черта между живот и смърт, между извънмерна красота и поразяваща съзнанието уродливост, между галещ погледа мизансцен и кървава баня, е много често едва доловима. Нужен е само миг, за да я прекрачиш. В един момент животът ти изглежда пълна идилия. Разположил си се в непорочната атмосфера на някакъв училищен гимнастически салон. Момиченцето ти се кълчи върху гредата. Гласчето й трепти. Очите й са затворени. Виждаш образа на неговата майка. Представяш си, как тя затваря усмихната очи и си даваш сметка за това колко незабележима е онази черта.

— Коуп?

Балдъзата ми Грета. Обръщам се към нея. Тя ми отправя обичайния загрижен поглед. Отговарям с усмивка.

— За какво си се замислил? — почти шепне тя. Грета знае, но аз все пак я лъжа:

— За любителските видео-камери.

— Моля?

Всички сгъваеми столове са заети от други родители. Аз съм се подпрял на бетонната стената отзад, скръстил ръце пред гърди. Над входа са изписани някакви правила, а по стените висят плакати с противни афоризми от рода на: „Не казвай, че небето е предел, след като върху лунната повърхност има следи от стъпки!“ Масите за хранене са сгънати. Опирам длани върху тяхната купчина, за да усетя хладината на метала. Ние стареем, но училищният салон не се променя. Само като че ли се смалява. Махам с ръка към насядалите родители:

Камерите са повече от децата.

Грета кимва.

— Чудя им се на акъла на тия родители — продължавам аз, — снимат каквото им падне. Ама всичко. Бога ми! И какво ли правят с цялата тази работа? Дали има човек, способен да изгледа сниманото от начало докрай?

— Ти не гледаш ли?

— Съгласен съм по-скоро да родя.

— Няма да можеш — усмихва се тя.

— Сигурно. Но не сме ли всички чада на телевизионния век? Къси кадри, многообразие от ракурси. А да снимаш така от край докрай, от един и същ ъгъл и след това да подложиш някой невинен близък или приятел на подобно мъчение…

Вратата се отваря. В мига, в който двамата прекрачват прага, аз вече знам, че са ченгета. Дори да не разполагах с доста богат опит — аз съм областен прокурор на Есекс и в юрисдикцията ми попада прочутият с престъпността си Нюарк, — пак щях да ги усетя. Телевизията понякога изгражда правдиви образи. Вижте например как се обличат повечето ченгета — нищо общо с достолепните глави на фамилии от пренаселеното предградие Риджуд. Никой от нас не се издокарва с костюм, когато отива да гледа как отрочето му се мъчи на гимнастическите уреди в училище. Носим пепитени панталони или джинси, а нагоре — пуловер с остро деколте върху блуза с къси ръкави и без яка. Тия двамата са в зле скроени кафеникави костюми, чийто цвят ми напомня опадала след дъждовна буря шума.

Не се усмихват. Погледите им претърсват помещението. Познавам по лице повечето полицаи в района, но тия двамата виждам за пръв път. Това ме притеснява. Нещо не е наред. Знам, разбира се, че нищо лошо не съм сторил, но едно гузно усещане се надига неприятно в стомаха ми.

Балдъзата Грета и съпругът й Боб имат три деца. Най-малкото, дъщерята Мадисън, е на шест години и е в класа на моята Кара. Грета и Боб ми помагат много. След като жена ми Джейн — сестрата на Грета — почина, те се преместиха в Риджуд. Грета твърди, че така или иначе искали да го сторят. Съмнявам се, но съм им толкова благодарен, че много-много не питам. Не мога дори да си представя какво би било без тях.

Обикновено край мен подпират стената и други татковци, но понеже е работно време, малцина от тях са тук днес. Майките — с изключение на онази, която ме фиксира с видеокамерата си, след като е дочула антиоператорската ми тирада — ме обожават. Не самия мен, разбира се, а моята орис. Жена ми си отиде преди пет години и аз отглеждам дъщеричката ни самичък. В квартала има и други самотни родители — главно разведени майки, — но само мене глезят без умора. Ако пропусна да предупредя, че ще прибера детето по-късно или забравя да й оставя обяд, майките или училищният персонал мигом се притичат на помощ. Намират мъжката ми нескопосаност умилителна. Ако подобна немара бъде проявена от някоя самотна майка, тя минава за мухла и си спечелва презрението на останалите.

Дечицата продължават да подскачат или се препъват в зависимост от това какви искаш да ги видиш. Аз наблюдавам Кара. Тя е царица на концентрирането и се представя много добре, но подозирам, че при ориентиране в пространството е наследила жалките способности на баща си. Няколко момичета от гимназиалния отбор по атлетика помагат на малките. Те са от горните класове, може би по на седемнайсет или осемнайсет години. Онова, което бди над Кара, докато тя се опитва да се преметне, прилича на сестра ми. Камил умря горе-долу на неговата възраст, а медиите не ми позволяват да я забравя нито за миг. Може да е за добро.

Сестра ми щеше да наближава четирийсетте, както повечето от присъстващите майки. Колко странно е това. В съзнанието ми Камил си остава завинаги девойка. Трудно ми е да си представя как би изглеждала днес — как би трябвало да изглежда днес, настанена в някой от столовете тук, с доволна и щастлива майчинска усмивка на лице, насочила лакомия обектив на камерата към собственото си отроче. Опитвам да си представя образа й на голяма жена, но пред мен непрестанно се оформят чертите на момичето, което умря.

Може би изглеждам прекомерно завладян от темата за смъртта, но съществува огромна разлика между убийството на моята сестра и преждевременната кончина на съпругата ми. Първата смърт, тази на Камил, ме насочи към днешната ми служба и професионална ориентация. В съдебната зала аз имам възможност да се боря против неправдата. И я използвам. Полагам усилия, за да направя нашия свят по-сигурен, да пратя зад решетките онези, които причиняват зло, опитвам да осигуря на други семейства онова, което моето така и не постигна — хармония и вътрешен уют.

Що се отнася до втората смърт — на моята жена, — аз съм безпомощен и объркан. Каквото и да сторя днес, няма никакъв начин да компенсирам в някаква степен случилото се.

Директорката на училището курдисва връз намацаните с червило устни служебна усмивка и се отправя към двете ченгета. Опитва се да ги заговори, но двамата почти не я удостояват с поглед. Следя очите им. По-високият, старши без съмнение, ме забелязва и застива. За момент никой от двама ни не помръдва. Сетне мъжът прави едва забележимо движение с глава, кани ме да напусна това мирно царство на смях и падания. Моето кимване е също така незабележимо.

— Къде отиваш? — пита Грета.

Не искам да го казвам, но истината е, че Грета е грозната сестра. Двете си приличат — тя и моята прелестна съпруга. Личи, че имат едни и същи родители. Но всичко онова, от което печелеше моята Джейн, просто ощетява горката Грета. Жена ми имаше голям нос, който я правеше много секси. Гретиният голям нос си е просто голям. Раздалечените очи на моята Джейн я правеха да изглежда екзотична. Същото разстояние при Грета оставя впечатление за нещо змийско.

— Де да знам — отвръщам аз.

— По работа?

— Много е възможно.

Тя проследява погледа ми към двете евентуални ченгета и пак се обръща към мен:

— Щях да водя Мадисън у Френдли за обяд. Да взема ли и Кара?

— Разбира се. Би било чудесно.

— Мога и да я прибера от училище.

— Това ще ме улесни много — кимвам аз.

Сега Грета леко докосва бузата ми с устни — нещо, което прави рядко. Аз се отдалечавам. Взривове детски смях избухват наоколо. Отварям вратата и излизам в коридора. Двамата полицаи ме следват. Училищните коридори също не се променят. Кънтят почти като къща с духове. В тях постоянно цари някакво подобие на тишина и ухаят на нещо, което едновременно успокоява и държи под напрежение.

— Вие ли сте Пол Коупланд? — пита високият.

— Да.

Поглежда по-ниския. Той е тлъстичък и лишен от врат. Главата му прилича на четворна тухла. Червеникавата кожа подсилва това впечатление. Иззад ъгъла излиза група четвъртокласници. Всички са зачервени от напрежение. Сигурно идват от игрището. Минават покрай нас, съпровождани от изтормозената си учителка. Тя ни отправя усмивка на мъченица.

— Дали пък да не излезем навън — предлага високият.

Свивам рамене. Нямам представа за какво става дума.

Уж всичко е наред, но опитът ме е научил, че при полицаите нищо не е такова, каквото изглежда. Явно няма отношение към шумния, привлякъл куп журналисти случай, по който работя. Ако беше така, щяха да ме потърсят в службата или по мобифона.

Не, те са тук по друг повод, свързано е с нещо лично.

Знам, че не съм сторил нищо нередно. Но в моята практика съм видял най-различни заподозрени, както и всякакъв род реакции. Да се чудиш и маеш. Полицаите например имат навика да държат часове наред главните заподозрени в стаята за разпит. Човек би очаквал виновните да се сцепят по шевовете от притеснение, но в повечето случаи става тъкмо обратното. Невинните се изнервят най-бързо. Те нямат представа за какво са тук, нито пък в какво ги подозира погрешно полицията. А виновните много често заспиват от скука.

Излизаме навън. Слънцето прежуря. Високият примижава и засенчва очи с длан. Четворката не желае да демонстрира подобна слабост.

— Аз съм инспектор Тъкър Йорк — осведомява ме високият. Изважда значката и кимва към Тухлата: — Това е инспектор Дон Дилън.

Дилън също удостоверява своята самоличност. Чудя се защо го правят. Колко му е да се фалшифицират тези тенекийки?

— Какво мога да сторя за вас? — питам аз.

— Ще имате ли нещо против да ни съобщите къде бяхте снощи? — пита Йорк.

Подобен въпрос би следвало да бъде придружен от фойерверки. Би следвало начаса да им напомня кой съм аз, както и да заявя, че зъб не обелвам в отсъствието на адвокат. Но аз самият съм адвокат. При това дяволски добър. А това, разбира се, те поставя в още по-глупаво положение — да представляваш сам себе си. Аз също съм човек. Когато те нарочи полицай, дори при моя опит, все ти се иска да го предразположиш. Няма как да избегнеш тази слабост.

— У дома.

— Има ли кой да потвърди това?

— Дъщеря ми.

Йорк и Дилън обръщат поглед назад към училището.

— Момиченцето, дето се препъва вътре ли?

— Да.

— Някой друг?

— Надали. За какво става дума?

Йорк води разговора. Отминава моя въпрос.

— Познавате ли мъж на име Маноло Сантяго?

— Не.

— Убеден ли сте?

— Почти.

— Защо само почти?

— Знаете ли кой съм?

— Да — отвръща Йорк. Прокашля се в шепа. — Да не искате да ви застанем на коляно, да ви целунем пръстен или нещо подобно?

— Нямам предвид това.

— Добре, тогава ще се разберем. — Това не ми харесва, но не давам да се усети. — Та, защо сте само „почти“ сигурен в това, че не познавате човек на име Маноло Сантяго?

— Исках да кажа, че името не ми е познато. Не мисля, че го познавам. Но е възможно да ми е бил подсъдим или пък свидетел по някое дело. Или пък да съм го срещал на някое благотворително събрание преди десетина години, дявол знае.

Йорк кимва насърчително, за да продължа. Аз млъквам.

— Ще имате ли нещо против да ни придружите?

— Къде?

— Не е далеч.

— Не е далеч — повтарям аз. — Не звучи много конкретно.

Двете ченгета се споглеждат. Давам си вид, че ще упорствам.

— Мъж на име Маноло Сантяго е бил убит тази нощ.

— Къде?

— Тялото е открито в Манхатън. Района на Уошингтън хайтс.

— И какво общо се предполага, че имам с това аз?

— Мислим, че сте в състояние да ни помогнете.

— По какъв начин? Вече ви казах: не го познавам.

— Казахте — Йорк поглежда в бележника си за авторитет — нищо не е записал в него, откакто разговаряме, — че сте „почти“ сигурен в това.

— Е, сега вече съм сигурен. Това достатъчно ли е? Абсолютно съм сигурен.

Онзи затваря бележника с драматичен жест.

— Господин Сантяго ви е познавал.

— Откъде ви е известно това?

— По-добре сам да видите.

— Аз пък съм на мнение, че е по-добре вие да ми съобщите.

— Господин Сантяго — Йорк се колебае, сякаш е затруднен да избере подходящите думи — има някои вещи у себе си.

— Вещи?

— Да.

— Може ли малко по-конкретно?

— Вещи, които ви уличават.

— Уличават в какво?

— Вие сте районен прокурор, нали?

Дилън — тухлата четворка — най-после проговаря.

— Областен — отвръщам аз.

— Както и да е. — Той накланя глава и насочва показалец към гърдите ми. — Започвате наистина да ме дразните.

— Моля?

Дилън пристъпва към мен.

— Приличаме ли на ученици?

Отначало приемам въпроса за риторичен, но той видимо очаква отговор. Накрая промълвявам: — Не.

— Тогава си отворете ушите. Имаме труп. Човекът е свързан с вас. Искате ли да ни придружите и да помогнете да изясним цялата бъркотия, или предпочитате да се наддумваме и така да увеличите подозренията срещу себе си?

— С кого точно смятате, че разговаряте, детектив?

— С един, комуто предстои да спечели длъжността си на избори и не би желал да изтропаме цялата история пред журналистите.

— Заплашвате ли ме?

Йорк се намесва:

— Никой с нищо не заплашва.

Дилън обаче улучва болното място. Истината е, че заемам поста временно. Моят приятел, сегашният губернатор на Градинския щат^[1], ме направи изпълняващ длъжността областен прокурор. Освен това много сериозно се говори за моята кандидатура в конгреса и дори за овакантено сенаторско кресло. Бих излъгал, ако заявя, че нямам политически апетити. Един скандал, дори лишен от истински основания, не би помогнал особено.

— Не разбирам, с какво мога да помогна — заявявам аз.

— Може да не можете, а може и да е обратното — върти квадратна глава Дилън. — Но нямате нищо против да го сторите, ако сте в състояние, нали?

— Естествено — отвръщам аз. — Не бих желал да се дразните повече, отколкото е полезно за здравето ви.

При тези думи шопарът почти се усмихва.

— Хайде в колата тогава.

— Следобед имам важна среща.

— Ще ви върнем навреме.

Очаквам да ме качат в някой потрошен шевролет, но колата се оказва чистичък Форд. Сядам отзад. Двамата ми нови приятели се настаняват отпред. През целия път не обелваме дума. На моста „Джордж Уошингтън“ има задръстване, но сирената ни надава вой и ние се промъкваме. Когато сме вече в Манхатън, Йорк проговаря:

— Смятаме, че Маноло Сантяго може да е измислено име.

— Ъхъ — отвръщам аз, понеже нищо друго не ми идва наум.

— Не можем да идентифицираме с положителност жертвата. Намерихме го снощи. На шофьорската му книжка пише Маноло Сантяго. Проверихме я. Май това не е истинското му име. Взехме отпечатъци от пръстите му. Няма ги в регистрите. Така че не знаем кой точно е този човек.

— И сте на мнение, че аз ще знам? Двамата не си дават труд да отговорят. Гласът на Йорк е приветлив като пролетен бриз:

— Вие сте вдовец, нали господин Йорк?

— Така е — отвръщам аз.

— Сигурно не ви е лесно. Сам да отглеждате малко дете.

Замълчавам.

— Жена ви е имала рак, както научихме. Вие сте активист в някаква организация за борба с тази болест.

— Ъхъ.

— Достойно за възхищение.

Само ако знаеха.

— Сигурно се чувствате доста необичайно — обажда се Йорк.

— В какъв смисъл?

— Ами да се видите откъм другата страна. Обикновено вие задавате въпросите, а не давате отговори. Трябва да ви се струва малко странно.

Усмихва ми се в огледалото за обратно виждане.

— Слушайте, Йорк — казвам аз.

— Какво?

— Да носите случайно някой плакат или програма? — питам аз.

— Какво да нося?

— Плакат — повтарям аз. — Та да видя, колко пъти сте играл мечтаната роля на „доброто ченге“.

Йорк се ухилва.

— Просто казвам, че сигурно е необичайно. Нима и преди са ви разпитвали полицаи?

Това е уловка. Те трябва да знаят отговора на този въпрос. Като осемнайсетгодишен бях възпитател в летен младежки лагер. Четирима от лагерниците — Джил Перес и приятелката му Марго Грийн, Дъг Билингхем и неговата приятелка Камил Коупланд (ще рече сестра ми) — се измъкнаха една нощ в гората.

Повече не се появиха.

Намериха само две тела. На Марго Грийн, седемнайсетгодишна, с прерязано гърло и само на стотина метра от чертите на лагера. Трупът на Дъг Билингхем, също на седемнайсет години, бе открит на около километър оттам. Имаше няколко прободни рани, но смъртта бе настъпила също в резултат от прерязване на гърлото. Телата на останалите двама — Джил Перес и моята сестра Камил — така и не бяха открити. Уейн Стъйбънс, богаташко хлапе и възпитател в същия лагер, бе заловен две години по-късно, след трето лято на терор и след като уби най-малко още четирима тийнейджъри. Нарекоха го Летния касапин — доста буквално изведено прозвище. Следващите му две жертви бяха открити край скаутски лагер за момчета в Индиана. Трето дете бе убито край лагер във Виена, щата Вирджиния. Последната жертва пада в спортен лагер, разположен в планинско летовище на Пенсилвания. Гърлата на повечето жертви бяха прерязани. Всички бяха заровени в гора край лагера, някои преди да умрат. Да, също като във филма „Жив погребан“. Откриването на телата отнема доста време. При последния случай например минаха цели шест месеца. Повечето заети със случая криминалисти са на мнение, че има още трупове, заровени в незнайни гори.

Като този на моята сестра.

Уейн не признава вината си и макар да е затворен вече осемнайсет години в заведение със свръх строг режим, продължава да твърди, че няма нищо общо с първоначалните четири убийства.

Не му вярвам. Обстоятелството, че поне още две тела лежат заровени някъде, създава атмосфера на тайнственост, подходяща за роене на всякакви догадки. Това продължава да държи Уейн в центъра на общественото внимание. Мисля, че така му харесва. Неизвестността обаче — тази неспряла да мъждука надежда — постоянно пробожда като игла.

Аз обичам сестра си. Всички я обичаха. Повечето хора смятат, че смъртта е най-жестокото нещо, което може да се случи. Не е така. След известно време надеждата се превръща в далеч по-демонична любовница. След като си живял с нея толкова дълго, колкото аз, постоянно положил шия върху дръвника, над който съдбовната секира остава вдигната с дни, месеци и години, започваш да копнееш за мига, в който тя най-сетне ще се спусне, за да ти отреже главата. Мнозина са убедени, че майка ми избяга заради убийството на Камил. Истината обаче е съвсем друга. Майка ми ни остави, защото така и не успяхме да установим без следа от съмнение съществуването на това убийство.

Ще ми се Уейн Стъйбънс да разкаже какво й е сторил. Не за да й осигурим подобаващо погребение или нещо от този характер. Само по себе си това би било чудесно, но не е там работата. Смъртта е очевиден, съкрушаващ удар. Връхлита те, съсипва те, а после постепенно започваш да се възстановяваш. Несигурността обаче, това съмнение, това мъждукащо пламъче, я прави да прилича повече на някакъв термит, на неуморно човъркащ раната паразит. Тя те разяжда отвътре. Няма начин да спреш този процес на гниене. Не можеш да се възстановиш, понеже онова съмнение не спира да те гложди.

Дори сега.

Тази именно част от моя живот, която толкова силно желая да забравя, медиите отказват да заличат от своята памет. Дори най-повърхностно търсене в Мрежата неминуемо изважда името ми във връзка със загадката около Изчезналите лагерници, както на бърза ръка назоваха четирите жертви. Историята не спира да дава хляб на сума ти „реалити“ програми по „Дискъвъри“ и „Криминален канал“. Аз бях там, в гората, през онази нощ. Името ми се появи в печата във връзка с чудовищната находка. Разпитва ме полицията. Дори бях заподозрян.

Така че тия двамата няма как да не знаят.

Решавам да замълча. Йорк и Дилън не упорстват.

Пристигаме в моргата и те ме повеждат по дълъг коридор. Никой не проговаря. Не знам какво да мисля за всичко това. Казаното от Йорк придобива смисъл. Аз съм откъм другата страна. Виждал съм куп свидетели да вървят по същия коридор. В тази морга съм наблюдавал какви ли не човешки реакции. Поканените за идентификация обикновено започват стоически. Не мога да разбера защо. Искат да се мобилизират вътрешно? Или все още ги крепи мъничка, плаха надежда? Ето я пак тази дума. Нямам представа. Но надеждата се изпарява бързо. В това отношение не бъркаме никога. Ако сме стигнали до извода, че това е твоето любимо същество, няма начин да не е. Моргата не е сцена за чудеса в последния миг. И никога не е била.

Знам, че ме наблюдават, изучават всяка моя реакция. Започвам да контролирам походката, стойката, изражението на лицето си. Старая се да изглеждам безучастен, а сетне се питам какво ме е грижа.

Завеждат ме до витрината. В помещението не се влиза. От него те отделя стъклена преграда. То е изцяло облицовано с плочки, та да се мие с маркуч. Няма нужда от завързани препарати. Всички колички са празни. С изключение на една. Трупът е покрит с чаршаф, но палецът на крака с вързано за него картонче с номер се подава навън. Те наистина се използват. Гледам този щръкнал изпод покривката палец, но той не ми говори нищо. Точно това си мисля: не познавам този палец.

Странни номера ни погажда съзнанието в моменти на стрес.

Жена с маска на лицето тика количката към прозореца. Мисълта ми скача внезапно — да се чудиш защо — към деня, в който се роди дъщеричката ми. Спомням си родилното. И неговият прозорец е така обрамчен с тънки станиолови ленти, щамповани на ромбоиди. Сестра с ръста на тази от моргата също като нея прибутва към прозореца миниатюрна количка с бебето отгоре. Точно като сега. Навярно би следвало да направя някаква многозначителна асоциация — началото на живота и неговия край, но не се случва.

Жената отдръпва горния край на чаршафа. Вглеждам се в лицето на мъртвия. Три чифта очи са вперени в моето. Знам това. Мъртвецът е моя възраст — между тридесет и тридесет и пет. Има брада. Главата му изглежда обръсната. Върху й се вижда шапка за душ. Изглежда нелепа, тази шапка за баня, но аз знам, защо е там.

— Застрелян в главата? — питам.

— Да.

— Колко пъти?

— Два.

— Калибър?

Йорк се прокашля, сякаш за да ми напомни, че не аз водя случая, и пита:

— Познавате ли го?

Поглеждам отново и отвръщам:

— Не.

— Сигурен ли сте?

Понечвам да кимна утвърдително, обаче нещо ме спира.

— Какво има? — пита Йорк.

— Защо съм тук?

— Искаме да разберем, дали знаете…

— Ясно, обаче какво ви кара да допуснете, че мога да го познавам?

Хвърлям кос поглед и виждам как Дилън и Йорк си смигат. Дилън свива рамене и Йорк поема топката:

— В джоба му намерихме листче с вашия адрес. Имаше и купчина изрезки с вестникарски статии за вас.

— Аз съм известна личност.

— Да, знаем това.

Детективът замълчава и аз се извръщам към него с въпрос:

— Още нещо?

— Изрезките не са свързани с вас. Не точно.

— А за какво се отнасят?

— За сестра ви — отвръща полицаят. — И за случилото се в онази гора.

Околната температура пада с десет градуса, но нали сме в морга все пак. Опитвам се гласът ми да прозвучи безучастно:

— Може да е някой запален по „реалити“. Пълно е с такива.

Йорк се поколебава. Виждам как отправя поглед към партньора си.

— Друго? — питам аз.

— Какво друго?

— Намерихте ли още нещо у него?

Йорк се обръща към някого, чието присъствие изобщо не съм забелязал:

— Можете ли да покажете на господин Коупланд личните вещи?

Не отделям очи от лицето на мъртвия. То е осеяно с белези от шарка и с бръчки. Опитвам мислено да ги отстраня. Не, нищо не ми говори това лице. Маноло Сантяго ми е непознат.

Някой изважда червен плик за съхранение на веществени доказателства. Изпразват го върху маса. От мястото си различавам чифт джинси и бархетна риза. Виждам още портфейл и мобилен телефон.

— Проверихте ли телефона? — питам аз.

— Да. Абсолютно нищо. Няма и цент в картата.

Отделям с мъка поглед от мъртвото лице и приближавам масата. Краката ми омекват.

Там лежат вестникарски изрезки. Внимателно разгъвам една от тях. Статия от „Нюзуик“. Снимка на четиримата от лагера — първите жертви на Летния касапин. Отпред винаги слагат Марго Грийн, понеже тялото й бе намерено първо. Дъг Билингхем откриха след едно денонощие. Но истински интерес представляват останалите двама. На бял свят излязоха кръв и окървавени дрехи, принадлежали на Джил Перес и на сестра ми — но не и тела.

Защо?

Много просто. Гората е огромна. Уейн Стъйбънс ги е скрил добре. Но някои хора от ония, дето си падат по заплетени истории, не приемат такава версия. Защо именно тези двамина не са намерени? Как би могъл Стъйбънс да ги пренесе и скрие толкова бързо? Да не би да има съучастник? Какво изобщо са търсили тия четиримата в гората?

Дори днес, осемнайсет години след арестуването на Уейн, хората не спират да шушукат за „призраци“ в онзи лес или за почитатели на таен култ, провеждали своите ритуали в някоя изоставена колиба, за избягали опасно луди, за мъже с ръце като куки — жертви на извратен медицински експеримент. За зъл демон, навестяващ отдавна изгасналите си лагерни огньове с разхвърляни наоколо кости от изядени дечица. Разказват как нощем чуват гласовете на Джил Перес и сестра ми Камил да зоват за мъст от мрака.

Прекарал съм много нощи там, самичък в тъмната гора. Нито един път не чух подобен вик.

Погледът ми отминава труповете на Марго Грийн и Дъг Билингхем. Следва портрет на сестра ми. Виждал съм милион пъти тази снимка. Вестникарите я предпочитат, защото на нея тя изглежда така възхитително обикновена. Това е момичето на съседите, любимата ви детегледачка, сладкото девойче от съседния квартал. Изобщо не е Камил. Тя бе пакостница с жив поглед и дяволита крива усмивчица, която спира сърцето на всяко момче. Толкова да не си прилича на тази снимка. Превъзхожда я с много. Което навярно й коства живота.

Готвя се да отместя поглед към последната снимка, тази на Джил Перес, но нещо ми пречи.

Сърцето ми замира.

Знам, че звучи мелодраматично, обаче тъкмо това усещам. Поглеждам купчината монети, извадени от джоба на Маноло Сантяго и го виждам. И някаква ръка бръква в гърдите ми, и стисва сърцето, и то спира да бие.

Правя стъпка назад.

— Какво има, господин Коупланд?

Ръката ми се протяга напред, сякаш чужда. Виждам как пръстите го вземат и вдигат на височината на очите.

Пръстенче. Момичешко пръстенче.

Поглеждам снимката на Джил Перес, момчето загинало в гората заедно с моята сестра. Мисълта ми прескача осемнайсет години назад. И аз си спомням белега.

— Господин Коупланд?

— Покажете ми ръката му — промълвявам аз.

— Моля?

— Ръката му. — Обръщам се към прозореца и соча трупа. — Покажете ми проклетата ръка.

Йорк дава знак на Дилън. Дилън натиска бутона на интеркома.

— Иска да види ръката на човека.

— Коя от двете? — пита жената от моргата.

И двамата ме поглеждат.

— Не знам — отвръщам. — Най-добре и двете.

Гледат ме объркани, но жената се подчинява. Чаршафът е отметнат надолу.

Гърдите са гъсто обрасли. Той е наедрял, наддал е поне петнайсет кила от онова време, но не това е изненадващото. Променил се е. Всички сме така. Но не това ме интересува. Търся с поглед ръката, неравния белег.

И той е там.

Върху лявата ръка. Не си поемам рязко дъх или нещо подобно, прието за подобни случаи. Сякаш отведнъж издърпват част от моя свят и аз оставам като парализиран, без да мога да направя каквото и да било. Просто стоя.

— Господин Коупланд?

— Познавам го — казвам аз.

— Кой е той?

Посочвам снимката върху изрезката:

— Името му е Джил Перес.