Рей Бредбъри
Сбогом, лято (29)

29.

Денят беше от онези, в които всички врати са отворени, а щорите на прозорците вдигнати нагоре от зазоряване. Никой не го свърташе вътре, всеки беше навън, никой нямаше да умира, всеки щеше да живее вечно. По-скоро пролет, а не сбогуване с лятото, по-скоро раят, а не Илинойс. През нощта бе валял дъжд, охладил беше жегата, а сутринта, когато облаците бързо се разпръснаха, всяко дърво във всеки двор те поръсваше с отделен, личен дъждец, ако го разтръскаш пътьом.

Куотърмейн се надигна от постелята и количката му зафуча из къщата по траектории, направлявани от ръцете. Отново откри на устата си онова странно нещо — усмивката.

Отвори широко кухненската врата с крак и нахълта с блеснали очи, с усмивка, сякаш залепена за тънките му устни, при прислугата и…

Тортата.

— Добро утро, господин Кал — посрещна го готвачката.

Тортата се извисяваше над масата като величествените Алпи. Към уханието на утрото се прибавяше мирисът на свеж сняг върху бял връх, ароматът на замръзнали цветчета и подсладени рози, на бледорозови свещи и прозирна глазура. Беше като далечен хълм във видение за бъдещето — торта с белотата на облаци по пладне, торта с формата на натрупани години, всяка свещ готова да бъде запалена и духната.

— Това… — прошепна Куотърмейн. — О, Господи, това ще свърши работа! Отнесете я в дерето. По-живо.

Икономката и градинарят вдигнаха бялата планина. Готвачката избърза пред тях да им отвори вратата.

Изнесоха я през прага, по верандата и през градината.

„Кой би устоял на такава сладост, на такава мечта?“ — мислеше си той.

— Внимавайте!

Икономката се подхлъзна на влажната от росата трева.

Куотърмейн стисна очи.

— Не, за Бога, не!

Когато пак отвори очи, прислужниците още крачеха — уверено, но леко запотени — надолу по склона към зеленото дере, към бистрата вода и хладните сенки под високите дървета, към масата за рождения ден.

— Благодаря ти… — промърмори Куотърмейн и добави: — Боже.

Под него в дерето слагаха тортата на масата, тортата белееше и сияеше съвършена.