Харлан Коубън
Гората (38)

ТРИДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА

Загубвам съзнание. Така ми казват. Но въпреки това запазвам някакви смътни спомени. Помня как Айра се стоварва отгоре ми, лишен от задната част на черепа си. Помня писъка на Люси. Помня как поглеждам нагоре и виждам синьото небе, плаващите по него облаци. Вероятно съм лежал по гръб върху носилка, на път към линейката. На това място спомените ми секват. При синьото небе. С белите облаци.

И тогава, когато съм почти успокоен, си спомням думите на Айра. Сестра ти е мъртва.

Поклащам глава. Не. Гленда Перес ми каза, че тя е напуснала жива онази гора. Много ти знае Айра. Откъде би могъл?

— Господин Коупланд.

Отварям очи. Намирам се в някакво легло. В болнична стая.

— Аз съм доктор Макфадън.

Плъзвам поглед по стаята. Забелязвам Йорк, застанал зад лекаря.

— Простреляни сте в страната. Ние ви закърпихме. Ще се оправите, но малко ще ви поболи…

— Докторе…

Докторът е запял обичайната песен, без да очаква прекъсване на такъв ранен етап. Той смръщва вежди.

— Моля?

— Нали съм добре?

— Добре сте.

— Нека тогава отложим този разговор за по-нататък. Непременно трябва да си кажем две приказки с полицая зад вас.

Йорк скрива усмивката си. Очаквам препирня. Докторите са по-нахални и от адвокатите. Но той си затрайва. Свива рамене с думите:

— Добре. Нека сестрата ме извика, когато свършите.

— Благодаря, докторе.

Той излиза без повече приказки. Йорк приближава до леглото.

— Откъде знаехте за Айра? — питам аз.

— Момчетата от лабораторията идентифицираха текстилните нишки, открити върху тялото на… хм… — Гласът на Йорк секва. — Е, още не разполагаме с безспорна идентификация, но заради вас ще го наречем Джил Перес.

— Не е зле.

— Не е. Та откриват значи онези нишки от мокет по него. Научаваме, че е от много стара кола. Добрахме се и до записите от една наблюдателна камера, разположена недалеч от мястото, където е намерен трупът. Видяхме заснет жълт фолксваген и научихме, че Силвърстейн има такъв. И ето, че долетяхме.

— Къде е Люси?

— Дилън й задава някои въпроси.

— Нещо не ми е ясно. Айра ли е убил Джил Перес?

— Да.

— Несъмнено?

— Абсолютно. Първо, откриваме кръв във фолксвагена. Сигурно ще съвпадне с тази на Перес. Второ, персоналът на този приют потвърди, че Перес — записал се като Маноло Сантяго — е посетил Айра Силвърстейн в деня преди убийството. Доказано е също така, че на другата сутрин Силвърстейн излиза с фолксвагена. За първи път от половин година насам.

Аз правя гримаса.

— И не им идва наум да съобщят на дъщеря му?

— Персоналът от тази смяна е почивал при следващото посещение на Люси Голд. Освен това, както ме информираха в приюта, Силвърстейн никога не е бил освидетелстван като психически разстроен. Можел е да се движи напълно свободно.

— Нищо не разбирам. За какво му е на Айра да убива Джил?

— Със същия мотив, който го подтиква да убие и вас, предполагам. И двамата ровите около случилото се преди двайсет години в неговия лагер. А господин Силвърстейн не иска това.

Правя опит да осмисля чутото.

— Значи той е убил Марго Грийн и Дъг Билингхем, така ли?

Йорк изчаква секунда, сякаш за да ми даде възможност да добавя името на сестра си към списъка. Не го правя.

— Може би.

— Ами Уейн Стъйбънс?

— Може да са действали заедно по някакъв начин. Не знам. Онова, което знам с положителност обаче, е обстоятелството, че Айра Силвърстейн е убил моя човек. Впрочем оръжието, с което се опита да застреля вас, е от същия калибър като онова, с което е убит Джил Перес. В момента се провежда балистична експертиза, но всички знаем, че тя ще потвърди това. Като го прибавим към откритата отзад в костенурката кръв, видеозаписа на автомобила и неговия брадат водач от място близо до това, където е захвърлен трупа… Е, повече от достатъчно. Но Айра Силвърстейн е мъртъв, а — както всеки прокурор отлично знае — да се изкара пред съда мъртвец е много трудна работа. Що се отнася до това дали и какво е направил Айра Силвърстейн преди двайсет години — Йорк свива рамене, — аз също съм любопитен да узная. Но тази загадка трябва да се разгадае от другиго.

— Ще ни помогнете ли, ако стане нужда?

— Естествено. С най-голямо удоволствие. А когато изясните всичко, можете да прескочите до града и там ще ви заведа на по един стек.

— Дадено.

Ние си стискаме ръцете.

— Трябва да ви благодаря, задето ми спасихте живота — обаждам се аз.

— Трябва наистина, само че не мисля, че аз го спасих.

Спомням си израза на Айра в последния момент. Твърд и изпълнен с решимост да ме убие. Йорк също е разбрал това. Последиците не интересуваха изобщо подивелия старец. Но аз бях спасен по-скоро от гласа на Люси, отколкото от оръжието на Йорк.

Инспекторът си тръгва. Аз оставам сам в онази болнична стая. Положително съществуват и по-потискащи места от нея, но в момента не се сещам за такова. Спомням си моята Джейн. Колко храбра бе тя, как единственото нещо, от което истински се боеше, бе да е сама в болничната стая. Затова оставам при нея през цялата нощ. Прекарвам я в едно от ония кресла, които се превръщат в най-неудобното легло в този зелен Божи свят. Не казвам това в очакване на аплодисменти. В едничкия миг на проявена слабост, при първата нощувка в болничната стая, Джейн стисна ръката ми и като направи усилие да потисне отчаянието в гласа си, каза: „Моля те, не ме оставяй сама тук“.

И аз не я оставих. Не и тогава. Не преди да изтече много време, когато тя бе отново у дома, пожелала да умре там, тъй като самата мисъл да се върне в стая като тази тук…

А сега е мой ред. Аз съм самичък в такава стая. Тя не ме плаши особено много. Мисля за това, мисля за обратите в моя живот. Кой би застанал край мен в миг на отчаяние? Кого мога да очаквам край леглото си, когато се събудя в болнична стая? Първи изникват в съзнанието ми образите на Боб и Грета. Когато миналата година нараних ръката си, Боб ме закара в болницата, а Грета се погрижи за Кара. Те са моето семейство — единственото, с което разполагам. А сега и тях ги няма.

Спомням си последния път, когато съм постъпвал в болница. Дванайсетгодишен ме налегна ревматична треска. Още в онези времена тя се срещаше доста рядко, да не говорим за сега. Прекарах десет дни в болница. Спомням си посещенията на Камил. Понякога мъкнеше и досадните си приятели, защото знаеше, че по такъв начин ще отклони вниманието ми от болестта. Играехме на думи до премала. Момчетата бяха луди по Камил. Носеше ми касети, които те й записваха — групи като Стили Дан и Сюпъртрамп или Доби Брадърс. Камил ми казваше кои групи са велики и кои не струват пукната пара, а аз приемах нейните присъди като библейски истини.

Дали е страдала в онази гора?

Не преставам да си задавам този въпрос. Какво й е направил Уейн Стъйбънс? Дали я е завързал и докарал до лудост от страх, както е сторил с Марго Грийн? Дали се е бранила и е получила рани по ръцете като Дъг Билингъм? Дали я е погребал жива като жертвите от Индиана или Вирджиния? Какви ли болки е изпитала Камил? Доколко ужасяващи са били последните й мигове?

И ето сега… нов въпрос: дали пък не се е измъкнала по някакъв начин от онази гора?

Насочвам мисълта си към Люси. Представям си какво е изпитала при вида на своя любим баща, който си пръсва мозъка. Какви мисли не й дават покой по повод всичко, което стана напоследък. Ще ми се да я чуя, да й кажа нещо, да я поуспокоя.

На вратата се чука.

— Влез.

Очаквам сестрата. Не е тя. Появява се Мюз. Усмихвам й се. Очаквам усмивка в отговор. Няма такава. Невъзможно е да си представи човек по-затворен израз за едно лице.

— Не гледай така печално — обаждам се аз. — Нищо ми няма.

Мюз приближава до леглото. Изражението й не се променя.

— Викам…

— Говорих вече с лекаря. Смята, че може и да не нощуваш тук.

— Защо е тогава тази печална физиономия?

Мюз примъква един стол към леглото.

— Трябва да поговорим.

 

И по-рано съм виждал тази физиономия на Лорън Мюз.

Това е ловджийската й мутра. Тя сякаш казва: „Сега вече ще го пипва копелето“. Освен това допълва: „Само опитай да ме излъжеш и ще видиш какво ще ти се случи“. Виждал съм това лице, обърнато към убийци и насилници, към крадци на коли и улични бандити. Сега то е обърнато към мен.

— Какво ти става?

Изражението й не се променя.

— Как мина с Рая Сингх?

— Почти както си го представяхме. — Осведомявам я на бърза ръка, защото да си дрънкаме в тоя момент за Рая ми се струва чисто губене на време. — Но голямата новина е друга: посети ме сестрата на Джил Перес. Каза, че Камил е жива.

Забелязвам известна промяна върху лицето й. Много е добра, дума да няма, но и аз не падам по-долу. Смята се, че истината остава върху лицето за най-много десета от секундата, но аз я долавям. Тя не е много изненадана от казаното. Но все пак успявам да я поразтърся.

— Какво става, Мюз?

— Днес говорих с шериф Лоуъл.

Смръщвам вежди.

— Че той още ли не се е пенсионирал?

— Не е.

Понечвам да я попитам защо го е търсила, но ми е известна нейната методичност. Би било съвсем нормално за нея да подхване нещата от самото начало. От друга страна, това отчасти обяснява държанието й към мен.

— Нека позная — казвам аз, — той смята, че лъготя относно онази нощ.

Мюз не потвърждава и не отрича моето предположение.

— Малко е странно, не мислиш ли — казва тя, — да напуснеш поста си точно през тази нощ?

— Причината ти е известна. Чела си онези дневници.

— Да, четох ги. Измъкнал си се в гората с приятелката си. А след това си искал да й спестиш неприятностите.

— Точно така.

— Но в тези дневници се казва още, че си бил цял в кръв И това ли е истина?

Поглеждам я втренчено.

— Какво, по дяволите, става тук?

— Правя се, че не си ми шеф.

Мъча се да седна. Шевът отстрани на тялото ми боли, та се къса.

— Каза ли ти Лоуъл, че съм бил заподозрян?

— Не е нужно. А и за мен изобщо не е нужно да си бил заподозрян във връзка със събитията от онази нощ. То е ясно, че си излъгал.

— Закрилях Люси. Това вече го знаеш.

— Знам онова, което ти си ми казал. Това е така. Но я се постави на мое място. Трябва да водя това разследване без предварителна хипотеза и без пристрастие. На мое място не би ли си задал същите въпроси?

Мисля по това.

— Добре, разбирам те. Карай нататък. Питай ме каквото ти дойде наум.

— Сестра ти била ли е бременна някога?

Оставам като гръмнат. Въпросът ме поразява като прав удар в лицето. Може би тя това и цели.

— Ти сериозно ли?

— Най-сериозно.

— Откъде ти хрумна подобен въпрос?

— Просто отговори.

— Не, сестра ми не е забременявала.

— Сигурен ли си?

— Мисля, че щях да знам.

— Наистина ли? — повтаря тя.

— Нищо не разбирам. Защо ме питаш това?

— Известни са случаи, когато момичетата скриват от близките си това обстоятелство. Знаеш го много добре. Имали сме и случай, при който самото момиче не знаеше, че е бременно, до момента, когато й започнаха болките. Не си ли спомняш?

Спомних си.

— Виж какво, Мюз. Говоря ти като началник. Защо ме питаш дали сестра ми е била бременна?

Тя изучава лицето ми. Погледът й пълзи по него като лепкав червей.

— Престани — казвам й аз.

— Ще трябва да се оттеглиш от случая, Коуп, и ти го знаеш много добре.

— От нищо не трябва да се оттеглям.

— Напротив, трябва. Той си остава на Лоуъл. Негов си е.

— На Лоуъл ли? Тоя загубеняк не си е мръднал пръста по въпроса, откакто преди осемнайсет години арестуваха Уейн Стъйбънс.

— Въпреки това. Случаят е негов. Той командва парада.

Не знам какво да мисля след всичко това.

— Лоуъл знае ли, че през всичките тези години Джил Перес е бил жив?

— Запознах го с твоята теория.

— Защо тогава ми додяваш с въпроси около евентуалната бременност на Камил?

Тя не отговаря.

— Добре, прави каквото знаеш. Но виж, обещал съм на Гленда, че ще направя всичко възможно да не забърквам семейството й в тази каша. Кажи това на Лоуъл. Може би ще те държи в течение. На теб имам много по-голямо доверие, отколкото на оня горски стражар. Най-важно е твърдението на Гленда Перес, че сестра ми е излязла жива от онази гора.

— Обаче — казва Мюз — според Айра Силвърстейн, тя е мъртва.

Стоп-кадър. Лицето й е по-изразително този път. Гледам я втренчено. Тя прави опит да издържи на погледа ми, но не успява.

— Какво става, Мюз? Дявол да го вземе!

Тя се изправя. Вратата зад гърба й се отваря. Влиза една сестра. Без да си даде труд да поздрави, тя пъха в устава ми термометър и пристяга бандажа на апарат за кръвно около ръката ми. Започва да помпа.

Мюз казва:

— Веднага се връщам.

Термометърът е още в устата ми. Сестрата ми мери пулса. Апаратът най-вероятно ще се счупи от него. Мъча се да извикам с термометъра в уста:

— Мюз!

Тя излиза. Аз оставам да се пържа в леглото. Бременна? Възможно ли е Камил да е била бременна? Не виждам кога. Мъча се да си спомня. Носила ли е широки дрехи? В кой месец би могла да е, ако изобщо е била бременна? Нали баща ми щеше да забележи — той бе гинеколог. От него не би могла да скрие.

Но пък откъде накъде ще е била бременна?

Бих казал, че всичко това е пълна глупост, че е съвършено невъзможно моята сестра да е била бременна, ако не съществуваше едно обстоятелство. Самият аз не знам какво точно става, но Мюз видимо знае повече, отколкото казва. Въпросът й не е случаен. Понякога добрият прокурор трябва да прави това. Само за да види как се напасват нещата.

Сестрата привършва. Посягам към телефона и звъня у дома, да разбера как е Кара. Изненадва ме приятелският глас на Грета:

— Здрасти.

— Здравей — отвръщам аз.

Приятелската нотка изчезва.

— Разбрах, че си добре.

— И на мен казаха същото.

— Аз съм тук с Кара — казва Грета с възможно най-безличен тон. — Мога да я взема у нас довечера, ако искаш.

— Би било великолепно. Благодаря ти.

Кратко мълчание.

— Пол.

Това не ми харесва — обикновено ме нарича Коуп.

— Какво?

— Доброто на Кара е много важно за мен. Тя си остава моя племенница. Както и дъщеря на сестра ми.

— Разбирам.

— Ти от друга страна обаче не означаваш нищо за мен.

Прекъсва.

Чакам Мюз да се върне, а главата ми бръмчи. Обмислям всяко нещо поотделно.

Гленда Перес казва, че сестра ми е излязла жива от онази гора. Айра Силвърстейн пък твърди, че е мъртва. Кому да повярвам?

Гленда Перес изглежда горе-долу нормална. За разлика от Айра Силвърстейн. Значи: на Гленда Перес.

Спомням си още, че Айра настояваше, нещата да си останат погребани. Убива Джил и почти уби мен, за да попречи на разследването. Преценил е, че докато смятам сестра си за жива, няма да спра да ровя. Ще ровя и ще руша, ще правя каквото намеря за добре, без оглед на последствията, докато съществува искрица надежда, че мога да върна сестра си жива у дома. Очевидно Айра не искаше това.

Ето мотив да излъже, да каже, че Камил е мъртва.

От друга страна, Гленда Перес също иска да спре моето разследване. Докато не сторя това, семейството й е изправено пред реална опасност. Извършената от тях измама, както и изброените псевдопрестъпления, могат да излязат на бял свят. Следователно в неин интерес би било аз да остана с убеждението, че нищо не се е променило, че нещата са си както преди две десетилетия, че Уейн Стъйбънс наистина е убил моята сестра. В неин интерес би било да ми каже, че Камил е мъртва.

Но тя не го направи.

Тоест: да се повярва на Гленда Перес.

Усещам как надеждата — отново тази дума — започва да се надига в гърдите ми.

Лорън Мюз се връща в стаята. Затваря вратата след себе си.

— Току-що говорих с шериф Лоуъл — съобщава тя.

— Така ли?

— Както вече казах, случаят си е негов. Не можех да споделя някои неща без неговото съгласие.

— Става дума за онази бременност, нали?

Мюз се отпуска на сола така, сякаш се опасява да не се разпадне под тежестта й. Отпуска ръце в скута. Това при нея изглежда нелепо. Обикновено ръкомаха като натъпкан с амфетамини сицилианец, след като едва не е бил прегазен от кола. Никога не съм я виждал така потисната. Погледът й е сведен надолу. Става ми малко мъчно за нея. Винаги полага усилия да постъпва по най-правилния начин. Винаги.

— Мюз.

Тя вдига поглед. Видяното не ми харесва.

— Какво става?

— Помниш ли, че изпратих Андрю Барет в района на лагера?

— Разбира се — отвръщам аз. — Той искаше да опита някакъв нов уред. Е, и?

Мюз ме гледа и мълчи. Очите й овлажняват. После кимва. Най-печалното кимване, което ми се е случвало да видя.

Усещам, как целия ми свят се сгромолясва.

Надежда. Сърцето ми бе обгърнато от нежната й пелена. Сега то се наежва и разкъсва тънката обвивка. Не мога да дишам. Клатя яростно глава, но Мюз продължава да кима.

— Откриха кости недалеч от мястото, където бяха намерени другите двама — проговаря тя.

Разклащам още по-силно глава. Не сега. Не след всичко това.

— Скелет на жена, висока метьр и шестдесет и седем, прекарал под земята петнайсет-двайсет години.

Не спирам да клатя глава. Мюз млъква в очакване да дойда на себе си. Правя опит да се прокашлям, да не чувам какво ми говори. Искам да блокирам съзнанието си, да превъртя лентата назад. И тогава си спомням нещо.

— Чакай, ти ме попита, дали Камил е забременявала. Да не би този скелет… да не би да има следи от бременност?

— Не само това. Жената е раждала.

Седя неподвижно. Мъча се да го асимилирам. Но не мога Да научиш, че е била бременна е едно. Това би могло да се случи. Може да е абортирала. Де да знам. Но че е износила плода, че го е родила и след всичко това е мъртва…

— Разбери какво се е случило, Мюз.

— Ще го направя.

— И ако се окаже, че има някакво бебе в цялата тази работа…

— Ще разбера и това.