Рей Бредбъри
Сбогом, лято (9)

9.

Дъг и Том разположиха щаба на тавана. Обърната с дъното нагоре щайга стана бюрото на генерала, до което неговият адютант стоеше в очакване на заповеди.

— Том, извади си бележника.

— Извадил съм го.

— А молива „Тикондерога“?

— Готов е.

— Съставих списък на Великата армия на републиката. Запиши това. Имаме Уил, Сам, Чарли, Бо, Пийт, Хенри и Ралф. А, да — и ти, Том.

— Дъг, какво ще правим със списъка?

— Трябва да им измислим задачи. Времето не стига. Още сега трябва да решим колко капитани да има, колко лейтенанти. Генералът е един. Това съм аз.

— Постарай се, Дъг. Намери им работа.

— Първите трима са капитани. Следващите трима — лейтенанти. Останалите са шпиони.

— Шпиони ли?

— Мисля си, че това е най-страхотно. Нашите хора обичат да се провират навсякъде, да наблюдават разни неща, после да се връщат и да ги докладват.

— Брей, искам и аз да съм от тях.

— Я почакай… Ще ги направим всички капитани и лейтенанти, нека всеки е доволен, иначе ще загубим войната, преди да е започнала. Някои ще имат още една служба — като шпиони.

— Добре, Дъг, ето ти списъка.

Дъг го прегледа.

— Сега да измислим какъв ще е първият голям удар.

— Накарай шпионите да ти кажат.

— Добре, Том. Но ти си най-важният шпионин. След срещата в дерето довечера… — Том се намръщи и завъртя глава. — Какво има?

— Виж сега, Дъг, дерето си е хубаво, ама знам по-добро място. Гробището. Слънцето ще е залязло. Ще им напомня, че ако не внимават, всички ще попаднем там накрая.

— Добре си го намислил.

— Тъй, ще ида да шпионирам и да събера момчетата. Първо на моста, после в гробището, а?

— Том, ти си голяма работа.

— Винаги съм бил — отвърна Том. — Винаги.

Пъхна молива в джобчето на ризата си, затъкна бележника с никелирана подложка под колана на дочения панталон и отдаде чест на своя командир.

— Свободно!

Том се втурна.