Харлан Коубън
Гората (16)

ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Рая Сингх ме очаква на ресторантския паркинг. Сменила е сервитьорските одеяния с джинси и тъмносиня блуза. Косата й е вързана на конска опашка. Ефектът е не по-малко ослепителен. Поклащам глава. Току-що идвам от гроба на жена си. А ето че вече се възхищавам по неподходящ начин на друга красива жена.

Интересен свят.

Тя се настанява на седалката до мен. Ухае страхотно.

— Накъде? — питам аз.

— Знаете ли Шосе седемнайсет?

— Да.

— Давайте на север.

Изкарвам колата от паркинга.

— Искате ли да започнете да ми казвате истината? — питам аз.

— Че аз не съм ви лъгала — отвръща момичето. — Реших просто да не споделям с вас някои неща.

— Продължавате ли да твърдите, че сте се запознали със Сантяго просто така, на улицата?

— Да.

Не й вярвам.

— Чували ли сте го някога да споменава името Перес?

Тя не отговаря.

Повтарям:

— Джил Перес.

— За Седемнайсето шосе трябва да завием вдясно.

— Знам накъде да завия, Рая.

Съзерцавам нейния съвършен профил. Тя гледа през прозореца, а красотата й е болезнена.

— Разкажете ми при какви обстоятелства спомена моето име — моля аз.

— Нали ви казах.

— Разкажете го пак.

Тя си поема безмълвно дълбок дъх. Очите й се притварят за миг.

— Маноло каза, че лъжете.

— За какво?

— Свързано е с… — тя се поколебава — дървета, гора или нещо такова.

Усещам сърцето си да подскача неудържимо в гърдите.

— Така ли каза? Дървета или гора?

— Да.

— Какви бяха точните му думи?

— Не ги помня.

— Опитайте се.

— Пол Коупланд лъже за случилото се в онази гора. — Тя отмята рязко глава. — Почакайте.

Аз чакам. И тя произнася едно име, от което за малко да изкарам колата от пътя. Тя казва:

— Люси.

— Какво?

— Това е другото име. Той каза: „Пол Коупланд излъга за станалото в гората. Люси също.“

Мой ред е да замълча.

— Пол — проговаря Рая, — коя е тази Люси?

 

През останалата част от пътуването пазим мълчание. Мъча се да си спомня усещането при допира на сламено-русата й коса, нейното дивно ухание. Но не става. Там е цялата работа. Спомените ми са така мъгляви. Не мога да отгранича истината от онова, което е сътворило моето въображение. Помня само чудото. Помня страстта. И двамата сме новаци, непохватни и неопитни, но всичко протича като в някаква всепроникваща мелодия. Господи, тази страст. Кога се появи тя? И кога успя да прерасне в нещо, което наподобява любов?

Летните влюбвания си имат свой край. Това е част от играта. Устроени са като някои растения или насекоми, неспособни да надживеят един сезон. Мислех, че при нас с Люси ще бъде различно. И то беше различно, но не в смисъла, който аз влагах. Убеден бях, че двамата няма никога да се разделим.

Толкова глупави са младите хора.

Блокът боксониери се намира в Рамзи, щата Ню Джърси. Рая разполага с ключ. Отваря вратата на помещение от третия етаж. Бих описал обстановката вътре, но единственият подходящ израз за целта е „не подлежи на описание“. Мебелировката се характеризира с очарователната индивидуалност на… ами на ергенска боксониера в блок край шосе номер 17 в северната част на Ню Джърси.

Когато влизаме в стаята, Рая едва чуто ахва.

— Какво има? — питам аз.

Погледът й обхожда помещението.

— На масата имаше купища хартия — отговаря тя. — Папки, списания, моливи, химикалки.

— Сега няма нищо.

Рая отваря някакъв шкаф.

— Дрехите му ги няма.

Провеждаме доста задълбочен обиск. Няма нищо — нито документи, никакви папки, няма списания и вестници, няма четка за зъби, никакви лични вещи, нищичко. Рая присяда на дивана.

— Някой е идвал и всичко е излизал.

— Кога бяхте тук последния път?

— Преди три дни.

Тръгвам към вратата.

— Хайде.

— Къде отивате?

— Искам да поговоря с някого от рецепцията.

Но там се мъдри някакъв хлапак. Той не е в състояние да ни съобщи почти нищо. Наемателят се регистрирал под името Маноло Сантяго. Платил в брой и оставил предплата. Стаята е платена до края на месеца. Не, малкият не помни нито как изглежда господин Сантяго, нито пък нещо друго, свързано с неговата личност. Това е една от характерните черти на подобни общежития — не е нужно да се влиза през фоайето. Лесно е за човек да запази своята анонимност.

Двамата с Рая се връщаме в стаята на Сантяго.

— Споменахте някакви хартии.

— Така е.

— Какво пишеше в тях?

— Не си завирам носа навсякъде.

— Рая — започвам аз.

— Какво?

— Трябва да бъда напълно откровен. Този номер изобщо не ми минава. — Тя само ме гледа с проклетите си очи.

— Какво има?

— Нали искате да ви имам доверие?

— Да.

— А защо да го правя?

Обмислям казаното.

— Когато се видяхме първия път, вие ме излъгахте — продължава момичето.

— За какво?

— Казахте, че просто разследвате убийството. Като всеки детектив или каквито се наричат. Но това бе лъжа, нали?

Премълчавам.

— Маноло — продължава тя — ви нямаше доверие. Чела съм ония статии. Знам, че нещо се е случило на всички вас в онази гора преди двайсет години. Той смяташе, че вие сте излъгали тогава.

Пак не казвам нищо.

— А сега искате от мен да ви кажа всичко. Вие бихте ли го сторил на мое място? Бихте ли споделили всичко, което знаете?

В течение на няколко мига се мъча да събера мисли. Тя има право.

— Значи видели сте онези статии?

— Да.

— Тогава трябва да знаете, че и аз бях там през онова лято.

— Знам го.

— И знаете, че сестра ми изчезна безследно в онази нощ.

Тя кимва.

Поглеждам я втренчено.

— Затова именно съм тук.

— Искате да отмъстите за сестра си?

— Не — отвръщам аз. — Тук съм, за да я намеря.

— Но нали е мъртва? Уейн Стъйбънс я е убил.

— Така мислех и аз.

Рая се извръща за момент. Сетне ме поглежда право в очите.

— За какво сте излъгали тогава?

— За нищо.

Отново този поглед.

— Можете да ми имате доверие.

— Аз ви имам доверие.

Тя чака. Чакам и аз.

— Коя е Люси?

— Момиче от същия лагер.

— И още? Какво общо има тя със случая?

— Баща й бе собственик на лагера — казвам аз. И добавям: — По онова време бе моя интимна приятелка.

— И какво сте излъгали двамата?

— Нищо не сме лъгали.

— Тогава какво имаше предвид Маноло?

— Да пукна, ако знам. И аз искам да разбера.

— Нещо не ми е ясно. Защо сте толкова сигурен, че сестра ви е жива?

— Не съм сигурен — отвръщам аз. — Но ми се струва, че съществува доста голяма вероятност да е така.

— Кое ви кара да допуснете подобна вероятност?

— Маноло.

— Какво Маноло?

Изучавам това лице и си мисля дали не ме работят в момента.

— Преди малко млъкнахте, щом споменах името Джил Перес.

— Видях го в същите статии. Бил е убит.

— Не е бил — отвръщам аз.

— Не разбирам.

— Известно ли ви е защо Маноло се рови в събитията от онази нощ?

— Не ми е казвал.

— Не ви ли бе любопитно да разберете?

Тя свива рамене.

— Той твърдеше, че е свързано с работата му.

— Рая — обаждам се аз, — това не е истинското му име.

Поколебавам се, ще ми се да изчакам някаква реакция, някакво предположение от нейна страна. Няма такова нещо.

— Неговото истинско име — продължавам аз — е Джил Перес.

Минава малко време, преди да осъзнае чутото.

— Момчето от гората?

— Именно.

— Сигурен ли сте?

Уместен въпрос. Но аз потвърждавам без сянка от колебание: — Да. Тя мисли.

— Всъщност в момента ми казвате — ако всичко това е така, — че през цялото време той е бил жив.

Кимвам.

— И ако той е бил жив… — Гласът й секва и аз довършвам изречението:

— Може и сестра ми да е.

— Или може би — казва тя — Маноло — Джил, както искате го наречете, ги е избил всичките.

Много интересно. Такава мисъл не ми е минавала през главата. А всъщност има някакъв резон. Джил ги убива, оставя улики, които сочат и него като жертва. Но имаше ли Джил достатъчно мозък, за да измисли нещо подобно? И къде е мястото на Уейн Стъйбънс в тази схема? Освен ако Уейн казва истината…

— Ако е така — заявявам аз, — ще трябва да го установя вън от всякакво съмнение.

Рая смръщва вежди.

— Маноло казваше, че двамата с Люси лъжете. Ако ги е убил, защо му е да приказва такива неща? Защо ще губи цялото си време в проучвания на случилото се? Ако той го е сторил, ще знае отговорите на всички въпроси, не е ли така?

Тя прекосява стаята и застава точно пред мен. Толкова е прекрасна. Едва се сдържам да не я целуна.

— Какво криете от мен? — пита тя.

Телефонът ми звънва. Поглеждам екрана. Лорън Мюз. Включвам апарата и питам:

— Какво има?

— Има проблем — отвръща тя. Затварям очи и чакам. — Шамик. Иска да оттегли обвиненията си.

 

Службата ми се намира в центъра на Нюарк. Непрекъснато слушам приказки за възраждането на този град. Лично аз не виждам и помен от подобно явление. Градът запада откакто го знам. Но пък го знам из основи. Историята му продължава да наднича иззад всеки ъгъл. Хората му са прекрасни. Като общество ние нямаме равни, когато стане дума за стереотипи на селища, също като при етнически групи или малцинства. Много е лесно да ги ненавиждаш отдалеч. Спомням си консервативните родители на Джейн и тяхната искрена ненавист към всичко, имащо отношение към хомосексуалността. Съквартирантката на Джейн в колежа, Хелън, бе лесбийка, макар те да нямаха представа за това. Щом се запознаха, както майката, така и бащата на Джейн буквално се влюбиха в нея от пръв поглед. Когато разбраха същинската й полова ориентация, продължиха да си я обичат. След това заобичаха и партньорката й.

Често става така. Лесно е да се мразят гейове или чернокожи, евреи или араби. По-трудно се намразват конкретни личности.

Същото е с Нюарк. Можеш да го ненавиждаш като анонимно цяло, но в него има толкова прекрасни райони, толкова много симпатични собственици на магазини и заведения, такива чудесни жители, чийто чар те привлича и ти се иска да сториш нещо добро за самия град.

Шамик седи в моя офис. Толкова млада, а в израза на лицето й личат белези от неизброими страдания. Не му е било лесно на това момиче. Сигурно няма да му бъде лесно и в бъдеще. Адвокатът й, Хорас Фоли, се е окъпал в одеколон, а очите му са прекалено раздалечени. Аз съм юрист, така че не харесвам свързваните с моята професия предразсъдъци, но съм почти уверен, че ако в тоя миг под прозореца ми профучи линейка, този мъж ще се хвърли от третия етаж след нея, за да предложи услугите си на евентуалния пострадал.

— Бихме желали да сторите необходимото за оттегляне на обвиненията срещу господата Дженрът и Маранц — заявява Фоли.

— Няма как да стане — отвръщам аз и поглеждам изпитателно Шамик. Тя не е свела глава, но няма вид като да гори от желание да срещне очите ми. — Излъга ли в съда вчера? — питам аз.

— Моята клиентка в никакъв случай не би излъгала — репчи се Фоли.

Не му обръщам внимание и търся погледа на Шамик. Тя проговаря:

— Така или иначе никога няма да ги осъдите.

— Няма как да знаеш предварително.

— Сериозно ли?

— Абсолютно.

Шамик ме дарява с усмивка, сякаш съм най-наивното същество, получило някога живот от Създателя.

— Вие май нищо не разбирате?

— О, всичко ми е ясно. Предлагат пари в замяна на твоя отказ. Параметрите на предложението вече достигат висоти, за които твоят адвокат, господин За-какво-ми-е-душ-след-като-са-измислили-одеколона, смята че е вече време да се обсъдят сериозно.

— Как ме нарекохте?

Поглеждам Мюз.

— Отвори прозореца, ако обичаш.

— Разбрано, Коуп.

— Ей! Как ме нарекохте?

— Прозорецът е отворен. Не се колебайте да се метнете през него. — Обръщам се отново към Шамик. — Ако оттеглиш обвиненията си в настоящия момент, това ще означава, че показанията ти от вчера и днес са лъжливи. Ще означава, че си престъпила закона чрез изричане на лъжи под клетва. Ще означава, че моята служба е изхарчила милиони долари на данъкоплатците заради твоите лъжи. Това е престъпление и ще отидеш в затвора.

Фоли се намесва:

— Говорете на мен, господин Коупланд, не на клиентката ми.

— Да говоря с вас? Та аз дори не съм в състояние да дишам край вас.

— Няма да позволя подобно…

— Шшт — шъткам аз и свивам длан край ухото си. — Чувате ли това шумолене?

— Какво шумолене?

— Мисля, че от вашия одеколон ми се отлепят тапетите. Ако се вслушате внимателно, ще чуете шума от това. Шшт, слушайте.

Даже Шамик се усмихва леко.

— Не оттегляй обвинението — казвам й аз.

— Налага се.

— Тогава ще повдигна обвинение срещу теб самата.

Адвокатът й се готви да се намеси отново, но Шамик го хваща с две ръце за лакътя.

— Няма да направите това, нали, господин Коупланд?

— Напротив, ще го направя.

Но тя не захапва въдицата. Аз блъфирам. Тя е бедна и уплашена жертва на изнасилване, която вижда възможност да получи известна сума — каквато вероятно няма да види през целия си по-нататъшен живот. С какво право й чета лекции върху нравствените стойности и справедливостта?

Двамата с адвоката се изправят и Хорас Фоли заявява:

— Утре подписваме спогодбата.

Аз не казвам нищо. До известна степен изпитвам облекчение и се засрамвам от това. Фондът на Джейн е спасен. Паметта на баща ми е вън от опасност, политическата ми кариера няма да бъде изложена на излишни удари. И най-сладкото в цялата работа: не е моя вината. На Шамик е.

Тя ми подава ръка и аз я стискам.

— Благодаря ви — мълви тя.

— Не прави това — настоявам аз, но в опита ми няма живец. Тя го разбира. Усмихва се. И те излизат от кабинета ми. Шамик първа, адвокатът — след нея. Одеколонът му обаче остава.

Мюз свива рамене и казва:

— Какво би могъл да направиш?

Това се питам и аз.

 

Прибирам се у дома и вечерям с Кара. Тя има „домашно“, което се състои в откриване на червени предмети в списания и изрязване на съответните илюстрации. На пръв поглед задачата изглежда лека, но, разбира се, нищо от съвместно намереното не й върши работа. Не харесва червеното комби или модната червена рокля, нито дори червения локомотив. Проблемът се крие в това, че проявявам прекалено голям ентусиазъм по повод намереното от нея. Казвам например: „Тази рокля е наистина червена, миличка. Браво! Ще бъде идеално!“ И тя не й обръща повече внимание.

След двайсетина минути установявам грешката си. Тя попада на някаква грозна бутилка с доматено пюре. Аз свивам рамене и заявявам с безизразен глас, че не го харесвам.

Тя моментално грабва ножицата и се залавя за работа.

Деца.

Кара започва да си тананика, докато изрязва. Песничката е от рисуваното филмче „Пътешественичката Дора“ и представлява безкрайно повтаряне на думата „раница“, докато главата на седналия наблизо родител стане на тъпан. Преди известно време имах глупостта да й купя говореща раница „Пътешественичката Дора“ (която повтаря до несвяст „раница, раница…“) и в комплект с нея говореща карта (нейната реплика е „аз съм карта…“). Когато братовчедката Мадисън идва на гости, двете играят с тях до припадък. Едната взема ролята на Дора. Другата е маймунка с твърде интригуващия прякор „Ботушко“. Маймуни с обувни имена не се срещат под път и над път.

Тъкмо разсъждавам по този въпрос — за Кара и нейните разправии с братовчедката относно това коя да бъде Дора и коя Ботушко, — когато една мисъл пронизва съзнанието ми като мълния.

Замръзвам. Просто застивам като паметник. Даже Кара го забелязва.

— Какво има, тате?

— Секунда само, котенце.

Тичам нагоре по стълбата, а стъпките ми тресат цялата къща. Къде съм заврял проклетите сметки на братството? Обръщам кабинета наопаки. След две-три минути ги намирам — възнамерявах да ги изхвърля всичките след разговора от тази сутрин.

И ето ги сега пред очите ми.

Ровя из купчината квитанции. Откривам плащанията за интернет услуги — месечните сметки, — а сетне грабвам телефона и звъня на Мюз.

— Какво има?

— Когато беше в колежа — започвам аз, — колко често ти се случваше да четеш по цяла нощ?

— Поне два пъти седмично.

— И как оставаше будна?

— С помощта на шоколадови дражета М&М. Купища. Портокалчетата съдържат амфетамини. Бога ми.

— И можеш да си купиш, колкото щеш. Можеш дори да ги отпишеш като разход в данъчна декларация.

— Харесва ми тона ти, Коуп.

— Хрумна ми нещо, ама не знам дали времето е подходящо.

— Хич да не ти пука за времето. Какво ти хрумна?

— Става дума — казвам аз — за старите ни приятелчета Кал и Джим.