Харлан Коубън
Гората (21)

ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

— Люси — започвам аз, — как си?

— Добре съм. Само дето…

— Да, разбирам.

— Как можах…

— Винаги си била ревла — успокоявам я аз, за да съжаля начаса. Но тя избухва в смях.

— Вече не съм.

Мълчание. Нарушавам го аз:

— Къде си?

— Работя в Рестън.

— Така ли — казвам, понеже не се сещам какво друго да кажа.

— Съжалявам, задето ти оставих такова шифровано съобщение. Вече не се казвам Силвърстейн.

Не ми се ще да разбере, че това ми е вече известно. Но и не искам да я лъжа. Затова опитвам отново с неутралното:

— Така ли.

Отново мълчание. Този път го нарушава тя:

— Доста чоглаво, а?

Отвръщам с усмивка:

— Така си е.

— Чувствам се като идиот. Сякаш съм на шестнайсет и се притеснявам от нова пъпка на лицето.

— И с мен е така — успокоявам я аз.

— Човек не се променя истински, нали? Вътрешно си оставаме вечно уплашени деца, които се питат, какво ли ще стане, когато порастат.

Продължавам да се усмихвам, но мисля за нейните актове и факта, че не се е омъжвала. Ние самите не се променяме, сигурно е така, но житейските ни пътища са различни.

— Радвам се да чуя гласа ти, Люси.

— И аз се радвам на твоя.

И пак тишина.

— Обадих ти се, защото… — Люси млъква. След малко: — Не знам как да ти го кажа и затова искам да ти задам един въпрос: да ти се е случвало нещо странно напоследък?

— В какъв смисъл?

— Като например свързано с онази гора.

Би следвало да очаквам нещо подобно — знаех, че предстои, — но въпреки това усмивката ми увяхва като попарена.

— Да.

Мълчание.

— Какво става, Пол, дявол да го вземе?

— Нямам представа.

— Май ще трябва да разберем.

— Така е.

— Искаш ли да се видим?

— Да.

— Сигурно ще е доста странно.

— Сигурно.

— Не искам да бъде така. И не затова те потърсих — да се видим. Но мисля, че трябва да се срещнем и обсъдим нещата.

— И аз съм на това мнение.

— Започнах да фъфля. Винаги така става, когато съм нервна.

— Помня — казвам аз и пак съжалявам за думите си. Затова бързо добавям: — Къде да се видим?

— Знаеш ли къде се намира университетът Рестън?

— Да.

— Имам още часове, а след това занимания със студенти до седем и половина. Искаш ли да дойдеш в кабинета ми? В сградата Армстронг. Да кажем, в осем?

— Чакай ме.

 

Когато се прибирам у дома, пред къщата ме изненадва цял журналистически бивак. Човек непрекъснато чува такива неща — как репортери те причакват на глутница пред вратата, — но на мен се случва за пръв път. Местните ченгета също са тук, видимо възбудени от възможността да се почувстват уж в центъра на събитията. Застанали са от двете страни на автомобилната ми алея, така че да мога да вкарам колата пред къщата. Журналистите не правят опит да попречат. Всъщност те сякаш почти не забелязват колата.

Грета ми устройва триумфално посрещане. Нямат край целувките, бързите прегръдки и поздравления. Обичам Грета. Има такава порода хора, от чисто злато, които винаги са на твоя страна. Не са много. Но има неколцина. Грета е в състояние да ме заслони с тялото си от куршуми. И сама предизвиква у мене желание да я закрилям.

В това отношение напомня сестра ми.

— Къде е Кара? — питам аз.

— Боб ги заведе с Мадисън да обядват. Естел пере в кухнята.

— Налага ми се да изляза довечера — казвам й аз.

— Няма проблем.

Обажда се Грета:

— Кара може да преспи при нас.

— Бих желал да си остане у дома. Благодаря ти за предложението.

Тя ме следва в кабинета. Отваря се входната врата и влиза Боб с двете деца. Пак си представям как щерка ми се устремява към мен с писък „Тате! Ти си се върнал!“ Нищо подобно. Все пак тя се усмихва и идва при мен. Вземам я на ръце и я целувам горещо. Тя продължава да се усмихва, но обърсва буза. Ще го преглътна.

Боб ме потупва по гърба.

— Поздравления за процеса.

— Още не е свършил.

— Медиите пеят друга песен. При всички случаи тоя Дженрът ще ни се махне от главата.

— Или ще се озлоби още повече.

Лицето му побледнява леко. Ако си представим Боб в киното, той трябва да играе лошия богат републиканец.

Червендалест и с яка челюст, къси и дебели пръсти. Ето ти още един пример за измамна външност. Произходът на Боб е подчертано работнически. Учил е и се е трудил усилено. Нищо не му е давано наготово.

Кара пристига обратно в стаята с ОУП в ръка. Вдига го така, сякаш прави жертвоприношение. Затварям очи и като си спомням какъв ден от седмицата е, сипя безмълвни проклятия над собствената си глава. След това казвам на моето момиченце:

— Днес имаме кино-вечер.

Тя продължава да държи диска. Очите й са широко отворени. Усмихва се. Върху капака на кутийката се виждат някакви рисувани или компютърно анимирани образи. Говорещи коли или животни, нещо от Пиксар или Дисни, нещо, което съм гледал вече поне сто пъти.

— Точно така. Ще ми направиш ли пуканки?

Заставам на едно коляно, за да изравня поглед с нейния. Поставям длани върху раменцата й.

— Миличка — започвам, — тате трябва да излезе довечера.

Никаква реакция.

— Много съжалявам, скъпа моя.

Очаквам сълзите.

— Може ли да го гледам с Естел?

— Разбира се, скъпа.

— И тя може да ми направи пуканки.

— Разбира се, че може.

— Яко.

Очаквам малко униние, но не би. Кара изчезва. Поглеждам Боб. Той ми отвръща с поглед нещо като „Деца, какво да ги правиш“.

— Вътрешно — заявявам аз, като кимам след щерката, — вътрешно тя е съкрушена.

Боб се смее от сърце, а мобилният ми телефон започва да жужи. На дисплея е изписано само „Ню Джърси“, но аз познавам номера и сърцето ми трепва. Вдигам апарата и казвам:

— Ало.

— Хубава работа свърши днес, Суперстар.

— Господин губернатор — мълвя аз.

— Това е неправилно.

— Моля?

— Господин губернатор. Към президента на Съединените щати можеш да се обърнеш с „Господин Президент“, но на губернаторите човек казва или само „Губернаторе“, или добавя фамилното име. Например, Губернатор Мъжки или Губернатор Свалячев, нещо от тоя род.

— Или — предлагам услужливо аз — Губернатор Слабително.

— Именно.

Усмихвам се. През първата ми година в Колумбийския се запознах с (вече губернатор) Дейв Марки на някакво парти. Той смаза самочувствието ми тогава. Аз — син на имигрант. Неговият баща — сенатор. Но точно тук се крие красотата на този колеж. Там се създават най-невероятни приятелства. Като нашето с него.

Неговите противници не пропуснаха възможността да го развяват надлъж и шир, когато Дейв реши да ме назначи на сегашната длъжност. Губернаторът плю на всичко и ме пробута. След това натрупах много червени точки пред медиите и с риск да отделя на проблема по-голямо внимание, отколкото заслужава, бих казал, че днешният ден увеличава шансовете ми ако реша да се кандидатирам за място в Конгреса.

— Голям ден, а? Ти си победител. Уха! Давай, Коуп, давай, Коуп, днес е твоят ден.

— Да не се опитваш да овладееш хип-хопа?

— Опитвам се да овладея речника на подрастващата, си дъщеря. Както и да е, поздравявам те.

— Благодаря.

— Не коментирам този процес, ако щеш да ме убиеш.

— През живота си не съм те чул да оставиш нещо без коментар.

— Разбира се, че съм го правил, но творчески: „Вярвам в нашата съдебна система, всички граждани са невинни до доказване на противното, колелата на правосъдието ще продължават да се въртят, аз не съм нито съдия, нито жури, ще чакаме събирането на всички факти и обстоятелства“.

— Клишета вместо без коментар.

— Клишета, ама пасват навсякъде — поправя ме той. — Как вървят нещата, Коуп?

— Чудесно.

— Гониш ли фустите?

— По малко.

— Дръжки, та ти си без контрол. Добре изглеждаш. Имаш някоя и друга пара в банката. Разбираш накъде бия, нали?

— Много завоалирано се изразяваш, Дейв, но мисля, че те разбирам.

Дейв Марки цял живот е бил женкар. Изглежда съвсем прилично, но обладава и една способност да влиза под кожата, каквато рядко се среща. Излъчването му внушава на всяка жена, че я има за най-красивата и очарователна личност в целия свят. Всичко това е цирк, разбира се. Едничката му цел е да я закове. Нищо друго. И все пак в живота си не познавам другиго, който да го прави с такава лекота.

Дейв е женен, разбира се, има две възпитани дечица, по изобщо не се съмнявам, че не спира да тъче на няколко стана. Има мъже, които не могат иначе. При тях става дума за непреодолим инстинкт. Представата за един Дейв, който престава дори за миг да гони някоя фуста, е направо извратена.

— Имам добра новина — съобщава той. — Утре пристигам в Нюарк.

— Защо?

— Нюарк е най-големият град в моя щат, затова. И аз високо ценя всички свои избиратели.

— Ъхъ.

— Искам и да се видим. Отдавна не се е случвало.

— Доста съм зает с делото.

— Не можеш ли да откъснеш някоя минута за своя губернатор?

— Какво има, Дейв?

— Става дума за онова, за което говорихме преди време.

Евентуалната ми кандидатура за Конгреса.

— Добри ли са новините? — питам аз.

— Не.

Мълчание.

— Мисля, че има един проблем — проговаря най-сетне той.

— От какъв характер?

Тонът му отново става добродушен.

— Може и нищо сериозно да не излезе, Коуп. Утре ще поговорим. Заседанието не започва преди два. Да се видим в твоя офис. По обед.

— Добре.

— Поръчай малко сандвичи. От онова място на Брендфорд.

— „Хоби“ се казва.

— Точно така. Обилно подправени пуешки гърди върху домашен ръжен хляб. Вземи и за теб един. До утре.

 

Служебната сграда на Люси Голд е като трън в окото на фона на иначе приятните на вид околни постройки. „Модерната“ конструкция от седемдесетте, за която се предполага, че трябва да изглежда футуристична, всъщност има вид на безнадеждно остаряла още на третата година след завършването й. Останалите й другарки около двора имат красиви тухлени фасади, които просто плачат за още малко бръшлян. Спирам в югозападния край на паркинга. Извивам огледалцето за обратно виждане и ми се ще, също като Силвърстейн, да променя целия си образ — дрехи, коси, лице.

Паркирам колата и тръгвам сред питомниците. Минавам покрай десетина студенти. Момичетата ми се виждат много по-красиви от онези в моето време, но тук навярно си казва думата възрастта. Кимам им пътьом. Те не отговарят. Когато бях в колежа, в моята група имаше трийсет и осем годишен мъж. Идваше от армията с привилегията да прескочи бакалавърската степен. Помня как се открояваше сред цялото студентско население заради своята възраст. Сега тя е моя. Не мога да си го представя. Днес съм на годините на старчето от онова време.

Продължавам да развивам тази напълно лишена от съдържание мисъл, защото това ми помага да се отклоня от предстоящото. Облечен съм в свободна бяла блуза, джинси, син блейзер. На бос крак нося мокасини италиански дизайн. Самият господин Небрежна елегантност.

Когато наближавам сградата, усещам, че цялото ми тяло трепери. Скарвам му се. Та аз съм възрастен мъж. Бил съм женен. Баща и вдовец съм. А тази жена не съм виждал повече от половината си живот.

Кога ще пораснем наистина?

Проверявам в указателя, макар Люси да ми е казала, че кабинетът й е на третия етаж, врата В. И вярно е там. Професор Люсил Голд. Три-В. Успявам да уцеля нужния бутон в асансьора. Завивам наляво, когато стъпвам на третия етаж, макар че на стрелката за дясно съвършено отчетливо пише: А — Е.

Намирам вратата. На нея виси диаграма за предварително записване. Повечето часове са заети. Има и разписание на лекциите, както и някакви указания относно предаване на домашните задания. За малко да дъхна в шепа и да помириша, но вече смуча ментолово драже.

Почуквам отривисто два пъти с кокалчетата на ръката си. Самоуверено, мисля си аз. Мъжко почукване.

Господи, колко съм смешен.

— Влезте.

От звука на гласа й стомахът ми се спуска в петите. Отварям вратата и влизам в стаята. Тя е застанала край прозореца. Слънцето е още на хоризонта и някаква сянка минава през фигурата й. Още си е дяволски хубава. Приел удара, застивам на място. За миг оставаме така, на пет метра един от друг, без никой да помръдне.

— Как е осветлението? — обажда се тя.

— Моля?

— Мъчих се да установя кое е най-подходящото място. Точно когато ти почука на вратата, нали разбираш. Викам си, дали да не я отворя аз? Много едър план ще се получи обаче. Да седна зад бюрото с молив в ръка? Да погледна към теб над полумесеците на очилата си? Както и да е. Един приятел изпробва всички ъгли и смята, че тук съм в най-благоприятна позиция — в другия край на стаята и в полусянка. Усмихвам се.

— Изглеждаш страхотно.

— Ти също. Колко дрехи изпробва?

— Само тези. Но вече са ми казвали, че в тях изглеждам като първи хубавец.

— А ти?

— Пробвах три блузи.

— Тази ми харесва — казвам аз. — Зеленото винаги ти е отивало.

— Тогава бях руса.

— Да, но очите са си все още зелени. Мога ли да вляза?

Тя кимва.

— Затвори вратата.

— Трябва ли, де да знам какво, да се прегърнем, що ли?

— Не още.

Люси сяда зад бюрото си. Аз — пред него.

— Такава каша е всичко — казва тя.

— Знам.

— Имам да те питам хиляда работи.

— И аз тебе.

— Научих от Мрежата за жена ти. Съжалявам.

Кимвам.

— Как е баща ти?

— Не е добре.

— Съжалявам.

— Всичката тази свободна любов и наркотици — в крайна сметка вземат своята дан. Освен това, Айра… не можа да надмогне случилото се.

А аз значи съм го надмогнал.

— Какво правят родителите ти? — пита Люси.

— Баща ми почина преди няколко месеца.

— Съжалявам за това. Толкова добре си го спомням от онова лято.

— То бе последното щастливо лято за мен.

— Заради сестра ти ли?

— Заради много неща. Баща ти му даде възможност отново да бъде лекар. Той обичаше до полуда тази професия. Никога след това не получи подобен шанс.

— Жалко.

— Всъщност баща ми нямаше никакво намерение да участва в оня съдебен иск — той обожаваше Айра, — но му бе нужно да стовари вината някому, а и мама го подтикваше. А другите семейства бяха много настървени.

— Няма защо да даваш обяснения.

Млъквам. Тя има право.

— А майка ти? — пита Люси.

Отговорът ми сякаш не я изненадва.

— Имаш ли нещо против да вляза в професионалната си роля? — пита ме тя.

— Ни най-малко.

— Загубата на дете оказва особен вид натиск върху брачната връзка — започва Люси. — Според общовъзприетото мнение, само най-стабилните семейства съумяват да се изправят на крака след подобен удар. Това обаче изобщо не е така. Правила съм проучвания по въпроса. Имам наблюдения върху семейства, които спокойно можем да наречем никакви, които обаче понасят жестокия удар и дори стават по-добри. А познавам други, за които си мислим, че са орисани да просъществуват вечно, а се срутват като пясъчна кула. В добри отношения ли сте с нея?

— С мама ли?

— Да.

— Не съм я виждал вече осемнайсет години.

Седим потънали в мълчание.

— Много хора си загубил, Пол.

— Няма да ми правиш психоанализа, надявам се?

— Не, изобщо нямам такова намерение. — Тя се обляга в креслото си, поглежда някъде високо над мен и встрани. Този поглед ме запраща назад в миналото. Седим в обраслото с висока трева старо бейзболно поле на лагера, аз я прегръщам, а тя гледа точно по този начин — нагоре и встрани.

— Когато бях в колежа — започва Люси, — имах една приятелка. Беше близначка, но не еднояйчна. За мен това не прави особено голяма разлика, но при еднояйчните връзката е, изглежда, по-силна. Както и да е, когато влязохме във втори курс, сестра й я блъсна кола и загина. Приятелката ми реагира по изключително необичаен начин. Съсипана бе, разбира се, но някаква част от нея като че ли изпита облекчение. Тя си мислеше навярно така: това е пръст Божи. Засега съм в безопасност. Платено е на касата. Който загуби близначка по такъв жесток начин, получава нещо като гаранция за остатъка от живота си. Само по една съкрушителна трагедия на човек. Нали ме разбираш?

— Да.

— Животът обаче не е такъв. Едни получават пропуск завинаги. Други, какъвто си ти, понасят повече от собствения си дял. Много повече. А най-лошото в цялата работа е, че това не те имунизира срещу нови беди.

— Животът е несправедлив — казвам аз.

— Амин — заключава Люси и се усмихва. — Колко странно, а?

— Наистина.

— Бяхме заедно, колко, около шест седмици, нали?

— Нещо такова.

— И бе просто едно лятно увлечение, както и да го погледнеш. Сигурно си имал десетки момичета след това.

— Десетки ли?

— Да не би да са стотици?

— Минимум — отвръщам аз.

Мълчание. В гърдите ми се е свила някаква топка.

— Ти бе нещо различно, Люси. Беше…

Млъквам.

— Да, знам. Както и ти за мен. Това му е странното. Искам да науча всичко за теб. Но не съм убедена, че сега е моментът.

Имам усещането, че някакъв темпорален пластичен хирург върти изкусно своя скалпел. Изрязал е последните две десетилетия, за да изправи осемнайсетгодишното ми „аз“ пред трийсет и осем годишното. При това почти без да остави следи и шевове.

— И така, какво те накара да ме потърсиш?

— Питаш за особеното нещо ли?

— Да.

— Каза, че и на теб се е случило.

Кимвам.

— Защо не започнеш пръв? — пита тя. — Също както в онова безгрижно време.

— Ей!

— Извинявай. — Тя млъква и скръства ръце на гърдите, сякаш й е студено. — Плещя като откачена. Против волята ми е.

— Не си се променила, Люси.

— О, не, Коуп. Променена съм. Няма да повярваш колко много.

Погледите ни се срещат, истински, за пръв път откакто съм влязъл в помещението. Не ме бива много да чета мисли по очите. Срещал съм прекалено много умели лъжци, за да повярвам лесно на онова, което виждам. Но сега тя иска да ми каже нещо, да ми разкаже някаква история и тази история е пълна с болка. Не искам никаква лъжа помежду ни.

— Знаеш ли онова, което знам аз?

— Ти си областен прокурор. И това научих от Мрежата.

— Точно така. Това ми дава достъп до различна информация. Един от моите сътрудници ти направи обща рутинна проверка.

— Ясно. Тоест, известни ти са моите премеждия с пиенето и кормуването.

Замълчавам.

— Доста пиех, Коуп. И продължавам. Но вече не карам пияна.

— Това не ми влиза в работата.

— Така е. Радвам се, че ми го каза. — Тя се обляга назад, сплита пръсти и отпуска ръце в скута си. — Кажи ми какво стана, Коуп.

— Преди няколко дни двама детектива от отдел убийства в полицейското управление на Манхатън ми показаха труп на убит мъж. Смятам, че този мъж — на видима възраст във втората половина на трийсетте — е Джил Перес.

Ченето й увисва.

— Нашия Джил?

— Да.

— Как, по дяволите, е възможно това?

— И аз не знам.

— И през цялото това време си е бил жив?

— Очевидно.

Тя става и поклаща глава.

— Я чакай. Каза ли на родителите му?

— Полицията ги извика за опознаване.

— И?

— Казаха, че не е Джил. Че той е умрял преди двайсет години.

Тя се свлича обратно на мястото си.

— Олеле. — Гледам я как подръпва долната си устна, докато се мъчи да осмисли чутото. Още един спомен от онова лято. — Но какво е правил Джил през цялото това време?

— Няма ли първо да ме попиташ дали съм сигурен, че е той?

— Разбира се, че си. Иначе не би го казал. Родителите му или лъжат, или не искат да приемат истината.

— И аз така мисля.

— Кое от двете?

— Не съм сигурен. Но везните клонят към лъжата.

— Трябва да ги притиснем до стената.

— Ние ли?

— Да. Какво друго си научил за Джил?

— Не много. — Размърдвам се в стола. — Ами при теб как е? Какво се е случило?

— Студентите ми водят анонимни дневници. В една от записките е описано доста точно случилото се с нас през онази нощ.

Май започвам да недочувам.

— Какво каза? В студентски дневник?

— Именно. Много неща са описани съвършено точно. Как отиваме в гората, какво става по-нататък, как чуваме писъците.

Аз пак недоумявам.

— И всичко това в студентски дневник?

— Да.

— И ти нямаш никаква представа кой може да го е написал.

— Ни най-малка.

Обмислям думите й.

— Кой знае истинската ти самоличност?

— Нямам представа. Аз не съм сменяла самоличността си — само името. Не е толкова трудно да се добере човек до истината.

— Кога получи този дневник?

— Във вторник.

— Излиза, че в деня след убийството на Джил.

Мъчим се да осмислим всичко това.

— При теб ли е този дневник? — обаждам се аз.

— Направила съм ти копие.

Подава ми листовете през бюрото. Чета и ги подавам обратно. Поразява ме силна болка. Мисля си за описаното преживяване, за раната, оставена от раздялата с тайнствения „П“. Но когато й връщам листовете, казвам друго:

— Не беше така.

— Знам.

— Но е близо до истината.

Тя кимва.

— Говорих с една млада жена, която е познавала Джил. Каза, че ни обвинявал и двамата в лъжа.

Люси остава за няколко секунди безмълвна. Сетне завърта креслото така, че сега виждам профила й.

— Ние излъгахме.

— Но не за нещо съществено.

— Ние се любехме — отвръща тя, — докато тях са ги убивали.

Не отговарям. Отново изключвам част от съзнанието си. Така успявам да оцелея всеки божи ден. Защото ако не го сторя, сега трябва да си припомня, че през онази нощ бях дежурен възпитател. Че не трябваше да се измъквам от лагера с приятелката си. Че трябваше да си свърша работата. Че ако имах чувство за отговорност, ако бях изпълнил задълженията си, нямаше да се налага да излъжа, че съм извършил вечерна проверка. Щяхме да знаем за изчезването им още вечерта, а не чак призори. Може би докато съм маркирал за уж направена проверка барака подир барака, на сестра ми са прерязвали гърлото. Люси се обажда:

— Ние бяхме още деца, Коуп.

Нищо не казвам.

— Те избягаха. Щяха да го направят независимо дали ние сме там, или не сме.

Може би нямаше, мисля си аз. Трябваше да бъда на мястото си. Трябваше да забележа измъкването им. Или празните легла, докато правя своите обиколки. Но не стана нито едното, нито другото. Измъкнах се и се забавлявах с момичето си. А на сутринта, когато разбрах, че ги няма, помислих, че просто се забавляват. Джил ходеше с Марго, макар да си мислех, че са скъсали. Сестра ми се виждаше с Дъг Билингъм, макар да не смятах, че е нещо сериозно. Избягали бяха и се забавляваха някъде.

И аз излъгах. Казах, че съм проверил бараките и всички са били по леглата си. Защото не съзирах опасността. Казах, че съм бил сам цялата нощ — дълго време поддържах тази лъжа, — за да не причиня зло на Люси. Колко глупаво. Но аз не знаех в онзи момент жестоката истина. Така че да, излъгах. След като откриха Марго Грийн, признах по-голямата част от истината. Признах, че съм пренебрегнал задълженията си като дежурен. Но отново скрих ролята на Люси. И хванал се един път за тази лъжа, никога не посмях да разкрия цялата истина. Те така или иначе ме подозираха в нещо — още си спомням скептичната физиономия на шерифа Лоуъл и ако бях признал впоследствие, полицията щеше да си зададе въпроса защо съм излъгал в началото. Но това нямаше значение така или иначе.

Какво значение има дали съм бил сам, или с другиго? И в двата случая не съм изпълнил задълженията си.

В хода на гражданското дело хората на Айра Силвърстейн се опитаха да прехвърлят част от вината върху мен. Но аз бях още дете. Само момчешките бараки бяха дванайсет на брой. Дори да бях на мястото си, не би било трудно за тях да се измъкнат незабелязани. Охраната бе недостатъчна. Това е истина. От правна гледна точка вината не бе моя. От правна.

— Баща ми ходеше редовно в онази гора — обаждам се аз.

Тя ме поглежда.

— Копаеше.

— Защо?

— Търсеше сестра ми. Казваше ни, че отива за риба. Но аз знаех. Прави го в продължение на две години.

— Кое го накара да спре?

— Мама ни напусна. Предполагам, че си е дал сметка за това, че манията му струва вече прекалено скъпо. Нае частен детектив. Потърси помощ от стари приятели. Но мисля, че спря да копае.

Поглеждам бюрото й. Пълна бъркотия. Навсякъде разхвърляни листове, някои огънати като замръзнали морски вълни. Разтворени книги лежат като ранени войници.

— Така става, когато липсва труп — казвам аз. — Предполагам, че си изучавала стадиите на страданието.

— Да, правила съм го — отговаря тя. — Първа стъпка е отказът да се приеме истината.

— Точно така. В известен смисъл ние така и не успяхме да преодолеем този стадий.

— Няма тяло, няма сигурност в случилото се. Нужно е доказателство, за да се продължи по-нататък.

— Така стана с баща ми. Аз бях убеден, че Уейн я е убил. Но виждах баща си, който не спира да копае.

— И това породи у теб съмнения.

— Да приемем, че просто поддържаше жива мисълта за съществуваща възможност.

— Ами майка ти?

— Тя все повече се откъсваше от света. Бракът на родителите ми никога не е бил съвършен. В него вече имаше пукнатини. Когато сестра ми умря — или каквото там се е случило, — тя се отдръпна изцяло от него.

И двамата мълчим. Последните слънчеви лъчи започват да гаснат. Небето се превръща в пурпурен въртоп. Поглеждам през прозореца вляво от мен. Тя също го прави.

Седим така, най-близо един до друг през последните две десетилетия.

Споменах преди малко за отстраняването на времето по хирургически път. Сега сякаш то се връща. Скръбта се връща. Виждам го по лицето й. Необратимата разруха на моето семейство е очевидна. Надявал се бях Люси да се е отървала. Но не бе. И за нея няма изцеление. Нямам представа какво още й се е случило през изтеклите двайсет години. Твърде елементарно би било да се обясни тъгата в погледа й само със случилото се през онази нощ. Сега разбирам. Виждам себе си, как се отдалечавам от нея.

В дневника е описано как тя така и не успява да надделее спомена за мен. Не се лаская чак дотолкова. Но тя не е успяла да надмогне последиците. Онова, което стана с баща й. Което се случи с нейното юношество.

— Пол.

Тя продължава да гледа през прозореца.

— Да?

— Какво ще правим сега?

— Ще разберем какво точно се е случило в онази гора.